Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (31)

Глава тридесета

„Найтингейл“ свали платна, за да сигнализира на кораба, че иска да се приближи. Тъй като на яхтата се вееше британският флаг, капитанът на кораба извика на английски:

— Какво искате от нас?

— Тази яхта е на херцога и херцогинята на Рейвънуърт — отговори му капитан Норис. — Тяхната снаха пътува с вашия кораб. Съпругът й иска разрешение да се качи на борда, за да вземе жена си.

— Нека дойде — отвърна египетският капитан, като си помисли, че само един ингилизин може да изгуби съпругата си.

Малори сепнато отвори очи, усетила, че корабът е спрял. Най-вероятно бяха влезели в някое пристанище, за да натоварят още стока. Обърна се на другата страна и стисна очи. Само по-скоро да излязат от Нил и да се качи на борда на кораба, който ще я откара в Англия!

Очите й плувнаха в сълзи. Тя не беше онази млада жена, която бе дошла в Египет. Беше познала щастието, но бе познала и скръбта… Беше се влюбила и бе убила човек… Как щеше да живее по стария начин, сякаш нищо не се бе случило?

Зарови лице във възглавницата. Никога повече нямаше да бъде щастлива.

Изведнъж вратата на каютата се отвори и в отвора й се открои високата фигура на Майкъл. Светлината от коридора беше достатъчна, за да се види, че на лицето му бе изписан гняв.

— Не мислиш ли, че е малко необичайно съпругата да напусне мъжа си, без да го попита?

Тя седна бавно, опитвайки се да си събере акъла и да се съсредоточи.

— К-как се озова тук?

— Няма значение. — Той се пресегна и я вдигна на ръце. — Няма да се отделяш от мен, докато не ми омръзнеш! — Зелените му очи се впиха в нейните. — А ти все още не си ми омръзнала.

— Майкъл, аз…

— Замълчи! Вече ми причини достатъчно неприятности. Идваш с мен — и не искам да чувам нито една дума против.

Малори си помисли, че сърцето й ще се пръсне от щастие. Той я искаше. Иначе не би тръгнал след нея.

— Добре, Майкъл.

Той взе роклята й, която Малори прилежно бе сгънала на стола, с ловки движения я нахлузи върху нощницата й и сръчно я завърза на гърба.

Всеки път, когато Малори се опиташе да каже нещо, гневният му поглед я караше да замълчи.

Отново я вдигна на ръце и я изнесе на горната палуба, където любопитните пътници ги посрещнаха с усмивка.

— Благодаря ви, капитане — каза Майкъл. — Сега ще изпратя човек да пренесе вещите на жена ми на моята яхта и няма да ви безпокоим повече.

— Добре, Ваше превъзходителство. Но трябва да биете жена си по-често, както аз правя с моята. Тогава тя ще мисли повече, преди да ви напусне.

Очите на Майкъл проблеснаха закачливо и се сведоха към Малори.

— Може би ще последвам съвета ви. Тази хубавица е една изключително непокорна съпруга.

Малори зарови лице в гърдите му. Беше прекалено щастлива, за да каже каквото и да е. Без да се церемони, Майкъл я преметна през рамото си, прескочи релинга и се спусна по въжената стълба към очакващата го лодка. Стъпи на дъното й и пусна Малори на седалката. Тя забеляза огромния кораб само на няколко фута от тях.

— Къде ме водиш?

— На семейната яхта.

Натовариха на лодката сандъка с оскъдните вещи на Малори и тръгнаха. Малори потърси с жаден поглед очите на Майкъл.

— Мислех, че повече няма да те видя.

Той вдигна поглед, но към „Найтингейл“.

— Родители ми те чакат, за да се запознаят официално с теб. Предполагам, че ще проявиш разбиране, когато ти кажа, че са много любопитни да те видят.

Малори огледа ленената си сива рокля и се смути от неугледния си вид.

— Но аз не съм облечена подходящо, за да ме представиш на семейството си.

— Може би предпочиташ дълга черна рокля и фередже? — свари я неподготвена саркастичният му тон.

Малори сведе очи, питайки се колко ли знае той за ролята, която тя бе изиграла в Калдоя?

— Никога вече няма да се облека като арабка.

Майкъл усещаше, че ги наблюдават и от двата кораба. Той просто взе ръката й.

— Какво ще правя с теб, Малори?

— Можеше да ме оставиш да стигна в Англия. Тогава нямаше да ти причинявам повече неприятности.

Очите му се плъзнаха по блестящата й коса, която сякаш ловеше умиращите слънчеви лъчи.

— Не бих го направил. Независимо дали ти харесва или не, ти си моя съпруга.

Не й остана време да му отговори, понеже стигнаха до „Найтингейл“.

Щом се качи на борда на яхтата, Малори се озова обградена от семейството на Майкъл. Херцогинята я хвана за ръка и я поведе към ярко оцветената каюткомпания. Останалите членове на семейството ги последваха.

Когато се скриха далеч от любопитни погледи, Касиди прегърна снаха си, после отстъпи крачка назад, огледа я от главата до петите и се усмихна.

— Разбирам, защо синът ми се е оженил за теб, скъпа. Ти си прекрасна.

— Мой ред е — намеси се Рейли, като взе ръката на Малори и я поднесе към устните си. — Майкъл наистина е щастливец. Добре дошла във фамилията Деуинтър, Малори.

Малори не бе очаквала такова мило посрещане. А когато лорд Уорик дойде при нея и я целуна леко по бузата, очите й заблестяха от сълзи.

— Сигурно ти дойдохме прекалено много, Малори — каза й той. — Преди време стоях на твоето място, докато ме приемаха в това изключително семейство. — Погледна към Майкъл, който току-що бе влязъл, след като се бе разпоредил къде да сложат вещите на жена му, и продължи: — В семейството наистина сме късметлии, защото всичките ни жени са красавици.

Майкъл придърпа Малори в ръцете си.

— Как мислиш, татко, добър ли е изборът ми?

— Бих казал, че си открил рядък скъпоценен камък, сине.

Рейли отвори бутилка вино и раздаде чаши на всички.

— Искам да вдигна тост за снаха си. Без нея днес тук нямаше да ме има нито мен, нито пък Майкъл.

Малори се обърна към мъжа си:

— Значи… са ти казали?

— Отначало не подозирах нищо. Но трябваше да се досетя, че няма да отидеш в Кайро, както ти бях наредил. Би трябвало и да съм ти много ядосан, загдето си се изложила на опасност.

Сега вече сълзите потекоха по бузите й, въпреки опитите й да ги възпре.

— Никога няма да си простя, че убих човек.

Касиди се приближи до нея и я прегърна.

— Не трябва да се тровиш с това, мила. Мисли само, че си спасила моя и твоя съпруг. От онова, което чух, шейх Сиди Ахмед е бил зъл човек и си е заслужавал смъртта.

Колко успокояващо бе да сложи глава на рамото на херцогинята! Малори никога преди не бе срещала майчина ласка и утеха.

— Винаги ще виждам лицето му…

Касиди я отдръпна от себе си на ръка разстояние.

— Не, напротив. От днес нататък няма и да помисляш за онзи човек! — Херцогинята се пресегна, измъкна кърпичката от малкото джобче на Рейли и избърса мокрите бузи на Малори. — Скъпа, ако пролееш още само една сълза, ще ме накараш да заплача с теб.

— Предлагам да спрем със сълзите. Тази вечер е щастлива — намеси се Рейли, като се опита да внесе по-лека нотка. — Особено за семейството ми. Никой мъж не е бил повече благословен и повече прокълнат, отколкото съм аз с жените край себе си — каза той, като смигна на сина си.

Касиди се разсмя с глас.

— Малори, мисля, че съпругът ми има предвид мен и дъщеря ни, Ариън. Виждаш ли, скъпа, винаги трябва да ги караме да предполагат какво ще направим. По този начин няма да им омръзнем.

Малори се усмихна през сълзи, чувствайки как топлината на семейство Деуинтър я сгрява цялата. Но когато погледна към Майкъл, забеляза замисленото изражение на очите му. Той беше станал тих, почти покорен, и тя не знаеше защо.

 

 

Малори последва свекърва си в просторната каюта, застлана с дебел кремав килим, в който краката й потъваха.

Касиди не разбра, защо синът й я бе помолил да настани жена му в отделна стая.

— Това е спалнята на дъщеря ми — рече тя. — Надявам се да се чувстваш удобно тук. Може би трябваше да сменя мебелите, след като Ариън се омъжи и се премести в Шотландия, но аз запазих стаята така, както тя я бе подредила. Предполагам, че съм сантиментална.

Спалнята бе обзаведена с мебели в пастелносиньо и лимоново. Имаше тясно легло с копринен балдахин. До едната стена беше поставено жълто канапе, а край отсрещната стена — дълга маса.

— Ариън избра тези мебели на дванайсетия си рожден ден.

— Всичко тук е чудесно и радва окото.

Касиди се усмихна.

— Сигурно се чувстваш претрупана с впечатления от всички нас. Искам обаче да знаеш едно: щастлива съм, че Майкъл е имал достатъчно разум да се ожени за тебе.

— Но вие не ме познавате.

— Винаги съм се радвала на добра проницателност. Убедена съм, че ще направиш сина ми щастлив.

— Ваша светлост…

— Имаш ли нещо против да ме наричаш с личното ми име?

— Ще се опитам, но вие сте херцогиня.

Касиди докосна ръката на Малори.

— Някой ден ще ти разкажа как станах херцогиня. Аз съм преди всичко майка на Майкъл и искам да бъда някой, при когото винаги можеш да дойдеш, щом почувстваш нужда от приятел. Знай, Малори, че един ден ще застанеш на моето място.

— О, Ваша светлост, надявам се това да не се случи дълго време.

Искреността, която се четеше в сините очи на Малори, трогна и развесели Касиди.

— Да се надяваме. — След това тя стана сериозна. — Стаята на Майкъл е точно срещу стълбите. Той реши, че тук ще се чувстваш по-удобно.

Малори сведе очи, но херцогинята успя да забележи тъгата, която се появи в дълбините им.

— Не ви дели голямо разстояние. Може би ти ще направиш първата крачка, скъпа?

Малори се обърна и затвори очи.

— Не бих могла, Ваша светлост.

Касиди усещаше, че нещо не беше наред между сина й и снаха й, но не й беше работа да се намесва. Те сами трябваше да намерят пътя един към друг. А в това тя не можеше да им помогне.

 

 

Малори седеше до херцога и слушаше добродушните шеги, които се разменяха край масата. Никога не бе предполагала, че в едно семейство може да има толкова взаимна топлина и нежност.

Явно бе, че херцогинята е душата на семейството. В очите на тримата мъже се появяваше неизказана нежност, щом се обърнеха към нея. Междувременно всички забавляваха Малори и не я оставяха да се чувства като външен човек. Тя бе буквално заляна от въпроси за досегашния й живот.

Касиди по майчински се натъжи, щом долови мъката на Малори от самотното й детство.

— Кажи ми, Малори, какво мислиш за „Найтингейл“? — попита я херцогът.

— Никога не съм предполагала, че един кораб може да бъде толкова луксозен, Ваша светлост. Прилича ми на плаващ дворец. Какво означава името му?

Рейли и Касиди си размениха съзаклятнически погледи, а Уорик се разсмя и обясни:

— Всички се питаме същото, Малори. Но херцогът и херцогинята пазят тайната си.

Касиди нежно сложи длан върху ръката на зет си.

— Ще ви оставя бележка в дневника си, който ще можете да отворите в деня на смъртта ми. В тази бележка ще ви разкрия всичко за „Найтингейл“.

— Не трябва. — Рейли поднесе ръката й към устните си. — Тази тайна е само наша. Нека да умре с нас.

Малори скришом хвърли поглед към Майкъл. Как копнееше той да я помилва с очи така, както баща му бе помилвал майка му! Дали това семейство знаеше, че притежава рядък дар? Да, всички знаеха това и го ценяха високо.

 

 

Най-сетне „Найтингейл“ навлезе в Средиземно море. Луната отразяваше блестящия си образ в тъмните му води. Малори стоеше до релинга и си мечтаеше да стане част от това чудесно семейство.

— Чудех се къде изчезна, Малори — каза Майкъл, като се приближи зад нея. — Потърсих те, но беше излязла.

— Видях те да играеш шах с Уорик и не исках да ти преча. Кой спечели?

— Този път аз. Но зет ми е добър. Следващия път най-вероятно той ще ми даде „мат“.

— Поздравления.

— Значи „Найтингейл“ ти хареса? — изгледа я продължително той.

— Никога не съм предполагала, че един кораб може да бъде толкова красив. Сигурно го обичаш.

— Да, обичам го, но почакай да видиш Рейвънуърт. Това е истинската любов на семейството.

Малори потрепери от студ и Майкъл я притегли в топлината на прегръдката си.

— Говориш за фамилната ви къща ли, Майкъл?

— Да. Знаеш ли, странно е, но преди да отида в Египет, мислех малко за наследството си и още по-малко за бъдещето си. Сега всичко ми изглежда така ясно, сякаш пред мен се отвори врата и аз видях тайната на живота.

— Защото си един от щастливците, чиито живот е бил уреден още преди да се родят, Майкъл.

Вятърът повдигна един кичур от косата й и погали с него лицето му. Той протегна ръка и прекара пръсти през копринените нишки.

— Запознах се с майка ти и баща ти.

— И какво мислиш след тази среща с тях?

— Че си била много самотна през целия си живот. Смятам да променя това.

Тя го погледна и нещо заседна в гърлото й.

— Какво искаш да кажеш?

— Че сега принадлежиш към моето семейство и ние всички ще се грижим за теб.

Тя наведе глава и заби поглед в най-горното копче на ризата му.

— Ооо.

Той се усмихна, без да усети болката, която я разкъсваше отвътре.

— Искаш ли да поемеш за малко кормилото на „Найтингейл“?

Очите й неочаквано заблестяха.

— Може ли?

— Разбира се. — Той я поведе към горната палуба. — Малори, позволи ми да ти представя капитан Норис. Капитане, моята съпруга — лейди Малори.

— Приятно ми е да се запозная с вас, милейди. Мислех, че лорд Майкъл никога няма да улегне.

Малори хареса капитана и свободния начин, по който той разговаряше с Майкъл.

— Радвам се да се запозная с вас, капитан Норис.

— Малори, всичко, което знам за морето, съм го научил от капитан Норис. Той е единствения капитан, който „Найтингейл“ някога е имала.

— А тази яхта е единствената ми любов, милейди. Познавам всяко късче от нея и я пазя ревниво.

— Ще ви сменя за малко — каза Майкъл, като взе кормилото.

— Морето е спокойно, милорд. Когато решите да слезете долу, извикайте Макнаб да поеме щурвала. — Той докосна шапката си. — Приятна вечер, милейди.

Щом капитанът си отиде, Майкъл придърпа Малори към кормилото и я накара да го хване.

— Усещаш ли същото, което изпитвам аз, когато сложа ръцете си на кормилото?

— Но аз не зная какво чувстваш.

— Че се докосвам до нещо живо. Яхтата е като дама, която откликва на всяко мое докосване.

Малори му се усмихна.

— Сигурна съм, че много жени биха направили точно това.

Той хвана ръцете й, за да й помогне да насочва кораба.

— Говорех за кораба.

— Семейството ти ми харесва, Майкъл.

— Те също те харесват.

Изведнъж той остави кормилото и рязко я обърна с лице към себе си.

— Защо ме напусна?

— Аз… трябваше да обмисля много неща. Например — убих човек. Трудно се живее с такова нещо.

— Аз убих много хора. — В гласа му нямаше капка съжаление. Майкъл очерта лицето й с пръст. — През онази нощ, когато бях болен, ти беше край мен, нали?

— Да.

— Почувствах го.

— Майкъл, исках да ти върна свободата, защото причините, които ни накараха да се оженим, бяха погрешни. Като видях родителите ти и лорд Уорик, разбрах, че не принадлежа към твоя свят. Аз не мога нищо да ти дам.

Той докосна челото й с устни.

— Ела при мен в деня, когато можеш да ми дадеш нещо. Аз ще те чакам. Дотогава ще проявя търпение.

— Не те разбирам.

Той се усмихна тъжно.

— Толкова по-зле.

Обърна се пак към кормилото и повече от час двамата управляваха кораба.

Малори се почувства така, сякаш е част от вятъра, сякаш е едно цяло с морето, а сърцето й биеше лудо, защото Майкъл се притискаше с цяло тяло към нея. Спомни си за брачната им нощ, когато той я бе любил, и закопня отново Майкъл да я отведе в каютата си и да правят любов до сутринта.

Отметна глава назад и решително каза:

— Майкъл, искам да бъда твоя жена.

— Защо, Малори?

Вместо отговор тя се надигна на пръсти и намери с устните си неговите.

Той пое дълбоко дъх, притисна я към себе си и извика силно в тъмнината:

— Макнаб, можеш да ме смениш.

Когато морякът се качи на палубата, лордът отведе жена си в своята кабина. Там я прегърна и положи изгаряща целувка върху треперещите й устни.