Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Лейди Дънмор бавно отпи от чая си, преди да заговори на домакинята.

— Трябва да бъдеш по-строга с нея, Феб. Цялото село говори за буйното и необуздано поведение на това момиче. Нито един почтен мъж не би й предложил брак.

Феб седна, прикривайки под спокойната си външност надигащия се в нея гняв.

— Уинифред, казано е: „Не търси сламка в чуждите очи, без да обръщаш внимание на гредата в своите“. Що се отнася до Малори, не познавам друг човек с по-благ характер. Буйният й нрав, както ти го наричаш, не е нищо друго, освен поведението на една млада дама, която по принуда запълва дните си с яздене на коне, вместо да ходи на балове и забави.

— Прекалената й красота само ще й навреди — заядливо продължи лейди Дънмор. — Нищо добро не може да се очаква от една млада жена, която привлича мъжете като с магнит.

— Може би проблемът е в мъжа, а не в Малори.

Сивите очи на жената блеснаха от възмущение.

— Какво искаш да кажеш с това, Феб Бърд?

— Искам да кажа, че съпругът ти търчи след всяка фуста. Не го отричай. Но ако е причинил нещо лошо на Малори, няма да го оставя току-така да му се размине. По-добре го дръж по-близо до дома си.

Лейди Дънмор стана рязко.

— Лесно ти е да говориш. Нито един мъж не те е заглеждал от години — ако изобщо някога някой го е правил. Просто ревнуваш, загдето аз имам съпруг, а ти нямаш.

— Уинифред, предпочитам моя живот пред брака с такъв донжуан като съпруга ти.

Уинифред грабна шала си и изгледа яростно домакинята си.

— Никога вече кракът ми няма да стъпи в тази къща, Феб Бърд! Ето, това се случва, когато човек се сприятелява с хора не от неговата черга.

Очите на Феб неочаквано добиха съчувствен израз.

— Съжалявам те, Уинифред. Животът ти сигурно не е лек.

— Не ме жали. Ти си едно нищо, което живее от подаянията на другите. А аз имам хубава къща, съпруг и три дъщери.

— Не събирам милостиня, Уинифред. Сама изкарвам прехраната си.

— Предупреждавам те: дръж малката уличница далеч от съпруга ми, или ще се погрижа да очерня името й пред цялото село.

Феб поклати глава.

— Не разбираш ли, Уинифред, че всички са наясно с това що за човек е мъжът ти? Колкото до Малори, тя е едно мило момиче, чието единствено престъпление е, че се е родило красиво. По-добре насочи гнева си срещу съпруга си, който наистина го заслужава.

Внезапно раменете на Уинифред увиснаха, а очите й се наляха със сълзи.

— Съжалявам за грубите си думи, Феб. Ти си ми приятелка. Чувствам със сърцето си, че казваш истината. Винаги съм знаела за похожденията на Джералд… Но тъй като съм му съпруга, от мен се очаква да гледам на другата страна, когато очите му шарят. Ако си истински мъдра, ще държиш Малори под ключ. Тя не е първото младо момиче, след което той тича. Досега си падаше единствено по такива селски хлапачки, които бяха готови да легнат с него срещу няколко шилинга.

Феб застана нащрек.

— Малори не е селско момиче и това е добре известно на съпруга ти. Тя е едно невинно дете и не би трябвало да си има вземане-даване с мъже като него.

— Отиваш твърде далеч, Феб. Няма да ти позволя да оскърбяваш Джералд.

— Ще направя нещо повече от това, ако не го държиш на разстояние от Малори.

Уинифред се насочи към вратата. Побърза да излезе от къщата и се качи в чакащата я карета. Повече не можеше да се прави на сляпа и да мълчи. Крайно време беше да се противопостави на съпруга си. Просто трябваше да му напомни чии бяха парите, които му позволяваха да гони момичета за развлечение.

 

 

Малори седеше на стола до прозореца, загледана в сгъстяващия се сумрак, и чакаше да чуе звука на приближаващи стъпки. Знаеше, че когато братовчедката Феб дойдеше, щеше да бъде разярена. Никога нямаше да успее да я убеди, че случилото се е било, само заради онзи мръсник.

Феб се появи с бързина, която изненада Малори. Тя вдигна глава и видя в тъмните й очи неочаквана нежност.

— Мила, онзи мъж нарани ли те?

— Аз… не — Малори сковано се изправи. — Съжалявам за това, което се случи с лейди Дънмор, но…

— Не се безпокой за дреболии. Трябва да обсъдим някои по-неотложни проблеми.

— Ако става дума за костюма за езда, то…

— Не, скъпо дете. Това, което ще ти кажа, трябваше да бъде казано отдавна.

Малори зяпна Феб така, сякаш я виждаше за първи път. Винаги я бе считала за студена и безчувствена жена, която се грижи за детето на братовчедка си само по задължение. Нищо повече. Възможно ли бе да е грешала?

Феб вдигна костюма й за езда и го загледа с презрителен поглед.

— Той го направи, нали?

— О, Феб, той се държа като животно! — изплака Малори и прекара разтрепераните си пръсти през разрошената си коса. — Той ме… целуна и когато избягах, ми каза, че следващия път няма да успея да му се измъкна. Защо постъпва така с мен?

— От колко време продължава всичко това?

— За първи път се опита миналата пролет, на партито у Медърсънови. В онази нощ той ме покани да излезем в градината. Не виждах нищо лошо в поведението му. Но когато ме блъсна в една беседка и се опита да ме целуне, аз се промуших покрай него и избягах обратно вътре.

Феб внимателно сгъна измачканата пола на Малори и я сложи върху стола.

— Не мога да ти опиша колко виновна се чувствам. Защо не дойде по-рано при мен?

— Мислех, че ще ме обвиниш за случилото се.

— Не, дете, нямаше да те обвиня. Познавам те прекалено добре, за да си помисля, че би окуражила мъж като Джералд Дънмор.

Малори не можеше да повярва, че Феб застава на нейна страна.

— Толкова ме е страх от този човек, Феб… Той ме заплаши…

Очите на по-възрастната жена помръкнаха.

— Оставиха те на грижите ми, а аз не изпълних задължението си.

— Грешката не е твоя. Той… този мъж…

— И двете знаем какво представлява той. Въпросът е какво да правим с него.

— Той наистина е зъл. Предупреди ме, че няма да успееш да го задържиш настрана от мене.

— Боя се, че е прав. Той знае, че няма да се осмеля да отида в съда и да го обвиня, за, да не би да навредя на репутацията ти. — Устните й се свиха в черта. — Време е родителите ти да поемат своята отговорност. Преди да е станало прекалено късно.

Очите на Малори заблестяха.

— Мислиш ли, че те ще се върнат скоро от Египет?

— О, не. Ще останат в Египет поне през следващите две години.

Момичето се опита да скрие обезсърчението си.

— Но какво ще стане с мене?

Решила, че е крайно време да каже на Малори цялата истина, Феб седна до нея.

— Доста пъти съм чувала родителите ти да ти казват, че са искали син, който да наследи титлата и земите, и че понеже си се родила момиче, ти си била цяло разочарование за тях.

Малори се бе научила да живее с болката от факта, че майка й и баща й не я искаха.

— Да, винаги са се старали това да бъде ясно.

— Спомням си осмия ти рожден ден. Тогава майка ти ти обясни, че са те нарекли Малори, защото били избрали това име за сина, когото очаквали. Искаше ми се да заплача с теб, когато тя ти разказа колко трудно е било раждането ти и как ти си била причината тя да няма повече деца.

— Помня този ден, Феб. Чувствах се така виновна… Все още се чувствам така. Ако зависеше от мен, щяха да имат сина, когото са искали.

— Мисля, че единствения път, когато майка ти не получи онова, което желаеше, бе, когато не роди момче. Но искам ясно да разбереш, че вината за това не е твоя.

— Винаги съм се чувствала така, сякаш съм ничия и сякаш никой не ми принадлежи. Понякога ми е трудно да си припомня чертите на татко, а лицето на мама за мене е само едно неясно петно.

— Естествено, след като не си ги виждала от десет години…

— Но те ми пращаха подаръци — възрази Малори, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че подаръците бяха някакво доказателство за любовта им. — Предполагам, те просто са забравили, че детето им е пораснало.

— Да — унило се съгласи Феб. Как би могла да каже на Малори, че като й изпращаха подаръци, родителите й просто искаха да смекчат чувството за вина, което изпитваха, загдето я бяха изоставили? — Те обаче трябва да видят, че вече си една млада дама, която се нуждае от напътствията им.

— Но как бихме могли? Писмо ли ще им напишеш?

— Просто ще направя нещо, което трябваше да сторя още преди години — отвърна Феб с тиха решителност. — Отиваш да живееш при тях в Египет.

Малори я зяпна изненадано.

— Сериозно ли говориш?

— Повече от сериозно. Животът тук не е за теб. Ти трябва да ходиш на забави и да се срещаш с млади хора от твоето потекло.

Момичето тъжно поклати глава.

— Мама и татко няма да ме искат при тях…

— Те са твои родители и е време да си спомнят този факт!

Вълнението набра сила в Малори.

— Винаги съм копняла да видя Египет, Феб…

— И ще го видиш. След няколко седмици една моя приятелка отива при съпруга си, който живее там. Ще й изпратя писмо с молба да ти стане придружителка по време на пътуването.

— Ами ти?

Феб се пресегна и погали бузата на Малори. Подобни изрази на нежност от нейна страна бяха редки.

— Наследих от баща си една малка къща и скромна рента, която ще ми стигне да покривам разходите си. Ще се припичам на слънце и ще се грижа за градината. Но преди всичко ще мисля за теб, скъпо дете.

В този миг Малори осъзна, че тази жена наистина я обича и е загрижена за нея. Взе ръката на Феб в своята и й беше благодарна, че не я отдръпна.

— Ще ми липсваш, братовчедке. Ти ми даваше увереност в живота, наистина.

— Ако си искрена, значи донякъде съм се справила със задачата си.

— Кога заминавам?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Ами ако майка и татко се разгневят и поискат да ме изпратят обратно?

— И това е възможно. Но когато видят колко е очарователна дъщеря им, те ще бъдат горди да се похвалят с нея. Ще им пиша още днес и ще им кажа да те очакват.

— Ще ми липсваш, братовчедке.

Феб хвана брадичката на Малори и я погледна право в очите.

— Ще си мисля за теб всеки ден и ще си представям как се печеш на топлото египетско слънце.

— Никога не съм допускала, че ме обичаш.

— Там ми е грешката, дете. Произхождам от семейство, в което всички бяха прекалено сдържани. Никога не са ме учили да показвам чувствата си така, както ми се е искало. Но знай, че дълбоко в сърцето си винаги съм милеела за теб и съм ти желаела само най-доброто.

— Ти ме научи на много неща, Феб. И на любов към четенето, и как да се държа като истинска дама…

— Постарах се да те подготвя за живота всестранно. Ако понякога съм ти се струвала прекалено взискателна, то е било, само защото съм искала да бъдеш въоръжена със знания. Време ти е, скъпа, да оставиш настрана детските игри и да застанеш пред света като лейди Малори Станхоуп.

— О, Феб, обещавам ти, че няма да те разочаровам. Ще си припомня всичко, на което си ме учила, за да се гордееш с мен.

— Никога не си ме разочаровала, Малори. Виждам в теб закваската на една истински изтънчена дама.

Феб стана и тръгна към вратата.

— А сега отивам да напиша писмата. Искам да стоиш вкъщи, докато не стане време да заминаваш.

Момичето кимна с разбиране. Да остане отново сама с онзи негодник? Никога вече!

Малори се обърна и погледна през прозореца. Мрак покриваше земята. Почувства как я пронизва болка при мисълта, че щеше да напусне единствения дом, който познаваше. Не си правеше илюзии, че майка й и баща й ще я приветстват с добре дошла в Египет. И тази болка беше най-силна от всичките.

 

 

Мирис на есен се носеше във въздуха. Времето беше свежо и ясно. Дните обаче минаваха бавно за Малори. Стоенето в къщи я отегчаваше, но тя не смееше да язди Тайбър, за да не би Джералд Дънмор да я причака някъде.

Феб нае една шивачка от селото, за да ушие на Малори няколко по-леки рокли за горещия египетски климат. С нескрито задоволство съобщи на Малори, че ще изпрати сметката за роклите на бащата й.

Една сутрин извикаха девойката в салона. Когато влезе, тя видя непозната жена, която пиеше чай заедно с Феб. Братовчедка й, й направи знак да седне до нея.

— Малори, това е мисис Уикет. Двете с нея се познаваме от деца. Тя се съгласи да ти бъде придружителка в пътуването до Египет.

Червенобузестата жена със закръглено тяло и сиви очи погледна лъчезарно Малори.

— Госпожице, не мога да си представя как хубаво момиче като вас би искало да замени Англия с една такава варварска страна. Но ще се радвам да бъда ваша компаньонка. Пътуването до там е уморително и някои трудно го понасят.

Действителността най-сетне достигна до Малори и накара дъха й да секне. Наистина напускаше дома си! Беше някак плашещо и същевременно вълнуващо.

— Чета книги за историята на Египет, откакто родителите ми отидоха там. Смятам, че е интересна страна. Права ли съм?

— Не бих я нарекла така — изсумтя Глория Уикет. — Липсват й всички съвременни удобства, местните хора са груби с чужденците, а климатът е направо отвратителен.

— С нетърпение очаквам да видя Нил и пирамидите — довери й се Малори, тръпнеща от въодушевление.

— Е, госпожице, трябва да призная, че пирамидите са удивителна гледка. Що се отнася до Нил, той е само една кална река, която често излиза от бреговете си.

Малори вече не слушаше мисис Уикет. Мислеше за родителите си и се надяваше, че може и да й се зарадват.