Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (11)

Глава десета

Лорд Майкъл пристигна в Британското консулство и веднага бе въведен в малък, разхвърлян кабинет. Над помпозното бюро се мъдреше портрет на кралица Виктория в цял ръст.

Посрещна го дребен човек, който през цялото време поглеждаше часовника си. Майкъл заключи, че той го прави по-скоро защото е нервен, отколкото от истинска нужда да види колко е часът.

Мъжът го погледна притеснено над рамките на дебелите си очила.

— Съжалявам, милорд, но консулът е извън Кайро и не знам кога ще се върне. Замина за Лондон.

— Тогава кой сте вие?

— Аз съм вицеконсулът, Томас Абрамс. На вашите услуги.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Майкъл.

— Ако имате предвид баща си, нямам никаква нова информация за него. Но бъдете сигурен, че господин консулът ще обсъди въпроса с кралицата.

— Струва ми се, че случаят с моя баща щеше да има по-голям напредък, ако консулът бе останал в Египет, вместо да беседва с кралицата в Лондон.

— По този въпрос не знам какво да ви кажа — смутолеви мъжът. — Може би аз ще успея да ви помогна.

Майкъл се наклони напред и нетърпеливо сложи двете си длани върху полираното бюро.

— Мистър Абрамс, и как точно смятате да ми помогнете?

— Вашият случай бе прехвърлен на моя отговорност. Не знам обаче, дали изобщо някой може да стори нещо, за да бъде открит херцог Деуинтър.

Майкъл му хвърли свиреп поглед.

— Вие сте третия човек, с когото се срещам днес, и никой от вас не можа да ми каже нещо съществено за баща ми! — Той се изправи и се надвеси над вицеконсула. — Няма повече да си губя времето с подчинени. Щом не можете да ми дадете нужната информация, ще си я набавя сам.

Дори мъжът да се бе обидил, това не пролича в уважителния тон, с който продължи:

— Открихме слугата на вашия баща и го погребахме. Но нямаше никаква нишка, която да ни насочи към местоположението на баща ви. Как бихме могли да открием човек, който сякаш е бил погълнат от пясъците?

— Мистър Абрамс, уверявам ви, че няма да си тръгна, докато не науча всичко, което си струва да се знае, по случая с моя баща. Кажете какво точно направихте, за да откриете къде се намира той?

— Разговаряхме с вицекраля, Мехмед Али, и той ни увери, че се прави всичко възможно, за да бъде открит сър Рейли Деуинтър. Вицекралят е добър човек и ще направи всичко, което е по силите му.

— Е, щом нито вие, нито вицекралят не сте разбрали досега къде е баща ми или кой е виновен за изчезването му, значи просто не правите достатъчно.

— Вижте какво, милорд…

— Не, вие вижте, мистър Абрамс! Държа да получа някои отговори и то веднага! Ако не можете да ми ги дадете, ще потърся някой, който може.

Абрамс свали очилата си и нервно ги избърса с носната си кърпа. Чувстваше се крайно неподходящ за този тъжен разговор с английския благородник. Защо консулът бе избрал точно този момент да напусне страната?

— Сигурен съм, че ако консулът беше тук, той щеше да ви даде повече информация от мене, милорд. Но разберете ме, че нямам власт да ви помогна във въпросите, засягащи египетската политика.

— Тогава ще помоля за аудиенция при вицекраля. Проклятие, някой трябва да ми даде отговорите, които търся! Или ще стоваря толкова неприятности върху главата ви, че никога няма да дойдете на себе си!

Абрамс се опари от гневната зеленина в очите срещу себе си и разбра, че този човек дори за миг няма да се поколебае да изпълни заплахата си. Трескаво зарови в ума си за някакво разрешение на дилемата. Ако вземеше грешно решение, несъмнено щеше да изпадне в немилост и щяха да го отзоват обратно в Англия.

— Ще се опитам да ви уредя аудиенция при Мехмед Али, но няма да бъде лесно. Елате пак следобед и ще ви кажа дали можете да се срещнете с него. Но се съмнявам, че вицекралят ще ви каже нещо повече от мен.

 

 

Талигата спря пред внушителен зид, който по-скоро приличаше на стена на замък, отколкото на ограда на частен дом.

— Това е къщата на родители ви — обяви сержант Уикет.

Обзета от паника, Малори погледна към високите стени. Скоро щеше да бъде с майка си и баща си. Дали щяха да я посрещнат с „добре дошла“, или щяха да погледнат на нея като на натрапница?

— Искате ли да влезем с вас, милейди? — предложи мисис Уикет.

— Сигурна съм, че двамата имате достатъчно работа за вършене, а аз ще трябва наново да се запознавам с родителите си. Надявам се скоро да се срещнем пак. — Тя протегна ръце и прегърна жената, която я бе придружавала по време на пътуването. — Благодаря ви за приятната компания. Вие наистина направихте поносимо това досадно пътуване.

Мисис Уикет се усмихна доволно, но след това я погледна подозрително.

— Сигурна ли сте, че всичко ще бъде наред, ако си тръгнем? Бихме могли да влезем само за минутка.

Кочияшът — египтянин вече беше разтоварил куфара на Малори под наблюдението на сержант Уикет.

— Не се безпокойте за мене — каза тя, като се надяваше, че изглежда по-сигурна, отколкото се чувстваше, след това слезе от каруцата. — Довиждане, мисис Уикет.

Кочияшът вече беше внесъл куфара в двора.

— Пазете се, милейди — каза й на сбогуване сержант Уикет. — Жена ми е много привързана към вас.

— Искрено ви благодаря за всичко. Няма да забравя и двама ви.

Щом колата се отдалечи, Малори нерешително пристъпи зад високата стена. Криволичеща пътека водеше към къщата, разположена в дъното на двора. Събра смелост и тръгна към внушителната входна врата.

Един слуга, облечен в безупречна бяла дреха, отвори на Малори.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — попита той на английски.

— Аз съм дъщерята на лорд Тайлър. Предполагам, че баща ми и майка ми ме очакват.

За миг мъжът доби озадачен вид.

— Ако господарите ви очакват, вероятно са пропуснали да ме уведомят за това, милейди.

Малори беше потна, изморена и жадна и просто нямаше сили повече да стои на вратата и да разговаря с този човек.

— Как се казвате? — любезно попита тя.

— Сафат, милейди — усмихна се широко той.

— Добре, Сафат, заведи ме при баща ми.

Той отстъпи, за да й направи път да влезе.

— Съжалявам, милейди, но лордът и съпругата му не са вкъщи. Те дори не са в Кайро.

Малори стоеше насред сводестия хол с мозаечни стени. Всичко тук й беше чуждо и й се искаше да заплаче.

— Къде са те?

— Казаха ми само, че тръгват с кораб надолу по Нил. Не ме уведомиха обаче кога ще се върнат, нито къде отиват. — Той й хвърли съчувствен поглед. — Сигурно нямаше да тръгнат, ако знаеха за пристигането ви.

Малори погледна към масата в хола и видя върху нея купчина писма. Прерови ги и откри писмото от Феб неотворено. Не такова посрещане си бе представяла. Сърцето я заболя и отново се почувства отхвърлена. Все пак родителите й не са знаели за идването й, когато са тръгвали. Поне това беше някаква утеха.

— Много съм изморена — унило рече тя на слугата. — Дали ще се намери стая за мен?

Той се поклони почтително.

— За мене е голямо щастие да се запозная с почитаемата дъщеря на Тяхна светлост и ще ми бъде приятно да й служа. Съпругата ми ще ви покаже стаята, а аз ще се погрижа за вещите ви.

Жената на Сафат, Инна, отведе Малори до нейните покои. Оказа се, че Инна говори сносно английски. Дадоха й апартамент, красиво обзаведен в яркожълто. Несъмнено родителите й не страдаха от липса на средства. Спомни си как Феб бе принудена да икономисва, само и само да сложи някаква храна на масата, и се почувства измамена.

Докато Инна разопаковаше куфара й, Малори отвори решетъчната врата, която водеше към балкона. Тук, сред този скрит лукс, далеч от блъсканицата и шума на уличното движение, щеше да бъде новият й дом. Тя се настани в него със свито сърце.

По-късно, когато с настъпването на вечерта стана по-хладно, Малори излезе на двора, изпълнен с тропически растения в ярки цветове. Сред клоните на портокалови и маслинови дървета се криеха екзотични птици. Човек никога не би предположил, че зад високите стени на този дом се крие истински рай.

Малори не знаеше, че от клоните на едно кипарисово дърво чифт коварни очи следят всяко нейно движение.

 

 

Лорд Майкъл стоеше пред Мехмед Али, без да извръща очи от високомерния поглед на турския вицекрал на Египет.

— Милорд, не искам проблеми с вашата страна, тъй като разбирателството между нас е изключително крехко — обясни Мехмед с изкривени в подобие на усмивка устни.

— Не ме бъркайте с дипломат, Ваше превъзходителство. Дойдох, само за да открия баща си и потърсих помощта ви, защото се надявах да ме посъветвате как ще бъде най-добре да постъпя.

Мистър Абрамс, който придружаваше Майкъл, понечи да каже нещо, но само с едно махване на ръката си вицекралят му заповяда да мълчи.

— Не съм чувал нищо ново за изчезването на херцог Рейли Деуинтър. Натъжава ме възможността да е станал жертва на нечисти интереси в нашата страна. Но разберете, аз не нося отговорност.

Майкъл скръцна със зъби.

— Искам да сте наясно, че ще узная по един или друг начин какво е станало с баща ми.

— Запознат ли сте със същността на мисията му?

— В подробности — не. Знам само, че няма да си тръгна без него.

Зелените предизвикателни очи на лорда се срещнаха с кафявия високомерен поглед на вицекраля. Пръв извърна поглед Мехмед Али. Той протегна украсената си с бижута ръка към купата пред себе си, избра си една захаросана фурма и я мушна в устата си.

— Още с идването си тук баща ви е знаел, че се поставя в опасност. Не е трябвало да отива в пустинята без моите протекции. — Очите на вицекраля добиха още по-суров израз. — Да не би правителството ви да е изпратило сина да завърши мисията на бащата?

Майкъл чу как Абрамс ахна. Очевидно дребният човек имаше проблеми с нервите си. Стана му ясно, че Мехмед Али си играе на заплахи.

— Вие сте вицекрал на Египет. За какво ви е моята помощ? Не разполагам нито с влиянието, нито със знанията на баща си — студено заяви Майкъл. — И не съм тук по поръчение на Нейно величество.

— Вашата кралица би се радвала да види някой неин избраник на трона на Египет.

Майкъл го погледна право в очите.

— Ако това беше така, Ваше превъзходителство, вече щяхте да сте изгубили мястото си.

В очите на краля проблесна мрачно уважение.

— Нахален сте. Дочух, че вашата кралица не е доволна от мене, защото не лазя пред нея, както правят много от вашите съюзници.

— Знам, че Нейно величество не държи на раболепието. — Нито един мускул върху лицето на Майкъл не трепна, защото той знаеше, че играта все още продължава и би я изгубил, ако покаже дори малка слабост. — Но не затова съм тук. Безпокоя се единствено за баща си. Не се съмнявайте — ще го открия, Ваше превъзходителство. Бих искал да се възползвам от помощта ви, но ако трябва, ще го намеря и без нея.

Вицекралят неочаквано се усмихна.

— Ни най-малко не се съмнявам, лорд Майкъл, че ако баща ви може да бъде открит, вие ще сте човека, който ще го направи. Но ви казвам съвсем категорично — не знам нищо за изчезването му. Моля, успокойте вашата кралица, че правим всичко да го открием.

Майкъл се поклони и отстъпи крачка назад. Знаеше, че тези цветисти фрази са само празни обещания.

— Както вече казах, Ваше превъзходителство, аз не съм дипломат. Ще трябва сам да изпратите съобщенията си до Нейно величество. Може би ще успеете да я убедите, че не знаете нищо за изчезването на баща ми.

Без да погледне назад, Майкъл се завъртя на пети и излезе от залата.

Абрамс ситнеше до него.

— Този човек е непоносим — промърмори той. — Но вие започнахте опасна игра, като му се противопоставихте.

— Да — съгласи се Майкъл, — но открих онова, което ме интересува. Той не знае къде се намира баща ми. Ако знаеше, щеше да ми го каже.

— Как разбрахте това?

— Въпреки цялото му перчене и самохвалство, той просто драска да остане съюзник на Британия.

— Стори ми се, че нехае за покровителството на Нейно величество.

— Онова, което чухте, бяха само виковете на един изплашен човек. Вицекралят знае колко сериозен проблем е изчезването на баща ми и му се иска той да бъде открит почти толкова силно, колкото и на мене.

Докато пътуваха с каретата към странноприемницата Абрамс тайно хвърли изучаващ поглед към Майкъл. Отначало бе го взел за още един от богатите благородници, които очакваха всички да се подчиняват на заповедите им.

Сега вече бе разбрал, че този човек е много интелигентен и е твърдо решен да намери баща си. Бог да е на помощ на онзи, който би застанал на пътя му, помисли си Абрамс с нарастваща почит към младия граф.