Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и трета

Измина една седмица, откакто родителите на Майкъл бяха заминали за провинцията. Майкъл отсъстваше по цял ден, а вечер се прибираше късно, едва след като Малори си бе легнала. Все така идваше в леглото при нея всяка нощ. Малори знаеше, че трябва да му каже за бебето, но предпочиташе все още да пази скъпоценната си тайна.

Тази вечер Малори отново беше сама. Стоеше край прозореца откъм улицата и наблюдаваше парка от другата й страна. Преминаха няколко карети и тя ги погледна с надеждата, че една от тях е на Майкъл. Не, не беше.

Изяде самотната си вечеря в официалната трапезария. Животът, който водеше, твърде малко се различаваше от живота в бащината й къща в Кайро. Прелисти няколко книги в библиотеката и реши, че е време да си ляга.

Вече си бе облякла нощницата, когато усети нещо странно в корема си. Отначало реши, че само й се е сторило, но след това го почувства пак. Ето, отново — като докосване от крило на пеперуда. Бебето беше мръднало!

Прекалено възбудена, за да заспи, Малори облече синия си халат и отиде в малкия кабинет, който Майкъл бе нарекъл за нея. Седна зад бюрото и взе хартия и перо с намерението да пише на братовчедката си и да й съобщи за брака си и за бебето.

Беше оставила вратата отворена, така че да чуе, когато Майкъл се върне. Почти бе завършила писмото, когато от долния етаж прозвучаха гласове. Предположи, че Майкъл се е върнал и разговаря със слугите. Остави писмото настрана и стана. Беше толкова развълнувана. Трябваше най-сетне да каже на Майкъл за бебето и също, че тази вечер го е усетила да мърда.

Слезе бързо по стълбите. Гласовете идваха от хола. Малори позна гласа на иконома, който разговаряше с мъжа й.

Втурна се в стаята с блеснали очи и разпусната коса.

— Майкъл! Най-чудното…

Тя спря и впери очи в съпруга си, който бе седнал на канапето до най-красивото създание, което някога бе виждала. В стаята имаше още няколко дами и господа, но Малори почти не ги забеляза.

— Майкъл? — каза лейди Саманта, като огледа Малори с критичен поглед. — Коя е тази жена? Не би могла да е от слугите, защото тогава нямаше да се обърне към теб толкова фамилиарно. Но халатът й! Та той сигурно е отпреди десет години и прилича на дрипа. Ако това е любовницата ти, явно си прекарал твърде дълго в пустинята!

От шока и унижението, на Малори буквално й бе призляло. Тя обаче намери сили да вирне гордо глава и сините й очи блеснаха заплашително. След още само един миг бе извън кожата си от гняв.

— А вие коя сте? — ледено запита тя, макар вече да си бе отговорила.

— Майкъл — каза лейди Саманта с нацупени устни, — нали не смяташ да й позволиш да ми говори с този тон?

Майкъл се изправи и залитна леко.

— Признавам, че пих прекалено много, Малори. Но не е това, което си мислиш. Бях в клуба си с приятели, когато слугата ни съобщи, че отпред в една карета ни чакали, някакви дами, които искали да ни видят.

Малори дори не трепна.

— И реши да ги доведеш тук?

— Те са ми приятели.

В гласа й нямаше обвинение, а само болка.

— И не си им казал за мен?

— Че защо да го прави? — намеси среднощната гостенка, като придърпа нагоре дългите си до лактите ръкавици. — Жените като теб обикновено не ги представят на почтените хора. — След това се опита фамилиарно да хване Майкъл за ръката, но той рязко се освободи.

— Майкъл, няма да обсъждам случката пред външни хора. Когато те си тръгнат, можеш да ме намериш в стаята ми.

Без да каже нито дума повече, Малори се обърна и излезе.

— Боже мой, Майкъл, коя е тази красавица? — попита го лорд Грусъм. — Ако не я искаш, аз ще я взема. Къде си я крил досега?

Изражението в очите на домакина накара лорд Грусъм да отстъпи крачка назад.

Тези хора вече не му бяха приятели, отвратен си помисли Майкъл. Беше се опитал да се върне към живота, който бе водил, преди да напусне Англия, но току-що бе проумял, че опитите му са били безполезни. Вече не желаеше този живот.

— Махайте се от къщата ми! Всички! Не можете ли да познаете една дама, когато я видите? Нито един от вас не струва колкото малкия пръст на жена ми.

В стаята надвисна гробовно мълчание. Най-накрая лейди Саманта наруши тишината.

— Твоята жена? — с писклив глас извика тя. — Никой не ми е казал, че си се оженил. Ти също си мълчеше!

— Щях да ти кажа, но исках да я запазя само за себе си. Тя не е като нас — груба и безчувствена. Саманта, ти я нарани тази вечер, а аз те оставих да го сториш.

— Аз те чаках! Ти ме накара да повярвам, че един ден ще се ожениш за мен. Така беше, Майкъл, признай го!

Той разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си, макар да виждаше само поразения поглед на Малори.

— Ако съм го направил, моля да ме извиниш. Трябваше да послушаш старата циганка. Всичко, което тя предсказа, се сбъдна. — Майкъл се обърна към иконома: — Изпрати гостите.

 

 

Малори изпрати прислужницата за разбития си сандък, който беше качен на тавана. Когато жената се върна, Малори прочете съжаление в очите й и това я нарани почти толкова, колкото обидите на лейди Саманта.

— Кажи да ми приготвят каретата и после изпрати някой да вземе багажа ми. Тръгвам веднага.

— Да, милейди.

Слугинята излезе бързо, а Малори се опита да преглътне сълзите си.

Когато Майкъл влезе в стаята, тя дори не го погледна, а продължи да тъпче вещите си в сандъка, без да се безпокои, че щяха да се намачкат.

— Заминаваш? — каза той, като се облегна на вратата.

Тя се обърна и го изгледа гневно.

— Да, Майкъл, заминавам! Опитах се да не искам много и да не посягам на твоя свят, защото знаех, че ще ти трябва време, за да свикнеш с факта, че си женен. Но никога не бих повярвала, че си способен на такава съзнателна жестокост. Тази вечер ти ме унижи, Майкъл, и по този начин унижи самия себе си.

— Не беше така, Малори. Обясних ти, че пих прекалено много.

— Надявам се утре да имаш страхотно главоболие!

Той се отпусна на леглото.

— Няма да те пусна да си тръгнеш.

— Нямаш право да искаш от мене каквото и да е.

Главата му сякаш започваше да се прояснява, щом погледнеше към нея.

— Не искам да си отиваш.

— Искаш да остана, за да служа като прицел за шеги и за да понасям отвратителните подмятания на приятелите ти? Не ме познаваш добре, ако мислиш, че ще живея по този начин. Никога не съм имала истински дом и се надявах, че с теб ще имам. Грешала съм.

Той стана и я стисна за раменете.

— Знам, че грешката тази вечер беше моя, но всичко започна съвсем невинно.

— Може и така да е, но проблемът е там, че предпочиташ да прекарваш вечерите си с приятели в клуба, вместо с мен вкъщи.

— Опитах се да се върна към стария живот, но не е същото. Променил съм се, Малори, а приятелите ми не са. Вече не съм един от тях.

— И аз вече не ти принадлежа.

— Малори, защо не се помъчиш да ме разбереш?

— Опитвам се. Ако съм чула правилно, ти искаш от мен да разбера, че си отегчен от приятелите си, отегчен си и от мен и търсиш нещо ново, което да не ти е омръзнало.

Ръцете му стиснаха раменете й по-здраво.

— Не, по дяволите! Изобщо не е така!

Тя се дръпна назад и затвори сандъка си. После закопча кожените му колани.

— Ще изчакам в каретата да натоварят багажа ми.

— Къде отиваш? — попита Майкъл.

— Ще ти се обадя.

Малори си тръгна пред погледа на Майкъл и той бе неспособен да я спре. До този момент не бе осъзнавал истински колко силно я иска. Сега беше твърде късно. Тя вече никога нямаше да му повярва.

Малори се качи в очакващата я карета със слабата надежда, че той ще я последва. Уви! Тогава тя се намести по-удобно на седалката, като отпусна глава на високата кожена облегалка.

— Закарай ме в Рейвънуърт — нареди тя на кочияша.

В ранния следобед на следващия ден каретата спря пред масивните врати на замъка Рейвънуърт. Херцогинята се занимаваше с цветята, когато чу тропота от пристигащата карета. Като видя Малори да слиза от нея, тя ахна зарадвана и изтича при снаха си.

— Скъпа, каква изненада! Ако знаех, че ще дойдете, щях да приготвя нещо специално. — Тя прегърна Малори. — Но Майкъл не е ли с теб?

Малори вдигна очи към питащия поглед.

— Сама съм.

— Какво се е случило? Нещо случило ли се е със сина ми?

— Не, Майкъл е добре. Аз… Майкъл… Не знаех къде другаде да отида и реших да дойда при вас.

Касиди се взря в очите на младата жена, които изведнъж заблестяха от сълзи, и я прегърна.

— Ако не ти се говори за това, недей да го правиш. Този дом е твой и можеш да идваш тук, когато поискаш.

В този миг Малори почувства, че губи съзнание. Херцогинята успя да я подхване и извика кочияша, за да я качи на втория етаж.

 

 

Студената кърпа, поставена върху челото на Малори, я накара да отвори очи. Тя хвана с признателност Касиди за ръката.

— Съжалявам, че ти причинявам безпокойство.

— Глупости. Синът ми знае ли, че чакаш бебе?

— Не — отвърна Малори, без да се изненада, че тази проницателна жена бе отгатнала тайната й.

— Разбирам.

— Нали няма да му кажеш?

— Не. Оставям това на теб. — Касиди се насочи към вратата. — Кога си яла нещо за последен път?

— Вчера… не съм сигурна.

— Почини си сега, докато ти приготвя нещо леко. Когато очакваш дете, винаги е добре да имаш нещо в стомаха си.

Малори хвана ръката й.

— Не искам да си мислиш, че Майкъл е направил нещо лошо. Аз… той… Не може да се направи нищо, щом той не ме обича.

За първи път в живота си Касиди се вбеси на сина си.

— Той ли ти каза това?

— Не с думи. — Малори беззвучно заплака. — Дойдох при теб заради бебето. Знам колко важно е това дете за фамилията Деуинтър. — Тя избърса очите си. — Но той трябваше да се досети. Аз никога няма да изоставя детето си, както родители ми направиха с мен. То е толкова мое, колкото и на Майкъл.

Касиди затвори очи, потисната от болката на младата жена.

— Не знам какво се е случило между вас двамата и не искам да знам. Но ти си също така добре дошла в този дом, както и Майкъл. Тук той няма да ти досажда, ако ти не пожелаеш да го видиш.

— Толкова си мила…

— Ни най-малко. Всъщност се чувствах самотна, откакто Ариън и Уорик отведоха децата обратно в Шотландия.

— Сигурно имаш лошо мнение за мен.

— Ти си точно такава, каквато исках да бъде съпругата на сина ми. И знам по-добре, отколкото предполагаш, какво чувстваш. Имаше време, когато Рейли беше същия като Майкъл. Но не губи вяра, защото където има любов, има и надежда. А Майкъл те обича — сигурна съм в това.

— Не съм уверена, че чувството, което той изпитва към мене е любов. Но не искам той да се безпокои. Ще съм ти признателна, ако можеш по някакъв начин да го известиш, че съм тук.

— Ще го направя.

Малори беше толкова изтощена, че ръката й се отпусна немощно върху гърдите й.

— Ще се почувствам по-добре, ако си почина малко.

Касиди придърпа един стол и седна до снаха си, докато тя не потъна в неспокоен сън. О, да, тя знаеше много добре как сърцето на това сладко момиче се разкъсва от мъка. Имаше период, веднага след сватбата им с Рейли, когато си мислеше, че той никога няма да я обикне. Не би могла да забрави тази болка!

Касиди излезе от спалнята и отиде да потърси съпруга си. Време беше Майкъл да приеме отговорността да бъде Деуинтър.

 

 

Майкъл почти не бе спал, откакто Малори бе заминала. Боеше се, да не би да е катастрофирала. Когато каретата се върна, той стоеше на стъпалата пред къщата и я чакаше.

— Къде отведе Нейно благородие? — бе първият му въпрос към кочияша.

— В Рейвънуърт, милорд.

— Добре ли беше тя? Искам да кажа, изглеждаше ли разтревожена или…? — Той млъкна внезапно. Човек не разпитва слугите си за това как е жена му.

— Имам писмо за вас от Негова светлост — рече кочияшът, като бръкна в джоба на палтото си. — Той каза да ви го дам лично.

Майкъл грабна илика с печата на баща си и изтича към кабинета си. Затвори вратата, припряно разкъса плика и зачете.

„Майкъл,

Искам да те известя, че Малори пристигна без произшествия в Рейвънуърт. Обаждам ти се по нейно искане, за да не се безпокоиш. Тя и майка ти станаха много близки. Аз също я заобичах като своя дъщеря. Ще чакаме да ни отговориш скоро.“

Майкъл излезе в коридора и се втурна нагоре по стълбите.

— Уилям, веднага ми опаковай дрехите. Отиваме в Рейвънуърт.

— Добре, милорд.

— Побързай! Искам да сме на път след час.

 

 

Малори отвори на Касиди, която бе почукала на вратата на спалнята й. Двете прислужнички, които вървяха след херцогинята, носеха цели наръчи с дрехи.

— Какво е това?

— Накарах шивачката да ти ушие няколко рокли. Забелязах, че си започнала да изпълваш твоите.

Жените внимателно поставиха роклите върху леглото и си тръгнаха. Касиди взе една от тях — в нежно пастелносиньо, и я постави върху Малори.

— Точно както предполагах — този цвят ти подхожда.

Малори докосна леката, ефирна материя.

— Колко е хубава, и как умело е скроена, за да скрие бебето…

— Не съм ти правила сватбен подарък, Малори, така че, след като се роди детето, ще отидем двете в Лондон и ще ти подаря цял гардероб нови и модерни дрехи.

— Много бих искала, благодаря.

Касиди вдигна една бледорозова рокля, намръщи се и я метна настрани.

— Не и при твоята червена коса.

Малори докосна корема си.

— Почти всеки ден го чувствам, че мърда.

Очите на Касиди светнаха.

— Не мога да ти опиша колко съм развълнувана, че в къщата ни отново ще има бебе. Децата на Ариън са чудесни, но ги гледат в Шотландия. Впрочем така и трябва да бъде. А това бебе ще носи името Деуинтър.

— Надявам се да е момче. Майкъл толкова силно иска да има син.

— Също както баща си — въздъхна Касиди. — Винаги съм съжалявала толкова много, че не можах да родя на Рейли повече деца.

— Дала си му две.

— Всъщност Ариън е дете на една от сестрите ми и на един роднина на Рейли. Ебигейл умря при раждането и двамата с Рейли осиновихме дъщеря й. Тя ни стана така скъпа, сякаш е наше собствено дете.

— Никога не бих предположила, че не е ваша родна дъщеря. — Малори замълча за миг. — Мислиш ли, че той ще дойде?

— Непременно. Ако не днес, утре.

 

 

Глава тридесет и четвърта

 

Малори се разхождаше из картинната галерия и разглеждаше портретите на отдавна умрелите херцози и херцогини на Рейвънуърт.

Спря пред портретите на Рейли и Касиди. Той гордо бе наклонил глава, поставил едната си ръка върху рамото й, докато тя, красива в пенестата си бяла рокля, гледаше напред с лека усмивка на устните си.

Малори вървеше през залата и разглеждаше окачените портрети на многото поколения съпруги на херцозите Деуинтър. Дали някога нейният портрет щеше да виси тук? Едва ли.

През краткото си гостуване в замъка тя непрекъснато се наслаждаваше на добрината на херцога и херцогинята. Рейли се интересуваше от здравето й така, както би го сторил един баща. Той беше удивителен човек и Малори се радваше на властта и уважението, с което бе обграден в селото. Но ако селяните уважаха херцога, към своята херцогиня се отнасяха с любов. Всеки път, когато тя се появеше сред тях се струпваха край нея, а децата й носеха букети полски цветя.

Отначало хората поглеждаха любопитно към Малори, но сега вече, когато я срещнеха с Касиди на път към селото, й се усмихваха и я поздравяваха.

Малори спря пред един огромен портрет на Майкъл и Ариън като деца. Вгледа се в очите на момчето и там видя нещо, което досега не бе забелязвала. Животът сякаш струеше от тях, а усмивката на устните му бе усмивка на човек, който е доволен и сигурен в бъдещето си.

— Един ден нашият портрет ще виси тук. Би ли искала, Малори?

Тя сепнато се обърна. Майкъл стоеше зад нея и върху лицето му нямаше и помен от високомерие. Не забелязваше ли в зелените му очи несигурност?

— Ти дойде — успя само да промълви.

— Трябваше да го предположиш, Малори. — Той направи колеблива крачка към нея и спря, а очите му се върнаха към празното петно на стената, запазено за бъдещите херцог и херцогиня на Рейвънуърт. — Представи си как след много години, някоя млада съпруга ще стои тук и ще се диви на красотата ти, а съпругът й ще казва: „Това е прабаба ми. Не е ли възхитителна с тази огнена коса? Мисля, че прадядо ми е бил най-щастливия мъж“.

Гърлото на Малори се сви от вълнение. В погледа на Майкъл имаше нежност и любов, отразени в сияещите му очи.

Тя се втурна към него и се притисна в рамото му.

— О, Майкъл, толкова те обичам! Ужасно ми липсваше!

Той я притисна по-силно.

— Малори, ако знаеш колко дълго чаках да чуя тези думи! Помниш ли как веднъж ти казах, че чакам нещо от тебе?

— Помня — кимна тя.

— Чаках те да ми кажеш, че ме обичаш.

Щастието заструи от сърцето й.

— Обичам те толкова много! Никога не съм знаела, че е възможно да обичаш толкова силно и да страдаш така много.

Майкъл се вгледа в лицето й.

— Последния човек на света, когото бих искал да нараня, си ти, скъпа. Онази нощ, когато си тръгна, щях да се побъркам при мисълта, че никога вече няма да те видя.

Майкъл се разхождаше напред-назад, опитвайки се да намери най-точните думи, които щяха да я накарат да му повярва.

— Искам да знаеш, че нищо не се е случило между мен и Саманта. Тя никога не е означавала нищо за мен. Моля те, повярвай ми.

— Отдавна знам, че си почтен мъж, Майкъл. Щом казваш, че между теб и нея не се е случило нищо, аз ти вярвам.

— Ти си много мъдра за възрастта си, Малори. Кълна ти се днес, пред моите предци, че никога няма да постъпя нечестно към теб или да наруша обета, който дадохме… — той се усмихна — два пъти.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Майкъл, но ти не си ми казвал какво чувстваш към мене.

— Не си ли разбрала досега? Мисля, че изгубих сърцето си в мига, в който си помисли, че съм те полял с онази кофа вода. Стоеше пред мен, цялата мокра, а очите ти хвърляха мълнии. — Той взе ръката й. — Ела с мен, имаме да говорим за толкова много неща.

В този момент Рейли и Касиди влязоха от другия край на залата, незабелязани от Майкъл и Малори. Херцогът понечи да извика сина си, но жена му го хвана за ръката и го възпря.

— Не сега, скъпи. Двамата трябва да останат сами, за да може Малори да му каже за бебето.

— Права си, разбира се — съгласи се Рейли. — Видя ли как я гледа?

Касиди кимна, а очите й се напълниха със сълзи.

— Млада любов, която току-що е споделена… Толкова е красиво!

Рейли я хвана за ръка и я поведе към градината. Беше прекрасен ден. Слънцето сияеше така силно, че направо ги заслепяваше, а птиците пееха сред клоните на огромния дъб в другия край на алеята.

— Може да се каже нещо и за онази любов, която е остаряла и узряла, и е станала толкова голяма, че не знам къде свършва и къде започва.

Касиди се сгуши в прегръдката му.

— О, да, скъпи мой. Между нас има любов в най-чиста форма. Точно това искам за нашия син и Малори.

 

 

Майкъл отвори вратата на Малори.

— Тук няма да ни безпокоят.

Той свали палтото си и го хвърли върху леглото. Погледна я и си помисли колко красива и крехка изглеждаше тя. Бузите й бяха зачервени, а огнената й коса се диплеше като коприна край красивото й лице.

— Докъде бях стигнал?

— Тъкмо щеше да ми кажеш какво изпитваш към мен — припомни му Малори.

Майкъл прекара пръсти през косата си и Малори забеляза, че ръката му трепери. Усмихна се мислено, защото знаеше колко трудна е тази стъпка за него. Но нямаше намерение да я прави по-лека. Вече нямаше съмнение, че той я обича и щастието й беше безгранично.

Смили се над Майкъл, отиде при него и го хвана за ръката.

— Нима смелият Акдар’ем Акраба, който се би сам с десетки врагове и се смя в лицето на шейх Сиди Ахмед, сега се бои от една невъоръжена жена?

— Не, Малори, по-лошо — аз съм вцепенен. Никога преди не съм казвал на жена, че я обичам.

Тя разкопча най-горното копче на роклята си.

— Радвам се да го чуя. На всяка жена би й харесало да вярва, че е единствената, която мъжът й обича.

Погледите им се срещнаха и Майкъл се разсмя.

— Хвана ме натясно, нали?

Тя се усмихна кокетно.

— Не още.

Малори пъргаво разкопча ризата му. Искаше да му каже за бебето, но реши да го остави сам да го открие. Смъкна ризата от раменете му и притисна устни към шията му.

Майкъл затвори очи и се опита да не мисли за това, което му предлагаше мекото й, топло тяло. Тя прекара пръсти през косата му и той сграбчи ръката й.

— Ако продължаваш да ме подмамваш, никога няма да завърша онова, което започнах да казвам.

Малори леко отстъпи назад, пусна роклята си да падне, пристъпи извън нея и я ритна настрани.

— Някои неща е по-добре да се изпитат, отколкото да се кажат, Майкъл.

Тялото му трепереше в очакване.

— Малка лисица такава, искаш да ме изкараш от кожата ми.

Тя развърза връзките на корсета си, смъкна го от раменете си и го остави да падне в краката й.

Майкъл не можеше да издържа повече. Грабна я на ръце и впи гладната си уста в сочните й, леко отворени устни.

— Изкушаваш ме толкова много… — Той я сложи на леглото, а очите му се плъзнаха по тялото й.

За миг доби озадачено изражение. Гърдите й сега бяха по-натежали, отколкото си ги спомняше. Легна до нея, а ръцете му нетърпеливо погалиха нежните й бедра.

— Обичам те — прошепна той в ухото й. — Обичам те като… като… болка.

— Знам — тихо каза тя, като се обърна по гръб. После взе ръката му и я постави върху корема си. Усмихна се мислено, чудейки се колко ли време ще му потрябва, за да открие, че тя чака дете.

Горещите му устни се допряха до шията й, а ръката му погали корема й. Мислите му бяха като замъглени от допира до копринено гладката й кожа. Изведнъж спря и се намръщи. Ръката му се върна обратно, а очите му се преместиха от пълните й гърди към заобления й корем.

— Малори?

— Какво има?

Той се поколеба дали да не й каже какво мисли. Отскоро беше женен, но беше достатъчно деликатен, за да знае, че ще е неблагоразумно да споменава на Малори, че е наддала на тегло.

— Не, всъщност… нищо.

На лицето му бе изписано объркване и Малори реши да му помогне.

— Имам нови дрехи. Старите не ми стават вече.

— Ъъъ, не ти ли стават?

Тя се разсмя и го притегли към себе си.

— Мой чудесен, невинен съпруже. Не виждаш ли, че съм наддала на тегло?

— Аз… не исках да го споменавам. Можеше да се обидиш…

Тя се разсмя отново, взе ръката му и настойчиво я притисна към корема си. За късмет точно в този момент бебето ритна.

Майкъл отдръпна ръката си, сякаш я бе изгорил. Отвори уста да каже нещо, но от гърлото му не излезе нито дума. С блеснали очи той докосна гърдите й, а после се наведе и допря устни до корема й.

— Боже мой — задавено каза той, — бебе! Моето собствено бебе!

Беше изпълнен с такова удивление и страхопочитание, че не можа да каже повече нищо. Само прегърна жена си с цялата нежност, на която бе способен.

— Вече знам, Майкъл, колко много обичате децата в това семейство.

Той си пое дъх на глътки.

— А забеляза ли как обичаме жените си?

— О, Майкъл, забелязах и това.

— Следващия път, когато отида в Лондон, трябва да намеря една стара циганка и да я възнаградя подобаващо.

Малори го погледна озадачено.

— Нали не вярваш на врачки?

— На тази специално вярвам.

Той обхвана в длани лицето й и се взря продължително в очите й.

— Ето какво съм търсел, без да знам. Ти, скъпа моя, си това, което толкова години ми е убягвало. Търсех те във всяка срещната жена. Откъде да знам, че ще те срещна тогава, когато най-малко очаквах?

Малори вдигна глава и му отдаде устните си. Никога не се бе надявала, че този чудесен мъж ще я обикне.

— Малори, нали вече няма да ме напуснеш?

— Никога — отвърна шепнешком тя.

Той я докосна, погали я и Малори почувства как сенките на самотата избледняват. Повече нямаше да бъде самотна.

 

 

Беше студен декемврийски ден. Снегът непрестанно се сипеше, а клоните на дърветата се огъваха под напора на северния вятър. Но в замъка Рейвънуърт горяха всички камини и цареше суматоха, сякаш предстоеше да се случи нещо изключително.

В дневната на втория етаж Рейли подаде на сина си чаша бренди и му се усмихна.

— Открай време се раждат бебета, Майкъл, и сега няма да е по-различно.

— Чувал съм, че е болезнено.

— Разбира се, че е.

— Защо трябва тя да преживява това?

Ариън влезе в стаята с блеснало лице, хвана брат си под ръка и подметна:

— Каква чудесна Коледа ще бъде! — Очите й танцуваха закачливо. — Татко, ако бебето не дойде скоро, ще трябва да извикаме лекар за Майкъл.

Все още стиснал в ръка чашата бренди, Майкъл отиде към прозореца, и се взря в пустошта навън. Лицето му беше като маска на самото нещастие. Изведнъж той изпадна в паника. Прииска му се да се втурне в стаята и да вземе Малори в ръцете си. Тя щеше да умре, беше сигурен в това. Знаеше, че в селото често жените умираха по време на раждане.

В този миг се чу плач и Майкъл се вкамени. Рейли, който знаеше много добре какво изпитва синът му, отиде при него и успокоително го побутна по ръката.

— Беше силен вик. Сигурно е момче.

Майкъл отпи голяма глътка бренди.

— Мислиш ли, че тя е добре?

— Разбира се. Доктор Уъртингтън толкова пъти ти повтори, че жена ти е създадена да ражда.

— Да, но…

Касиди влезе в стаята. В ръцете си внимателно държеше малко вързопче, а в очите й светеха сълзи от щастие. Подминавайки съпруга си и дъщеря си, тя се насочи право към Майкъл.

— Щастлива съм да ти кажа, че Малори е добре и иска да видиш сина си.

Майкъл си помисли, че ще се чувства неудобно с бебето, но щом майка му го постави в ръцете му, той застина, вперил поглед в малкото личице. С учудване докосна нежната ръчичка и очите му се изпълниха с благоговение пред съвършено оформените пръстчета.

— Син — прошепна той, като вдигна бебето към лицето си. След това се обърна към баща си и гласът му набра сила. — Син! Имам син!

Прегърнати Касиди и Ариън плачеха от радост. Рейли нежно пое бебето от Майкъл и засия от щастие пред това малко човече, сякаш то бе най-ценното нещо на света.

— Роди се още един Деуинтър.

Щастливият баща изхвърча навън, доволен, че е оставил бебето в сигурни ръце. Отвори вратата на стаята и пристъпи към Малори.

С изненада откри, че тя изглежда добре. Седеше, подпряна с няколко възглавници, а косата й бе прибрана на тила с бяла панделка.

— Мислиш ли, че отдавна измрелите Деуинтъровци се усмихват днес, Майкъл?

Тя протегна ръка към него и той я стисна здраво, после я целуна с благодарност по бузата.

— Сигурен съм — родът продължава.