Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (23)

Глава двадесет и втора

Слънцето пронизваше утринното небе с лъчистите си стрели. Заедно с принц Халдун и шейх Хаким, Майкъл яздеше начело на бедуините. Мислите на всички мъже бяха насочени към предстоящата битка и към любимите хора, които бяха оставили зад себе си.

Числеността им нарастваше бързо, когато преминаваха през приятелски бедуински села. Камили и коне вървяха едни до други, а ездачите им вливаха силите си в армията.

По пладне изгарящото слънце стовари жегата си върху пустинята като върху пясъчна наковалня. Броят на воините вече беше повече от хиляда. Когато горещината стана непоносима, принц Халдун заповяда да спрат край един оазис, където да се скрият на сянка.

След това принцът събра около себе си водачите на всички племена, за да обсъдят заедно най-добрата стратегия. Незабавно отвсякъде се посипаха аргументи, тъй като всеки от тях бе сигурен в правотата на собствената си идея.

Най-накрая Майкъл вдигна ръка.

— Имам план, който може би ще свърши работа. — Вниманието на всички се насочи към него и бедуинските водачи почтително го изчакаха да се изкаже. — Както знаете, трябва да открия баща си и да го изведа в безопасност от Калдоя, преди да сме ударили. Онези от вас, които са били в града, знаят, че е практически непревземаем. Би било глупаво да стоварим главните си сили върху Сиди Ахмед, преди да сме успели да вкараме наши хора зад стените. Точно на това се надява той — да нападнем със сила.

— Така е — додаде Хаким и кимна в съгласие. — Но, ако Аллах пожелае това, всеки мъж тук е готов да умре за тази справедлива и благородна кауза. Пустинята трябва да се изчисти от предателския турски бич.

— Какъв е планът ти? — обърна се Халдун към Майкъл.

— Всъщност този план не е мой. Бил е използван с успех от един американски генерал по време на войната срещу моята страна.

— И този американски генерал спечелил ли е войната? — заинтригувано попита Хаким.

— Да. Генерал Джордж Вашингтон подвел командирите ни, че отива в даден град, а всъщност се насочил с войските си в друга посока. Нашият британски генерал, лорд Корнуолис, бил подмамен да изостави стратегическите си позиции незащитени и да прегрупира силите си на мястото, където мислел, че ще удари генерал Вашингтон. След тази измама, войната била изгубена.

Хаким огледа с хитър поглед наобиколилите го мъже. Планът беше добър, но шейховете щяха да последват лорд Майкъл, само ако бяха убедени, че всички го поддържат.

— Този план е достоен за велик генерал или за Зеленоокия скорпион!

Другите започнаха да шушукат помежду си, а принц Халдун се усмихна разбиращо на тъста си.

— Хакашите, които са съюзници на Сиди, живеят на север. Можем да се престорим, че отиваме в тази посока — рече принцът.

Един от шейховете беше скептично настроен.

— Планът е хубав и Сиди не би могъл да го знае. Но ме тревожи това, че трябва да разделим силите си.

— В това е истинската опасност — призна Майкъл — и пред нея не сме защитени от грешки.

Хаким въздъхна раздразнено. Зеленоокият скорпион ги губеше.

— Не виждам как по друг начин можем да подмамим камилата настрана от купчината й тор — пламенно заяви той. — А сега, Акдар’ем Акраба, разкажи ни повече за този забележителен, гениален план.

Майкъл погледна по-възрастния мъж право в очите, но там се четеше само невинност. Все пак Майкъл се досети какво цели хитрата стара лисица.

— След като питаш, шейх Хаким, значи точно това трябва да направим. — Майкъл взе меча си и начерта линия в пясъка. — Ще изпратим половината си сили срещу хакашите, за да накараме Сиди да излезе от Калдоя, докато останалите ще се скрият тук.

— Да! — извика Хаким, заразявайки останалите водачи с ентусиазма си.

— Наблизо минава пътят на керваните, нали? — попита Майкъл.

— Само на ден път оттук на север — отвърна Халдун.

— Това е добре — каза Майкъл. — Ако шпионите на Сиди видят прах, когато изпращате хората, за да се присъединят към главните сили, те ще си помислят, че преминава керван.

Хаким кимна одобрително. Знаеше си, че Зеленоокия ще излезе с добър план. Трябваше му само тласък.

— Ще стане — намеси се Халдун. — Идеята е толкова добра, че Сиди няма да заподозре клопката, преди да е станало твърде късно.

Тъмните очи на Хаким засияха.

— Ще изпратя Абу, когото в Калдоя познават добре и му вярват, да разпространи фалшивата информация, че се движим към хакашите.

— Сигурен ли си, че можем да му имаме доверие? — поинтересува се Майкъл, тъй като трябваше да повери в ръце на Абу своя живот и този на баща си.

— Напълно! — бе категоричен Хаким. — Дори да го хванат и да го измъчват, той няма да издаде нищо. По-скоро би умрял. — Старият шейх засия. — Планът е блестящ и ще свърши работа. Как не се сетих пръв за него!

Халдун поклати глава.

— Не бързайте да ликувате. Стените на Калдоя са високи и добре пазени. Дори Сиди да излезе оттам, в града ще остане значителна армия.

— Ако Абу свърши работата си, ще успее да ни отвори вратите на Калдоя. В противен случай целият план може да се провали — предупреди ги един от шейховете.

— Аз ще отида с него — заяви Майкъл. — Още повече, че трябва да освободя баща си преди нападението.

Халдун кимна с разбиране.

— Няма да се опитвам да те спра. Ако там беше моят баща, щях да сторя същото. Но бъди предпазлив: очите ти ще те издадат веднага. Освен това те ще очакват да се опиташ да освободиш баща си.

Майкъл извади ножа си от калъфа и отряза ивица плат от робата си. След това стисна зъби, направи дълъг разрез върху лявата си ръка и напои плата със собствената си кръв. Другите го гледаха удивено.

— Преди да вляза в града, ще сложа тази превръзка пред очите си, а Абу ще разказва на всеки, който попита, че съм ранен в главата. — Погледът му се насочи към Хаким. — Поне така няма да ми се наложи да яздя проклетата ти камила.

— Може би този номер ще свърши работа — каза Халдун. Боеше се дори да си помисли какво щеше да се случи с Майкъл, ако разкриеха самоличността му. — Бъде нащрек, приятелю. Не искам да пострадаш.

— Ако не се върна до три дни, това ще означава, че не съм успял. В такъв случай тръгвайте напред и нападайте.

— Не забравяй, че Абу трябва да отвори вратите — напомни му Хаким.

Майкъл погледна към двамата си приятели, а после обходи с очи стотиците верни нему воини. С много от тях никога нямаше да се запознае, но въпреки това им дължеше повече от живота си.

— Ще се моля на Бог, скоро отново да сме заедно.

— Дано Аллах чуе молитвата ти — каза Хаким.

— И дано баща ти бъде сред нас — добави Халдун.

 

 

Когато Малори се събуди късно сутринта, установи, че Майкъл го няма до нея. Стана от леглото и изтича в градината, с надеждата, че ще го открие там. Уви, нямаше го. След като претърси всички стаи, тя разбра, че си е отишъл. Не я беше събудил да си вземат довиждане.

В дневната откри писмото му, по чийто почерк си личеше, че е писано припряно.

„Скъпа Малори,

Трудно ми е да те оставя толкова скоро след сватбата ни, но ти знаеш колко е важно за мен да намеря баща си. Дал съм инструкции да те отведат незабавно в Кайро. Принц Халдун остави един от най-верните си хора, който ще те придружи. Този човек ще се погрижи да стигнеш невредима при майка ти и баща ти. След закуска ще се срещнеш с него в северния двор. Моля те, не отлагай заминаването си. Искам да си далеч от Камар Гинена, преди войната да е избухнала.“

Как бе възможно да е толкова студен след горещата им любовна нощ? И как би могла тя да се завърне в бащината си къща, сякаш нищо не се бе случило? Ако останеше тук, поне щеше да има новини от войната.

С натежало сърце тя опакова малкото си вещи, мъчейки се да не обръща внимание на паниката, която се надигаше в нея. Ами ако нещо се случеше с Майкъл? Щяха да изминат седмици, без да го узнае.

Влезе една слугиня, която носеше поднос със закуската на Малори.

— Къде е северната градина? — веднага я попита Малори.

Жената само поклати глава, без да разбере нито дума. Когато слугинята си тръгна, Малори излезе да търси водача си. Сигурно имаше нещо, което би могла да направи за Майкъл, трябваше да може да му помогне някак.

След като попита няколко слуги накъде да върви, Малори най-сетне успя да открие мъжа, който щеше да й бъде водач. Той тъкмо товареше припаси на един кон.

— Милейди, казвам се Фейзал. Ще бъда ваш пазач. Готова ли сте да вървим?

— Само двамата ли ще пътуваме за Кайро?

— Да, милейди, но с мен ще бъдете в безопасност. Ще ви защитавам с живота си, ако потрябва.

— Знаеш ли пътя за Калдоя?

— Много добре, милейди. Имам приятели там. Братовчед ми, Джабал, е нощен страж в кулата.

— Казал ли си на принц Халдун или на съпруга ми за твоя братовчед? — попита Малори.

— Аз съм само един скромен слуга и не ми е позволено да разговарям без разрешение с високопоставените.

— Можеш ли да ме отведеш в Калдоя?

Лицето му видимо пребледня.

— О, не, госпожо. Ще загубя живота си, ако сторя това. Наредено ми бе да ви отведа в Кайро и това и ще направя.

— Трябва да ми помогнеш, Фейзал! Съпругът ми е в голяма опасност, защото ще се опита да проникне в затвора, за да спаси баща си.

— Той няма да стигне до баща си, милейди — поклати глава Фейзал. — Пазачите стрелят по всеки, който приближи затвора.

— Братовчед ти би ли те предал?

— Не, милейди. Той е от моята кръв.

— Тогава ще ме заведеш там и ще убедиш братовчед си да ни помогне.

— Не мога да ви заведа в това лошо място. Там няма да бъде безопасно за една ингилизка.

— Ще се облека като слугиня и ще си покрия лицето. Трябва да побързаме, Фейзал.

Той я погледна неуверено.

— Дали господарят няма да поиска главата на Фейзал, загдето е въвлякъл жена му в опасност?

— Ще му кажа, че аз съм настояла и той едва ли ще те укори, че си изпълнил заповедта ми.

— Ще го направя, щом толкова го искате, милейди. Но Зеленоокия скорпион ще сложи край на бедния ми, нещастен живот, щом разбере какво съм направил.

— Ще се срещнем тук след час — каза тя, като се обърна и тръгна към двореца.

Когато стигна в спалнята си, Малори видя, че слугинята я чака, разтревожена, че тя още не беше яла. Потрябваха й няколко секунди да накара жената да проумее, че иска да си смени дрехите с нейните. Накрая египтянката кимна разбиращо, възхитена от възможността да размени простата си памучна рокля с копринена.

Облечена в черна роба и с фередже, украсено със сребърни монети, Малори побърза към двора, където я чакаше Фейзал.

Тъй като се опасяваше, че Ясмин ще се разтревожи от нейното внезапно заминаване, Малори остави вместо обяснение писмото на Майкъл. При малко късмет, всички щяха да си помислят, че се е върнала в Кайро, както той й бе наредил.

Беше доволна, че воалът скрива лицето й от безпощадното слънце. Чудеше се дали това море от пясък има край.

Преминаха край група бедуини, които не им обърнаха никакво внимание. Скрита зад фереджето, Малори огледа мъжете — лицата им приличаха на изтрита от употреба кожа.

— Трябва да е доста суров животът на тези хора, Фейзал.

— Земята го иска от тях. — Той се изплю ядосано. — Когато овцете им опасат всичко, бедуините се преместват на ново място. Те са като плаващите пясъци, винаги неспокойни, винаги на път.

Вечерта, след като спряха за нощувка, Малори беше прекалено изморена, за да изяде храната, която й предложи Фейзал. Наблизо имаше езерце, обрасло с остри тръстики, разположено в сянката на финикови палми и ниски храсти. Тя потопи ръце във водата и отпи жадно, след това изми лицето си.

Слугата беше направил малка палатка за спътничката си и й бе постлал легло от меки овчи кожи. Малори си легна и веднага заспа, а Фейзал остана буден навън, за да я пази.

 

 

Майкъл видя големите куполи със землист цвят, насочени към небето и разбра, че приближават Калдоя. Сложи кървавата превръзка на очите си и остави Абу да го води към града.

Спряха ги на вратата и Абу заговори със стража:

— Брат ми падна лошо и му трябва лекарска помощ.

Пазачът погледна към „ранения“ човек.

— Май че веднага ще ти трябва доктор. Изглежда, че е зле ударен. Откъде идвате?

— Аз съм от хакашите. И съм много обезпокоен. Докато водех брат си насам, видях много мъже, които бързо яздеха към селото ми. Бяха от племената саварка и джебелия.

Пазачът ококори очи.

— Сигурен ли си?

Абу продължи да плете лъжите си.

— Кълна се в живота на майка си, че говоря истината.

— Трябва да предупредя капитана на стражите. Той очакваше да ни нападнат, но си мислеше, че ще ударят тук.

— Така ли? Но аз видях голяма армия, която отиваше към хакашите, а семейството ми е там. Страх ме е за него.

— Закарай брат си на лекар, но гледай да се върнеш. Сигурен съм, че капитанът ще иска да те разпита. Сега минавай.

Двамата мъже въздъхнаха облекчено, щом преминаха портите. Майкъл видя на един прът закачени муски и кости.

— Слагат ги, за да гонят злите духове, милорд — прошепна Абу. — Турците са подозрителни хора. — Той се усмихна лукаво. — Въпреки това, не ми беше трудно да убедя стража, че му говоря истината. Само можем да се надяваме, че и той ще бъде убедителен като мен, когато разказва чутото на капитана си.

— Може би нямаме много време, така че нека да опитаме по-скоро да намерим баща ми. Предлагам да се разделим. Ако не го направим и открият кой съм, ще ти навлека големи неприятности.

Абу поклати глава.

— Господарят ми каза да не се деля от вас. Вашата беда ще бъде и моя.

Майкъл беше трогнат от верността на Абу.

— Знаеш ли къде се намира кулата? — попита той.

— Не съм запознат с тази част от града, милорд. Ще разпитам на пазара.

Тръгнаха по една тясна уличка, от двете страни, на която бяха наредени колички и сергии. Удари ги силна миризма на наплюто от мухи месо и на риба. По сергиите се мъдреха кошници със зеленчуци, кожени изделия и кухненски съдове.

Слязоха от конете и Абу плати на едно момче да ги наглежда. После заведе Майкъл в близко кафене, където местните мъже се събираха да играят табла и да пушат. Сервираха им кафе. Беше много силно и прекалено подсладено, но въпреки това Майкъл се насили да го изпие.

Тъкмо им бяха поднесли пилета, изпържени в масло, когато чуха тропота на стотици конски копита по улицата. Някой се втурна в кафенето, като бърбореше възбудено. Настана голяма суматоха.

Абу се усмихна невинно и прошепна на Майкъл:

— Чакалът май е захапал примамката. Това са елитните воини на Сиди, които излизат от града начело със самия него. Току-що разбрах, че най-верните съюзници на Сиди, хакашите, са били нападнати и той отивал да им помага.

— Ти си гениален, Абу — разсмя се Майкъл. — Вижда се, че си се учил при великия Хаким.

 

 

Принц Халдун и шейх Хаким се залепиха за склона на пясъчната дюна, докато Сиди и хората му препускаха в галон с конете си покрай тях.

— Зеленоокия е хитър, а турците са глупаци — презрително заяви Хаким.

Халдун погледна през рамо към крепостта на врага.

— Надявам се само Майкъл да успее да открие баща си и да го изведе от Калдоя, преди Сиди да е научил, че са го измамили.

— Дано Аллах му помага.

 

 

Майкъл отпи глътка от изстиналото вече кафе.

— Слънцето ще залезе след час и тогава можем да тръгваме. В тъмното ще е по-лесно да се движим незабелязано.

Абу погледна през прозореца и забеляза няколко войника, които обикаляха в различни посоки, чукаха по вратите и разпитваха хората.

— Дали не ни чакат неприятности, милорд? Възможно е да търсят вас.

— Да видим дали тук няма заден изход — каза Майкъл и бързо скочи на крака.

Двамата преминаха през опушената кухня и излязоха през задната врата. Озоваха се лице в лице срещу четирима стражи.

— Бягайте, милорд, аз ще ги задържа! — извика Абу.

— Не, ще останем заедно. — Майкъл измъкна пистолета си и гръмна срещу единия войник.

Междувременно бяха пристигнали още петима стражи. Нещо тежко удари Майкъл по главата и той политна напред. В мига, преди да му причернее, видя как стреляха право в лицето на Абу.

Вече беше в безсъзнание, когато един от мъжете разкъса бинта и отвори насила очите му.

— Той е, Акдар’ем Акраба! Шейх Сиди ще ни награди богато.

Другият се поколеба.

— Сега е твърде късно да догоним господаря, но ще изпратя най-бързия ездач да го настигне.

— Какво ще правим дотогава със Зеленоокия скорпион?

— Ще го затворим в килията при другия ингилизин.