Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (6)

6

Инспектор Йенсен се събуди в 6.30 сутринта. Измъкна се от леглото и отиде в банята, изми ръцете, лицето и врата си със студена вода, избърса се и изтърка зъбите си. След гаргарата дълго кашля.

После кипна вода, прибави мед и опита да я изпие колкото се може по-гореща. Междувременно прехвърли вестниците. В никой от тях не споменаваха събитията, занимавали го предния ден.

Движението по автострадата беше оживено и макар че включи сирените, Йенсен влезе в кабинета си чак в девет без двадесет и пет.

Десет минути по-късно позвъни шефът на полицията.

— Започнахте ли следствието?

— Да.

— В какви насоки?

— Вещественото доказателство е дадено за анализ. Психолозите изучават текста. Изпратихме човек за проверка в пощата.

— Някакви резултати?

— Още не.

— Имате ли своя версия?

— Не.

Мълчание.

— Сведенията ми за въпросното издателство не се простират далеч — продължи инспектор Йенсен.

— Няма да е зле да ги поразширите.

— Ясно.

— И най-добре ще бъде, ако намерите източник на информация извън концерна.

— Разбирам.

— Препоръчвам ви Министерството на съобщенията, обърнете се към държавния секретар по печата.

— Слушам.

— Следите ли вестниците им?

— Не, но ще започна да ги чета.

— Добре. И за бога, постарайте се да не дразните шефа и неговия братовчед.

— Ще бъде ли неуместно да поставя хора от цивилния патрул за лична охрана?

— На кого? На шефовете?

— Да.

— Без тяхно знание?

— Да.

— Считате ли една такава мярка за оправдана?

— Да.

Мълчанието, което последва, продължи толкова дълго, че Йенсен спря поглед на часовника си. Чу как шефът на полицията си поема дъх, как почуква с нещо по масата, вероятно писалка.

— Йенсен?

— Да.

— Отсега нататък следствието е изцяло във ваши ръце. Не желая да ме осведомявате нито за методите си, нито за предприеманите от вас действия.

— Разбирам.

— Отговорността е изцяло ваша. Разчитам на вас.

— Слушам!

— Ясни ли са общите указания по следствието?

— Да.

— Желая ви успех.

Инспектор Йенсен отиде до тоалетната, наля вода в пластмасова чашка и се върна в стаята си. Издърпа едно чекмедже на бюрото и извади пакетче сода бикарбонат, отсипа на око три чаени лъжички бял прах и го разбърка с химикалката си.

За двадесет и пет години служба в полицията бе виждал шефа на полицията един-единствен път и не беше говорил с него до вчера, а междувременно проведоха вече пет разговора.

Изпразни на един дъх чашата, смачка я и я хвърли в кошчето. После позвъни в криминално-техническия отдел. Гласът на лаборанта бе сух и официален.

— Не, няма отпечатъци от пръсти.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Но нищо при нас не е окончателно. Опитваме и други методи на анализ.

— Пликът?

— Най-обикновен. Нищо не ни говори засега.

— А хартията?

— С нея не е така — има доста особена структура. Освен това по единия й край личи, че е откъсната.

— Може ли да се установи произходът й?

— Възможно е.

— Нещо друго?

— Нищо. Продължаваме по-нататък.

Йенсен затвори телефона, приближи се до прозореца и погледна надолу към циментирания двор на участъка. До входа на помещенията за обиск видя двама полицаи с гумени ботуши и непромокаеми работни костюми. Размотаваха маркучи, за да измият килиите. Йенсен разхлаби колана си и пое дълбоко въздух, задържа го и когато се оригна, почувствува в стомаха облекчение.

Телефонът иззвъня. Обади се полицаят, изпратен в пощата.

— Работата отнема доста време.

— Използувайте толкова време, колкото ви е нужно, но не повече.

— Колко често да докладвам?

— Всяка сутрин в осем часа — писмено.

Инспектор Йенсен затвори телефона, взе шапката си и излезе от стаята.

Министерството на съобщенията се намираше в центъра на града, между кралския дворец и централната канцелария на обединените партии. Кабинетът на държавния секретар по печата се помещаваше на втория етаж с изглед към двореца.

— Концернът се ръководи безупречно — каза той. — Истинска гордост за свободната инициатива.

— Разбирам.

— Това, с което най-вече мога да ви помогна, са някои чисто статистически данни.

Той взе една папка от масата и я прелисти разсеяно.

— Сто четиридесет и четири различни издания. През миналата година общият тираж на тези списания достига двадесет и един милиона триста двадесет и шест хиляди и четиристотин и петдесет и три екземпляра. Седмично.

Йенсен записа сумата на малко бяло картонче: „21 326 453“.

— Това е много висок тираж. Той доказва, че в нашата страна имаме най-висока читателска активност. В целия свят.

— Издават ли се другаде седмични списания?

— Незначително количество. Печатат се може би общо към хиляда бройки и се разпространяват само в ограничени райони.

Йенсен кимна.

— Но, разбира се, издателството е само един от клоновете на концерна.

— Кои са останалите?

— Що се отнася до моето министерство, това са редица печатници, които издават главно ежедневници.

— Колко?

— Печатници? Тридесет и шест.

— А вестници?

— Стотина. Чакайте…

Той прелисти документите си.

— В момента сто и два. Структурата на вестникарското дело е динамична. Някои вестници преустановяват излизането си, на тяхно място се появяват нови.

— Защо?

— За да се отговори по-добре на новите потребности и за да се следват съвременните тенденции.

Йенсен кимна.

— Общият тираж на ежедневниците през изтеклата година…

— Да?

— Имам цифрата само за общата продукция на страната. Девет милиона двеста шестдесет и пет хиляди триста и дванадесет екземпляра дневно. И тук е същото. Издават се няколко отделни, изцяло независими от концерна вестника. Имат трудности с разпространението и тиражите им са незначителни… Ако намалите цифрата, която ви посочих, с около пет хиляди, ще получите приблизително точен резултат.

Йенсен отново записа на малкото картонче: „9 260 000“. И попита:

— Кой контролира системата на разпространението?

— Демократичен съюз на издателите.

— Всички издатели?

— Да, стига да отговарят на изискването вестниците им да са с тираж над петдесет хиляди.

— Защо?

— По-ниски тиражи се считат за нерентабилни. Всъщност концернът преустановява незабавно издаването на вестници, чийто тираж спадне под упоменатата цифра.

Инспектор Йенсен прибра картончето в джоба си.

— На практика това означава, че концернът контролира издаването на всички вестници и списания в страната, така ли?

— Може и така да се каже. Но искам да подчертая, че издателската им дейност е изключително разностранна, от всички гледни точки похвална. Особено седмичните списания доказаха способността си да удовлетворяват с чувство за мярка всички общоприети вкусове и предпочитания. Пресата предизвикваше някога нерядко безпокойство сред читателските кръгове, подстрекаваше ги в една или друга насока. Положението вече е съвсем друго. Сега оформлението и съдържанието на пресата са изцяло поставени в служба на читателите, стремят се да им доставят…

Чиновникът хвърли поглед в папката и обърна една страница.

— … радост. Изданията са адресирани към семейството, стремят се да бъдат четивни, достъпни за всички, да не пораждат агресивност, недоволство или безпокойство. Задоволяват също така и естествената необходимост на обикновения човек да се откъсне от действителността. С две думи казано, служат на идеята за едно общество на единомислие и сговор.

— Разбирам.

— Преди да се стигне окончателно до общност на интересите, издателското дело бе разпокъсано. Политическите партии и профсъюзите поддържаха собствени издателства. Но постепенно, когато техните вестници изпаднаха в икономически затруднения, издаването им се преустановяваше или се поемаше от концерна. Много от тях се спасиха благодарение…

— Да?

— Именно благодарение на принципите, които вече споменах. На умението си да внушават на читателите душевно спокойствие и чувство на сигурност. Да са разбираеми и непретенциозни, съобразени с вкуса и възприемчивостта на съвременния човек.

Йенсен кимна.

— Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че най-вече единната преса допринесе за укрепване сплотеността на обществото. За преодоляването на пропастта между политически партии, между монархия и република, между тъй наречената управляваща класа и…

Млъкна и погледна през прозореца. Отново поде:

— Без преувеличение може да се каже също, че заслугата принадлежи преди всичко на ръководителите на концерна. Изключителни хора, с високи… нравствени качества. Не страдат от каквато и да е суета, не се стремят нито към титли, нито към власт или…

— Богатство?

Държавният секретар хвърли бърз изпитателен поглед към своя посетител.

— Да, именно — каза той.

— Какви други предприятия контролира концернът?

— Хм, доколкото знам — заизрежда секретарят разсеяно, — пласментни фирми, амбалажни заводи, корабостроителници, мебелни фабрики, разбира се — хартиената индустрия и… това е извън моето министерство. — Той се вгледа в Йенсен. — Мисля, че едва ли бих могъл да ви дам други важни сведения. Впрочем, на какво се дължи вашият интерес?

— Заповед — отвърна инспектор Йенсен.

— За да сменим темата: как се отразиха разширените пълномощия на полицията върху статистиката?

— Имате пред вид статистиката за самоубийствата?

— Именно.

— Положително.

— Радвам се да го чуя.

Инспектор Йенсен зададе още четири въпроса.

— Дейността на концерна не е ли в противоречие със закона срещу тръстовете?

— Аз не съм юрист.

— Какъв е оборотът на издателството?

— Това е от компетентността на данъчните власти.

— А личното състояние на собствениците?

— Едва ли е възможно да се изчисли.

— Вие самият работили ли сте в концерна?

— Да.

На връщане Йенсен спря пред един снекбар и хапна два ръжени сухара с чаша чай.

Докато ядеше, се замисли върху броя на самоубийствата, намалял значително след прокарването на новия закон за строги санкции срещу алкохолиците. Изтрезвителните клиники не публикуваха статистики, а самоубийствата в полицейските участъци се регистрираха като скоропостижни смъртни случаи. Въпреки строгия надзор, напоследък те не бяха малко.

Йенсен се върна в шестнадесети участък към два часа, когато прибирането на пияните за деня беше в разгара си. Като правило избягваха да ги докарват преди дванадесет. Разпореждането бе продиктувано от хигиенни съображения — да има време да се почистят килиите.

Лекарят на участъка пушеше в приемната, облакътен на дъсчената преграда. Престилката му беше смачкана, опръскана с кръв, и инспектор Йенсен го изгледа критично. Другият неправилно изтълкува неговия поглед и поясни:

— Няма нищо страшно. Един нещастник, който… Сега е мъртъв. Закъснях.

Инспектор Йенсен кимна.

Клепачите на лекаря бяха подути и зачервени, със засъхнали парченца гной по миглите.

Той погледна замислено Йенсен и попита:

— Говорят, че никога не сте се проваляли. Вярно ли е?

— Да — отвърна инспектор Йенсен, — вярно е.