Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (19)

19

Поседя няколко минути в колата и прехвърли бележките си. После обърна нова страница и написа: номер 3, бивша главна редакторка, 48-годишна, неомъжена, освободена от длъжност по собствено желание и с пълна пенсия.

Първата жена в списъка.

Слънцето блестеше бяло и неумолимо. Беше събота и часовникът показваше дванадесет без една минута. Разполагаше с още тридесет и шест часа. Инспектор Йенсен запали мотора и потегли.

Бе изключил късовълновия приемник и макар че пътят му минаваше през центъра на града, не се отби в управлението на шестнадесети участък.

Вместо това спря до един снекбар и дълго се колеба между трите стереотипни менюта за деня. Те се определяха от специален отдел в Министерството на народното здраве. Приготвяха се централно от голям продоволствен синдикат и едно и също се сервираше във всички заведения за обществено хранене. Стоя толкова дълго пред светлинното табло с менюто, че опашката зад него започна да проявява нетърпение.

Накрая натисна някакво копче, получи пълния поднос и си проби път до една от масите.

Поседя така, загледан в обяда пред себе си — мляко, сок от моркови, кюфте на скара, малко карфиол и два разварени картофа.

Беше много гладен, но не смееше да се довери на стомаха си. След малко хапна от кюфтето, дълго го дъвка, отпи от морковения сок, стана и си тръгна.

Улицата, към която се отправи, се намираше в източната част, недалеч от центъра. Кварталът привличаше открай време силните на деня. Сградата беше нова и се различаваше подчертано от типовото строителство. Собственост на концерна, тя помещаваше освен апартаменти за гости и зали за конференции и едно голямо ателие с тераса и тавански прозорец.

Отвори дребна и пълна жена. Русата й коса беше прибрана в красив кок, а гримираното й лице изглеждаше гладко и ярко като на цветна снимка. Беше облечена в пеньоар от някакъв много лек и тънък плат в розово и светлосиньо. Носеше червени чехли с високи токове, украсени със златни нишки и странни многоцветни пискюли отпред.

Инспектор Йенсен си спомни, че е виждал същия тоалет на разгъваща се цветна снимка в някое от сто и четиридесет и четирите списания.

— О, виж ти, мъж — изхили се тя.

— Йенсен, инспектор от шестнадесети участък, водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота — монотонно каза той и показа служебния си знак.

Междувременно надникна покрай жената към жилището.

Стаята, голяма и просторна, правеше впечатление със скъпата си мебелировка. На фона на пълзящи растения и декоративни завеси в пастелни цветове се открояваха ниски мебели от светло дърво. Цялото жилище напомняше младежка стая за дъщеря на американски милионер, пренесена направо от някой мострен панаир и увеличена до неестествен размер.

На канапето седеше още една жена, тъмнокоса и значително по-млада. На една от масите имаше бутилка шери, чаша и някаква котка от екзотична порода.

Жената в пеньоара влезе с леки стъпки в стаята.

— Господи, колко интересно, детектив — каза тя.

Йенсен я последва.

— Да, скъпа, истински детектив, от някаква специална кантора или участък, или как се казваше там. Съвсем като в някой от серийните ни фоторомани. — Тя се обърна и изчурулика: — Седнете, скъпи. Заповядайте, чувствувайте се като у дома си в малкото ми гнезденце. Ще пийнете ли чашка шери?

Йенсен поклати глава и седна.

— О, съвсем забравих, че не съм сама. Да ви представя една от любимите ми сътруднички, от ония, на които предадох щафетата.

Брюнетката погледна Йенсен бегло и незаинтересовано. После се усмихна почтително и покорно на жената в пеньоара. Домакинята се отпусна на канапето, наклони леко глава и запримигва с очи като малко момиченце. Ненадейно попита — студено и делово:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Йенсен извади бележника и писалката.

— Кога напуснахте работа?

— В навечерието на Нова година. И, моля ви, скъпи, бъдете добър да не казвате „работа“. За да бъдеш журналист, е нужно призвание в не по-малка степен, отколкото за един лекар или свещеник. Не бива нито миг да забравяш, че читателите са твои събратя, едва ли не духовни пациенти. Живееш тъй интензивно в ритъма на списанието, изцяло в името на читателите и трябва да влагаш цялата си душа.

По-младата жена не отместваше поглед от обувките си, хапейки долната си устна. Нещо потрепна в ъгълчетата на устните й, сякаш опитваше да прикрие усмивка или да сподави вик.

— Защо напуснахте?

— Напуснах издателството, защото прецених, че се намирам на върха на кариерата си. Бях постигнала целта си, в продължение на двадесет години водех списанието от победа към победа. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че го създадох със собствените си ръце. Когато го поех, то не представляваше нищо, абсолютно нищо. За кратко време го превърнах в едно от най-големите женски списания в страната, а не след дълго стана и най-голямото въобще. И запази това си място. — Погледна тъмнокосата и добави язвително: — Как го постигнах ли? Чрез работа и пълно себеотрицание. Трябва да живееш изцяло посветен на целта, да мислиш в илюстрации и рубрики, с всичките си сетива, отворени за изискванията на читателите, за да… — Тя се позамисли: — За да отговориш на обективната им потребност да разкрасяват делника с пленителни мечти, идеали и поезия. — Докосна чашата шери до устните си и продължи с леден глас: — За да постигнеш това, трябва да притежаваш нещо, което ние наричаме усет. Трябва да съумееш да го предадеш и на своите сътрудници. Малко хора притежават този талант. Човек не бива да се щади, за да може да се раздаде без остатък на другите. — Тя притвори очи. Гласът й се омекоти. — И всичко това с една-единствена цел. Списанието и читателите.

— Две — уточни инспектор Йенсен.

Тъмнокосата го изгледа бързо и уплашено. Домакинята не реагира.

— Знаете, нали, как станах главна редакторка?

— Не.

Тя отново промени тона си, унесе се.

— Както в приказките, виждам го пред себе си като сбъднал се роман в картини. Ето как стана всичко… — Смени за пореден път тона и израза на лицето си. — Произхождам от най-обикновено семейство и не се срамувам от това — заяви тя агресивно, със свити устни и навирен нос.

— Тъй значи.

След един бърз изпитателен поглед към посетителя тя делово продължи:

— Шефът на концерна е истински гений. Не по-малко от гений. Велик човек, по-велик от Демократ.

— Демократ?

Тя поклати глава и изцвърча:

— О, никога не съм помнела имена, някой друг имах пред вид, разбира се. Не е лесно да запомниш всичко.

Йенсен кимна.

— Шефът ме взе направо от една много скромна длъжност и ми повери списанието. Това беше безумна смелост. Представете си — младо момиче — шеф на голяма редакция. Но аз бях новата свежа кръв, от която списанието се нуждаеше. За три месеца преобразих редакцията, тя придоби нов, представителен вид, изхвърлих безделниците, за половин година превърнах списанието в любимо четиво за жените. Продължава да бъде такова и до днес. — С променен глас тя се обърна към брюнетката: — Не забравяйте никога, че и големият хороскоп в осем страници, и фотороманите, и документалните поредици за майки на велики личности бяха мои идеи. Това са поредиците, благодарение на които продължавате да просперирате. И четирицветното приложение със снимки на домашни животни. — Вдигна в лек предупредителен жест ръката си, блестяща от пръстени, и каза топло: — Но не го казвам, за да получа одобрение или похвала. Моята награда са стотиците хиляди топли и сърдечни писма от благодарните читатели. — Жената помълча малко, все още с вдигната ръка и леко извита глава, сякаш отправила поглед към хоризонта. — Не ме питайте как се постига подобно нещо — каза скромно. — Чисто и просто го чувствуваш, чувствуваш го и вярваш, тъй както знаеш, че всяка жена мечтае поне веднъж в живота си да привлече един изгарящ поглед на страст и обожание…

Тъмнокосата издаде някакъв сподавен гъргорещ звук.

Жената в пеньоара трепна и я загледа с нескривано отвращение.

— Разбира се, това беше по наше време, — каза тя строго и снизходително, — когато ние, жените, все още носехме малко огън в себе си.

Лицето й потъмня и цяла мрежа от бръчки се открои около очите и устата. Раздразнено загриза палеца на лявата си ръка. Дългият и заострен нокът бе покрит със сребристо блестящ лак.

— Когато напуснахте, вие получихте прощална грамота, нали?

— Разбира се — отвърна тя. — О, бяха толкова мили.

Усмивката на малко момиченце се появи отново и очите и палаво заиграха.

— Искате ли да я видите?

— Да.

Тя грациозно се надигна и изчезна от стаята. Тъмнокосата паникьосано загледа Йенсен.

Домакинята се върна, притиснала документа към гърдите си.

— Представяте ли си, всички по-знаменити личности са се подписали, даже и една чистокръвна принцеса.

Тя разгърна грамотата. Празната лява страница бе цялата в подписи.

— Мисля, че това е най-скъпият спомен сред стотиците подаръци, които получих. Откъде ли не, искате ли да ги погледнете?

— Няма нужда — отклони Йенсен.

Жената се усмихна смутено и срамежливо.

— Но защо вие, един полицейски инспектор, идвате и ме питате за всичко това?

— Не съм упълномощен да обсъждам този въпрос — отвърна Йенсен.

Само за секунда изразът на лицето и се промени няколко пъти. Накрая разпери ръце безпомощно и женствено и покорно каза:

— Е, тогава не ми остава друго, освен да се примиря.

Йенсен слезе долу заедно с тъмнокосата. Асансьорът едва потегли и момичето захлипа:

— Не й вярвайте нито дума. Тя е ужасна, отвратителна, цяло чудовище. За нея разправят най-гнусни истории.

— Така ли?

— Тя е истинско олицетворение на злобата и любопитството. Все още тя дърпа конците, въпреки че успяха да я изкарат от издателството. Сега ме принуждава да шпионирам. Всяка сряда и събота трябва да идвам тук и да докладвам подробно. Искала знае всичко.

— Защо правите това?

— Боже мой, защо? Тя би могла да ме смаже като пъшка за по-малко от десет минути. Не би се поколебала нито секунда. И непрекъснато ме оскърбява. О, господи!

Инспектор Йенсен не каза нищо. Когато асансьорът спря на партера, той свали шапка и отвори вратите. Младата жена плахо го погледна и изскочи на улицата.

Движението бе значително намаляло. Беше събота. Часовникът показваше четири без пет. Вдясно, под лъжичката, се обаждаше обичайната болка.