Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (18)

18

Предградието се намираше на няколко мили в южна посока и спадаше към тъй наречените от специалистите в Министерството на социалните грижи „самохигиенизиращи се райони“.

Построено по време на голямата жилищна криза, то се състоеше от тридесетина блока, симетрично издигнати около една автобусна спирка и нещо като търговски център. Сега автобусната линия беше закрита и почти всички магазини затворени. Големият каменен площад се използуваше за гробище на коли и едва двадесет процента от апартаментите се обитаваха.

Инспектор Йенсен откри малко трудно търсения адрес, паркира и слезе от колата. Блокът беше четиринадесететажен и там, където мазилката не се къртеше, стените чернееха от влага. Настилката пред входа беше осеяна с парчета стъкло, клонести дървета и избуяли храсти бяха плъзнали чак до бетонните основи. Постепенно корените щяха да ги подкопаят.

Асансьорът не работеше и Йенсен трябваше да се изкачи до деветия етаж. Стълбището беше студено, мръсно и зле осветено. Някои врати зееха отворени и стаите се виждаха така, както бяха ги оставили хората — пълни с боклуци, изложени на течение, с дълги пукнатини по тавани и стени. От миризмата на пържено и гърмящите гласове на говорителите от сутрешните телевизионни предавания личеше, че част от жилищата са все още обитавани. Стените и подовата настилка не представляваха сякаш никаква звукова изолация.

Инспектор Йенсен се задъха още на петия етаж и когато стигна горе, гърдите го стягаха и вдясно под лъжичката го наболяваше. След няколко минути задиша по-равномерно. Извади служебния си знак и почука на вратата.

Мъжът отвори веднага. Учуди се.

— Полиция? Трезвен съм, и то от години.

— Йенсен, инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

— Да.

— Няколко въпроса.

Мъжът сви рамене. Облечен бе спретнато, имаше издължено слабо лице и равнодушен поглед.

— Влезте — каза той.

Жилището и мебелировката бяха стандартни. Етажерка с десетина книги, на масата чаша кафе, масло, хляб, сирене и един вестник.

— Заповядайте, седнете.

Йенсен се огледа. Апартаментът много напомняше неговия собствен. Седна и извади писалката и бележника.

— Кога напуснахте работа?

— През декември миналата година, малко преди Коледа.

— По собствено желание ли?

— Да.

— Дълго ли работихте в концерна?

— Да.

— Защо напуснахте?

Мъжът отпи глътка кафе. После се загледа в тавана.

— Това е дълга история. Не мисля, че може да представлява интерес за вас.

— Защо напуснахте?

— Добре, аз нямам тайни, но ще е малко трудно нещата да се представят в някаква последователност.

— Опитайте.

— Самото твърдение, че съм напуснал доброволно, е наполовина вярно.

— Конкретизирайте се.

— За това ще са необходими дни и може би пак няма да разберете. Мога само ориентировъчно да ви опиша развитието на събитията.

Млъкна за малко.

— Но преди това искам да знам защо. Заподозрян ли съм в нещо?

— Да.

— Разбира се, няма да кажете в какво?

— Не.

Мъжът стана и се приближи до прозореца.

— Дойдох тук, когато този район току-що бе построен — започна той. — Не беше толкова отдавна. Скоро след това ме назначиха в концерна, може да се каже, поради нещастно стечение на обстоятелствата.

— Нещастно стечение на обстоятелствата?

— Преди това работех в друго издание, вероятно не си го спомняте. То се ръководеше от социалистическата партия и профсъюзите и беше последното по-голямо седмично списание в страната, изцяло независимо от концерна. Списанието имаше известни амбиции, не на последно място културни, макар че климатът на този фронт още тогава бе започнал да се влошава.

— Културни амбиции?

— Да, то ратуваше за истинско изкуство и поезия, публикуваше художествена проза и тъй нататък. Не съм специалист в тази област, бях репортер и се занимавах с политически и социални въпроси.

— Социалист ли бяхте?

— Радикал. Всъщност принадлежах към крайно лявото крило на Социалистическата партия, но тогава сам не го разбирах.

— И?

— Списанието не беше кой знае колко доходно. Не носеше особена печалба, но и не беше в загуба. Сравнително много хора го четяха и очакваха. То олицетворяваше единствената реална опозиция по отношение на списанията на концерна, бореше се срещу концерна и издателството и ги критикуваше, отчасти активно, отчасти чрез самото си съществуване.

— Как?

— Чрез полемика, уводни статии, открита критика. Обсъждайки честно различни въпроси. Разбира се, там — в Сградата — го мразеха. И на свой ред отвръщаха на ударите.

— Как?

— Като издаваха все повече и повече блудкави поредици и комикси, използувайки новата нагласа на хората.

— Каква нагласа?

— Да предпочитат картинки пред книгите и ако въобще четат нещо — да търсят празнословни безсмислици, а не онова, което би ги накарало да се замислят, да се напрягат, да вземат позиция. За съжаление нещата стояха така още тогава.

Продължи да говори прав до прозореца, с гръб към посетителя.

— Явлението се наричаше интелектуална леност и минаваше за преходна болест, временно последствие от телевизионната ера.

Огромен самолет прогърмя над сградата, устремен към някое летище далеч на юг. Всеки ден оттук прелитаха машини с големи групи за чужбина, отвеждащи хората към специално подбрани места, за да прекарат там полагащите им се седмици годишен отпуск при подходящи условия. Дейността беше организирана максимално всеобхватно. Веднъж Йенсен се включи в такова пътуване, но не мислеше да го повтори.

— Беше по времето, когато мнозина все още вярваха, че нарастващата импотентност и фригидност се дължат на радиоактивно разпадане. Спомняте ли си?

— Да.

— Е, концернът не можеше да ни отнеме читателите. Те не бяха много, но списанието представляваше необходимост за тях, последната сламка, за която да се хванат. Това ги сплотяваше. Вероятно заради това най-вече ни ненавиждаха в издателството. Но не можеха да ни сломят, така поне мислехме.

Обърна се и погледна Йенсен.

— Съкращавам неизбежно много подробности. Нали ви казах, не може да се обясни с няколко думи.

— Продължавайте. Какво се случи?

С посърнала усмивка мъжът се върна при канапето и седна.

— Какво се случи ли? Най-неочакваното и най-обидното. Те ни купиха просто. Чиста работа: с персонала, идеологията и всички там вехтории. Срещу пари. Или иначе казано: партията и профсъюзите ни продадоха на противниковия лагер.

— Защо?

— И това не е лесно да се обясни. Бяхме на кръстопът. Обществото на единомислието и сговора вече се зараждаше, придобиваше форма и очертания. Това беше отдавна. Знаете ли какво мисля?

— Не.

— Точно по това време социализмът в други страни преодоля дългата криза и успя да обедини хората. Искам да кажа като хора направи ги по-свободни, по-уверени, по-силни духом, научи ги какъв смисъл може и трябва да има работата, разбуди техните индивидуалности, вдъхнови ги да поемат отговорност… Ние от своя страна продължавахме да бъдем по-добре материално и ето че моментът да се обмени взаимният опит на практика бе налице. Но стана нещо съвсем различно. Развитието пое друг път. Трудно ли ви е да следите мисълта ми?

— Съвсем не.

— Тук бяха толкова заслепени от собственото си съвършенство, толкова изпълнени със сляпа вяра в резултатите от така наречената прагматична политика — грубо казано, считаше се, че марксизмът и плутокрацията са помирени, сплотени до такава степен, че социализмът сам се обезсмисля, нещо, което реакционни теоретици впрочем предсказваха още преди години. По това време започна да се променя и партийната програма. Чисто и просто зачеркваха ония пасажи, които можеха да застрашат обществото на единомислието и сговора. Стъпка по стъпка се изневеряваше на почти всички важни принципи. И в същото време сред всеобщото изглупяване си проби път духовната реакция. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не още.

— Във всички области се опитваха да сближат различните гледища. Сама по себе си идеята може би не бе лоша, но методите, които се използуваха за реализирането й, се градяха почти изцяло върху премълчаване на противоречията и трудностите. Залъгвахме се, че проблеми няма. Прикривахме ги с помощта на материални придобивки, които носеше непрестанното покачване на жизнения стандарт. Замъглявахме ги с безсъдържателни празни приказки, бълвани от радиото, пресата и телевизията. Условното наименование беше и си остана „безобидно забавление“. Смяташе се, разбира се, че потисканите инфекции с течение на времето ще минат от само себе си. Но не стана така. Индивидът се почувствува материално обезпечен, но поставен под духовна опека. Политика и общество се превърнаха в нещо мъгляво и непонятно, всичко бе приемливо, но нищо не бе интересно. Реакцията на отделния човек бе объркване, постепенно последвано от безразличие. В основата на всичко стоеше този смътен ужас. Ужас — повтори мъжът. — Не знам от какво. Вие знаете ли?

Йенсен го погледна, без да издаде нищо с изражението си.

— Може би чисто и просто от самия живот — както винаги. Абсурдно е, че външно всичко непрестанно се подобряваше. Само три компрометиращи явления не се вместваха в програмата. Алкохолизмът, броят на самоубийствата и спадането на раждаемостта. Да се говори за тях, се смяташе недопустимо и все още е така.

Замълча. Инспектор Йенсен не каза нищо.

— Една от основните, движещи идеи в обществото на единомислието и сговора, макар и никога открито изразена или формулирана, беше, че всичко трябва да е рентабилно. И нечуваното бе, че точно тази доктрина стана основна причина профсъюзите и партията да ни продадат на ония, които по онова време считахме за най-заклетия си враг. Мотивите следователно бяха чисто и просто пари, а не желанието им да се освободят от нашата искреност и радикализъм. Едва по-късно откриха и това предимство.

— И вие се ожесточихте?

Мъжът сякаш не разбра въпроса.

— Но не това беше най-мъчителното и най-унизителното. Ужасното бе, че всичко се извърши без наше знание, на съвсем високо равнище. Ние си въобразявахме, че играем известна роля, че това, което казваме, идеята, хората, които представляваме, имат някакво значение, макар и малко, но достатъчно, за да ни посветят в намеренията си спрямо нас. Но останахме измамени. Нещата се решиха на четири очи между шефа на концерна и ръководителя на профсъюзите — двама бизнесмени на масата за преговори. После бяха уведомени министър-председателя и партията, които уредиха част от практическите подробности. По-известните между нас, които заемаха ръководни постове, ги изпратиха в глуха линия, на синекурни административни длъжности, а останалите бяхме продадени като допълнение. Най-незначителните естествено ги изритаха. Аз спадах към средната категория. Ето как стана всичко. Ще помислиш, че живеем в Средновековието. Защото винаги, през всички времена, е ставало така. Дадоха ни да разберем, че нищо не означаваме и че не сме в състояние да променим нищо. Това беше най-лошото. Това беше убийство. Убийство на една идея.

— И вие се ожесточихте?

— По-скоро се примирих.

— Но се настроихте неприязнено към новата си работа? Към концерна и неговите шефове?

— Не, съвсем не. Ако си мислите така, не сте ме разбрали правилно. Та те постъпиха съвсем логично, от своя гледна точка. Защо да се отказват от една тъй лесно купена победа? Представете си, че генерал Миаха позвънеше на Франко по време на битката за Мадрид и кажеше: „Искате ли да купите моите самолети? Харчат прекалено много бензин.“ Сравнението говори ли ви нещо?

— Не.

— Впрочем не е и подходящо. Но тъй или иначе, мога да отговоря съвсем категорично на вашия въпрос, не, не бях враждебно настроен към издателството нито тогава, нито пък по-късно. Там се отнесоха добре с мен.

— Но ви уволниха?

— При най-хуманни условия, обърнете внимание. Освен това аз сам го предизвиках.

— Как?

— Злоупотребих съзнателно с тяхното доверие, както се казва.

— По какъв начин?

— През есента бях изпратен в чужбина, за да събера материал за няколко статии. Поредицата проследяваше един живот, пътя на един мъж към успеха и богатството. Ставаше дума за телевизионен артист с международна известност, един от ония, с които непрестанно тъпчат главите на хората. С това се занимавах и аз през всичките тези години — да пиша шаблонни, разкрасени биографии на известни личности. Но за първи път заминавах с такава задача в друга страна.

Той се усмихна едва-едва и забарабани с пръсти по ръба на масата.

— По една случайност мъжът, тази знаменитост, бе роден в социалистическа страна, впрочем в една от най-грижливо премълчаваните у нас. Струва ми се дори, че нашето правителство не е признавало нейното съществуване.

Погледна тъжно и изпитателно инспектор Йенсен.

— Знаете ли какво направих? Използувах поредицата, за да направя изчерпателен и предимно положителен анализ на политиката и културното равнище на страната, съпоставени с положението у нас. Статиите, разбира се, не бяха публикувани, но аз и не очаквах друго. — Направи кратка пауза и смръщи вежди. После каза: — Смешното е, че и досега се чудя защо го направих.

— От упорство?

— Възможно е. Все пак в продължение на толкова години не съм говорил с никого за тези неща. Впрочем не знам защо го правя сега. Струва ми се, че не съм и мислил за тях. Примирих се, загубих желание още на втората седмица в издателството, после седях там и пишех страница след страница — каквото поискаха. В началото се отнасяха към мен по-предпазливо, явно ми придаваха по-голямо значение. После разбраха, че съм безопасен и ще върша добра работа в колелото на голямата машинария. Но тогава, в самото начало ставаше дума да ме прехвърлят даже в специалния отдел. Вие може би не го знаете?

— Чувал съм за него.

— Наричат го още тридесет и първи отдел. Минава за един от най-важните. Защо, не знам. Рядко се говори за него и работата там се обкръжава с голяма секретност. Занимава се вероятно с някакъв вид проектиране, програмна група, както се нарича на професионален жаргон. Някога ставаше дума да ме преместят там, но после изглежда прецениха, че единственото, за което ме бива, е да съчинявам занимателни и разкрасени животоописания за разни знаменитости. Имаха пълно право впрочем.

Държеше разсеяно чашата с кафето.

— И изведнъж направих това. Боже господи, как се изненадаха!

Инспектор Йенсен кимна.

— Виждате ли, чувствувах, че никога вече няма да пиша и не можех да понеса мисълта, че последната статия изпод перото ми ще бъде скалъпената, сладникаво-сълзлива история за един глупак, разкрасен разказ за един нехранимайко, който печели милиони с противната си външност и от това, че не може да пее, който обикаля целия свят и вдига скандали из вертепите на хомосексуалистите.

— Последната ваша статия?

— Да, отказах се. Отдавна знаех, че съм свършен, че никога повече няма да мога да пиша. Изведнъж го осъзнах съвсем ясно. Постепенно ще си намеря друга работа, нещо съвсем различно, каквото и да е. Може би ще бъде малко трудно, тъй като ние, журналистите, не умеем в действителност нищо. Но сигурно ще се уреди, в днешно време не е необходимо да можеш нещо.

— От какво живеете?

— Издателството се отнесе много благосклонно към мен. Имам пълното разбиране, че съм се изчерпал, дадоха ми заплатата за четири месеца и веднага ме освободиха.

— И освен това получихте грамота?

Мъжът изненадано погледна Йенсен.

— Да, колкото и невероятно да е. Откъде знаете?

— Къде е тя сега?

— Няма я. С удоволствие бих ви разказал как съм я накъсал и съм пуснал хартийките от тридесетия етаж, но всъщност съвсем прозаично я захвърлих, преди да си тръгна.

— Смачкана?

— Иначе трудно бих я напъхал в кошчето. Доста голяма беше, доколкото си спомням. Защо питате?

Инспектор Йенсен зададе още четири въпроса:

— Това ли е постоянното ви жилище?

— Както вече ви казах, живея тук откакто блокът е построен. И смятам да остана, докато има ток и вода. В някои отношения е по-добре отпреди. Нямаш вече съседи и не забелязваш лошата звукова изолация.

— Защо отделът се нарича тридесет и първи?

— Помещенията се намират на тридесет и първия етаж.

— Има ли такъв?

— Да, на тавана, между редакциите на комиксите и терасата на покрива. Асансьорите не стигат догоре.

— Били ли сте там?

— Не, никога. Малцина знаят, че той съществува.

Преди да се разделят, мъжът каза:

— Съжалявам, че говорих толкова несвързано. Сигурно е прозвучало наивно и объркано, с цялото опростяване и съкращения. Но вие настоявахте…

И накрая:

— Впрочем все още ли съм заподозрян в нещо?

Йенсен беше вече на стълбите и не отговори.

Мъжът остана на вратата. Не изглеждаше обезпокоен, само апатичен и доста уморен.