Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (26)

26

— Йенсен, какво става с вас?

— Приключих следствието.

— Вече трети ден ви търся. Нещата взеха нов обрат.

Йенсен не каза нищо.

— Какво имате пред вид впрочем, като казвате „приключих следствието“?

— Виновният е задържан.

Йенсен чу тежкото дишане на шефа на полицията.

— И той призна?

— Да.

— Уликите безспорни ли са?

— Да.

— Обясняват престъплението?

— Да.

Шефът на полицията, изглежда, се замисли.

— Йенсен, шефът на концерна трябва незабавно да бъде уведомен.

— Слушам.

— Мисля, че най-добре ще бъде да съобщите новината лично.

— Разбрано.

— Може би е по-добре, че не успях да се свържа с вас по-рано.

— Не разбирам.

— Вчера ръководството на концерна влезе във връзка с мен. Чрез министъра. Смятаха, че е най-уместно разследването да се прекрати. Бяха решили дори да оттеглят иска си.

— Защо?

— Останах с впечатлението, че според тях, разследването е стигнало до задънена улица. Освен това вашите методи им се стрували твърде досадни. Действували сте съвсем слепешката, причинявали сте единствено безпокойство на невинни и доста изтъкнати личности.

— Разбирам.

— Много неприятно положение, но след като аз, право да си кажа, не се надявах особено да се справите в рамките на определения срок, бях склонен да се съглася. Министърът направо ме попита дали вярвам във вашите изгледи за успех. Бях принуден да отговоря „не“. Но сега…

— Да?

— Сега, доколкото разбирам, положението коренно се променя.

— Да. Още нещо.

— За какво става дума?

— Извършителят, изглежда, е написал ново заплашително писмо с идентично съдържание. Трябва да го получат утре сутринта.

— Мислите ли, че е безобиден?

— По всяка вероятност.

— Хм, в случай, че не е, ние се оказваме в уникална ситуация: залавяме престъпника, шестнадесет часа преди да е извършил престъплението.

Йенсен не каза нищо.

— Сега най-важното е да уведомите шефа на концерна. Трябва да го намерите още тази вечер. Така е най-добре за вас самия.

— Разбрано.

— Йенсен?

— Добра работа свършихте. Дочуваме.

Инспектор Йенсен остави слушалката за не повече от десет секунди, сетне отново я долепи до ухото си. Докато набираше номера, от двора се чуха проточени истерични викове.

Нужни му бяха по-малко от пет минути, за да разбере, че шефът се намира извън града, в една от вилите си; след още пет минути успя да се свърже по телефона. Говореше явно с някого от прислугата.

— Работата е много важна.

— Не мога да безпокоя господина.

— Спешно е.

— Нищо не мога да направя. Господинът претърпя злополука и е на легло.

— Има ли телефон в спалнята?

— Разбира се.

— Свържете ме там.

— Съжалявам, но не може. С господина се случи нещастие…

— Това го разбрах. Дайте ми да говоря с някой от семейството.

— Госпожата излезе.

— Кога ще се върне?

— Не знам.

Йенсен затвори телефона и погледна часовника, който показваше десет и петнадесет.

След сиренето и бульона отново го тормозеха киселини и като си облече палтото, отиде до тоалетната и изпи чашка вода с малко сода.

Вилата се намираше тридесет километра на изток, край езерото, в една местност с почти непокътната природа. Йенсен караше бързо, с включени сирени и взе разстоянието за по-малко от двадесет и пет минути.

Спря малко пред къщата и почака. Когато полицаят от цивилния патрул излезе от тъмнината, Йенсен смъкна страничното стъкло.

— Случило се е някакво нещастие ли?

— Е, чак пък нещастие. Той във всеки случай е на легло наистина. Но никакъв лекар не е идвал тук. Стана преди няколко часа.

— По-точно.

— Да, трябва да беше към… при всяко положение на здрачаване.

— Разбрахте ли какво се случи?

— Да, абсолютно всичко. Имах много добра позиция. Самият аз не се виждах, но можех да обхвана с поглед терасата пред къщата, стаята на долния етаж, а също и стълбището към неговата спалня. И горната врата.

— Какво се случи?

— Имат гости с малки деца. Явно за края на седмицата.

Той замълча.

— Да?

— Малки деца, може би са чужденци — допълни полицаят замислено. — И така, децата играеха на терасата, а той седеше с някои от гостите вътре в голямата стая, пиеха нещо. Мисля, че беше алкохол, но количествата бяха умерени, доколкото можах да разбера.

— Не се отклонявайте.

— Да, и тогава на терасата изведнъж изскочи един язовец.

— Е, и?

— Явно се беше заблудил. Е, децата се развикаха, язовецът се обърка… Има нещо като парапет около терасата и той само тичаше насам-натам, без да може да се измъкне. Децата крещяха все повече и повече.

— И?

— Наблизо нямаше никой от прислугата. И никакви други мъже освен него. И мен, разбира се. Та той, значи, стана, излезе на терасата и видя язовеца, който се мяташе напред-назад. Децата крещяха до небесата. Отначало се колебаеше, но после тръгна право срещу язовеца и го подритна, за да го подплаши и пропъди. Язовецът тръсна глава и като че се вкопчи в краката му. Да, и след това намери пролуката и успя да избяга.

— А шефът на концерна?

— Той влезе вътре в къщата, но не седна, а бавно се изкачи по стълбите. После видях как отвори вратата на стаята си, но се строполи точно пред самия праг. Като че ли изохка и повика жена си. Тя притича и го заведе до леглото. Затвориха вратата, но мисля, че тя му е помогнала да се съблече. Тя влиза и излиза няколко пъти, носейки различни работи — чаши, май че термометър, не можах да видя добре.

— Животното ухапа ли го?

— Хм, не може да се каже, че го ухапа. По-скоро го уплаши, струва ми се. Странно…

— Кое?

— Язовецът, имам пред вид — необичайно е по това време на годината. Те обикновено спят зимен сън. Спомням си природонаучното предаване по телевизията, което показваха преди.

— Въздържайте се от излишни коментари.

— Слушам, инспекторе.

— Може да се върнете към редовните си служебни задължения от този момент нататък.

— Слушам, инспекторе. — Мъжът попипа бинокъла си. — Ще си позволя да отбележа, че това беше едно поръчение, свързано с голямо разнообразие за мен.

— Избягвайте излишни коментари. И още нещо.

— Слушам, инспекторе.

— Твърде много още може да се желае от начина ви да докладвате.

— Слушам, инспекторе.

Йенсен отиде до къщата, въведе го една прислужничка. Някъде вътре часовник удари единадесет. Той стоеше и чакаше с шапка в ръка. След пет минути се появи съпругата на шефа на концерна.

— По това време? — високомерно попита тя. — Освен това съпругът ми бе сполетян от нещастие и е на легло.

— Работата е много важна. Спешно е.

Тя се изкачи по стълбата горе. След няколко минути се върна и каза:

— Вземете телефона — ето оня там, можете да говорите с него. Но съвсем кратко.

Йенсен вдигна слушалката.

Шефът на концерна изглеждаше изморен, но гласът му бе плътен и мелодичен.

— Така ли? Значи, сте го хванали?

— Задържали.

— Къде се намира сега?

— През следващите три дни в ареста на шестнадесети участък.

— Чудесно. Горкият човек, разбира се, е душевно болен.

Йенсен не каза нищо.

— Нещо друго разкри ли се по време на следствието?

— Нищо, което да представлява интерес.

— Чудесно. Желая ви приятна вечер.

— Още нещо.

— Бъдете кратък. Идвате късно, а аз прекарах един напрегнат ден.

— Преди да бъде задържан, мъжът, изглежда, е изпратил ново анонимно писмо.

— Така ли? Знаете ли какво е съдържанието му?

— Според собственото му изявление, абсолютно същото като предишното.

Настъпи толкова дълго мълчание, че Йенсен се усъмни дали с това разговорът не е приключил. Когато шефът на концерна най-после проговори, тонът му бе променен.

— Значи, той заплашва с нов бомбен атентат?

— Очевидно.

— Възможно ли е да е вкарал скришом експлозив в сградата?

— Изглежда невероятно.

— Но възможността не може да се изключи напълно?

— Естествено, че не. Независимо от това изглежда съвсем невероятно.

Гласът на шефа звучеше колебливо. След една пауза от тридесет секунди той приключи разговора:

— Ясно е, че човекът е душевно болен. Цялата работа е много неприятна. Но каквито и мерки да се предприемат, това едва ли може да стане по-рано от утре. Желая ви приятна вечер.

Йенсен караше бавно и към полунощ все още му оставаха миля и половина до града. Скоро след това го задмина голяма черна кола. Приличаше на лимузината на шефа, но Йенсен не бе съвсем сигурен.

Докато се прибере, стана два часът.

Бе уморен и гладен и нямаше онова познато чувство на относително задоволство, което изпитваше обикновено, когато приключваше някое разследване.

Съблече се в тъмното, отиде в кухнята и си наля около сто и петдесет грама алкохол. Изпразни чашата на един дъх, застанал гол до умивалника, изплакна я и отиде да си легне.

Инспектор Йенсен заспа почти веднага. Неговото последно осъзнато усещане беше чувството за самота и неудовлетвореност.