Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (25)

25

Улицата, тясна и слабо осветена, с дървета от двете страни, бе застроена с долепени една до друга къщи на един или два етажа. Кварталът не се намираше много далеч от центъра. Построен преди около четиридесет години, той се населяваше главно от чиновници. Това вероятно го спасило от преустрояването му в стандартен, гъсто населен район при разрешаването на жилищната криза.

Йенсен паркира колата, прекоси улицата и позвъни. Прозорецът не светеше и на звънеца не се отзова никои.

Върна се при колата, седна зад кормилото и започна да разучава списъка и бележника. После прибра документите, погледна отново часовника си, загаси лампичката в колата и зачака.

След петнадесет минути по отсрещната страна на тротоара се зададе дребен мъж с велурена шапка и сиво пръскан балтон. Отключи външната врата и влезе. Йенсен изчака, докато зад щорите се появи светлина. Отново пресече и позвъни.

Мъжът отвори веднага. Просто и безукорно облечен, той изглеждаше съвсем на годините си. Лицето му бе слабо, с приветлив и въпросителен поглед зад очилата.

Йенсен показа служебния си знак.

— Йенсен — представи се той, — инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

— Заповядайте, влезте — покани го мъжът и отстъпи встрани.

Стаята беше доста голяма. Две от стените — целите в рафтове с книги, вестници и списания. До прозореца стоеше бюро с телефон и пишеща машина, а в средата на стаята — ниска кръгла масичка с пепелници и три кресла около нея. Осветлението се състоеше от подвижна лампа, поставена на бюрото, и голям пластмасов глобус над кръглата масичка.

В момента, в който инспектор Йенсен влезе в стаята, нещо в поведението на мъжа се промени. И начинът по който се движеше и погледът му станаха други. Имаше вид на човек, който се готви да извърши нещо, правено вече безброй пъти.

— Заповядайте, седнете.

Йенсен седна и извади писалката и бележника си.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Някои сведения.

— На ваше разположение съм, разбира се. Стига да мога да ви отговоря.

— Кога напуснахте работа?

— В края на месец октомври миналата година.

— Дълго ли работихте в концерна?

— Сравнително дълго. По-точно, петнадесет години и четири месеца.

— Защо напуснахте?

— Да кажем, че съм изпитвал желание да се отдам изцяло на личния си живот. Напуснах издателството по собствено искане, като прекратих договора си по обичайния ред. — Позата на мъжа беше очаквателна, гласът — приглушен и мелодичен. — Мога ли да ви предложа нещо? Чаша чай или друго?

Йенсен леко поклати глава.

— С какво се занимавате в момента?

— Аз съм материално обезпечен и следователно не е необходимо да работя, за да се издържам.

— С какво се занимавате?

— По-голямата част от времето си използувам за четене.

Йенсен огледа стаята. Наоколо цареше забележителен порядък. Въпреки камарите от книги, вестници и листи всичко изглеждаше добре подбрано и систематизирано до педантичност.

— Когато напуснахте, получихте ли нещо като грамота или може би по-скоро прощално писмо?

— Да, получих.

— Пазите ли я?

— Предполагам. Искате ли да я видите?

Йенсен не отговори. Цяла минута седя неподвижно, без да гледа мъжа. После каза:

— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на издателството?

— Кога трябва да е станало това?

— Преди една седмица, горе-долу по това време.

Мъжът подръпна нагоре панталоните си и кръстоса крака. Седеше, подпрял левия си лакът на облегалката на креслото, и бавно поглаждаше с показалец долната си устни.

— Не — спокойно отвърна той. — Не признавам.

Инспектор Йенсен отвори уста да каже нещо, но изглежда, промени решението си. Вместо това погледна часовника си. Показваше деветнадесет часа и единадесет минути.

— Предполагам, че не съм първият, с когото разговаряте в тази връзка. Колко души вече сте… разпитали?

Гласът му се пооживи.

— Десетина — отвърна инспектор Йенсен.

— И всичките от издателството?

— Да.

— О, сигурно сте се намъчили да слушате стари вицове и разни мръсни истории. Клевети. Полуистини, ежби, намеци. И фалшифицирано представени събития.

Йенсен не каза нищо.

— Сградата буквално гъмжи от подобни истории, доколкото успях да подразбера — продължи мъжът. — Но сигурно така е почти навсякъде — добави замислено той.

— Какви длъжности сте заемали по време на работата си в концерна?

— Бях назначен като журналист по културните въпроси. През цялото време на една и съща длъжност, както вие се изразихте.

— Запознат ли сте с организацията и дейността на издателството?

— В известна степен. Имате ли пред вид нещо конкретно?

— Познавате ли така наречения тридесет и първи отдел?

— Да.

— Знаете ли с какво се занимава?

— Би трябвало да знам. Работих към тридесет и първи отдел в продължение на петнадесет години и четири месеца.

След известно мълчание Йенсен, сякаш между другото, попита:

— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на концерна?

Мъжът продължи, все едно не бе чул въпроса.

— Отдел тридесет и първи или специалният отдел, както още го наричат, е най-важният в цялото издателство.

— Чух да се говори за това. С какво се занимава?

— С нищо — каза мъжът. — Абсолютно с нищо.

— Какво искате да кажете?

Мъжът стана и взе лист и молив от безупречно подреденото бюро. Седна отново, подравни листа според шарките на масата, сложи молива успоредно на горката му къса страна. След това погледна въпросително посетителя.

— Добре — каза той. — Ще ви обясня.

Йенсен погледна часовника. 19,29. Времето напредваше — оставаха четири часа и половина.

— Бързате ли, господин инспектор?

— Да. Много.

— Ще се опитам да бъда по-кратък. Попитахте с какво се занимава специалният отдел, нали така?

— Да.

— Аз вече ви дадох най-изчерпателния отговор: с нищо. И колкото по-подробно ви обяснявам, толкова по-неясен ще бъда. За съжаление. Разбирате ли?

— Не.

— Не се и учудвам. Да се надяваме, че ще разберете. В противен случай рискуваме да стигнем до задънена улица.

Мъжът мълча в продължение на половин минута и за това време неговото поведение отново се промени. Когато заговори отново, изглеждаше някак слаб и несигурен, но по-възбуден от преди.

— Може би ще бъде най-просто да ви разкажа за себе си. Израснах в семейство на интелектуалци и получих образование в духа на една хуманистична традиция. Моят баща беше преподавател в университета, самият аз следвах пет години. Тогавашният университет имаше хуманитарен факултет — истински, а не само наречен така. Разбирате ли добре какво означаваше това?

— Не.

— Всичко не може да се обясни. Много време ще отнеме. Възможно е да сте забравили значението на термините, които използувам, но някога все ще сте ги чували. Следователно не може да не разберете постепенно съдържанието им и да не вникнете в смисъла.

Йенсен остави писалката и заслуша.

— Както вече ви казах, започнах да пиша по културните въпроси — отначало само защото не вярвах, че някога мога да стана писател. Чисто и просто не ме биваше за това, макар че не можех да живея, без да пиша. Писането бе почти единствената ми страст.

Пауза. Лек дъжд запръска по прозореца.

— Работих в продължение на много години като редактор на културния отдел в един частен вестник. По неговите страници се печатаха не само статии за изкуство, литература, музика и други подобни, там се водеха и дискусии. За мен, както и за някои други, тези дискусии бяха може би най-важното. Диапазонът на обхващаните от тях въпроси бе голям, практически засягаше всички страни на обществения живот. Често те бяха остро критични и съвсем не всички възгледи и изказвания бяха разумно обмислени.

Йенсен се раздвижи.

— Чакайте — каза мъжът и вдигна дясната си ръка. — Досещам се какво искате да кажете. Да, съвсем вярно е, че те тревожеха хората, че нерядко ги караха да се чувствуват обезпокоени, разочаровани, сърдити или уплашени. Не галеха никога с перце, независимо дали ставаше дума за обществени институции, идеи или отделни личности. Ние, имам пред вид себе си и още някои, смятахме това за правилно.

Йенсен продължи прекъснатото движение и погледна колко е часът. 19,45.

— Твърдят — замислено каза мъжът, — че критиката и острите нападки понякога могат дотам да пречупят някого, че да го тласнат към самоубийство.

За няколко секунди настъпи мълчание. Дъждът продължаваше да потропва по прозореца.

— Някои от нас минаваха за култур-радикали, но, разбира се, всички ние бяхме радикали, независимо от това дали работехме в частни или в обществени вестници. Това ми стана ясно едва по-късно. От друга страна, не мога да кажа, че политиката ме е интересувала толкова много. Впрочем нямах доверие на нашите политици. Техният нравствен облик и професионална подготовка ми се струваха несъвършени.

Инспектор Йенсен забарабани леко по ръба на масата.

— Виждам, искате да не се разпростирам толкова — каза тъжно другият. — И така, друго, което презирах с цялото си сърце, беше седмичната преса. В моите очи тя оказваше вече години наред единствено вредно влияние. Такава, каквато си беше, тя естествено имаше своето предназначение и право на живот, но защо пък да я щадят от нападки? Посветих много време, за да атакувам така наречената й идеология, да я анализирам и разбия. Написах по въпроса много статии и цяла книга.

Той се усмихна съвсем леко.

— Това не беше писание, което да ми спечели популярност сред покровителите на този род издания. Спомням си, че бях наречен враг номер едно на седмичната преса. Някога, преди много години.

Мъжът спря да говори и нахвърли нещо като диаграми върху листа. Линиите бяха тънки и изящни. Личеше, че има много лека ръка.

— А сега нека се съобразим с изискванията на времето и съкратим и опростим една дълга и сложна история. Структурата на обществото започна да се променя, отначало бавно и незабележимо, после с главоломна скорост. Говореше се все по-често за благоденствие и общество на единомислие и сговор, докато тези две явления започнаха постепенно да се възприемат като неразривно свързани и обусловени едно от друго.

В началото нямаше нищо тревожно, жилищната криза бе ликвидирана, престъпността намаля, преодоляваха се и младежките проблеми. Наред с това, неотвратимо като ледниковия период, настъпваше отдавна предусетената духовна реакция. Причини за особено безпокойство, както казах, нямаше. Малцина сред нас бяха скептично настроени. Предполагам, че знаете не по-зле от мен как се развиха нещата по-нататък?

Йенсен не отговори. Ново и странно чувство започна да го обзема. Чувство на изолация и уединеност, сякаш той и дребният мъж с очилата се намираха под пластмасов похлупак или в стъклената витрина на някой музей.

— Най-важното за нас, разбира се, беше, че цялата публицистична дейност започна да се съсредоточава в едни ръце, че издателство след издателство и вестник след вестник се откупуваха от един и същ концерн, като всеки път това се мотивираше, с принципа за икономическа рентабилност. Всичко вървеше добре, толкова добре, че оня, който се опитваше да критикува, се чувствуваше като известното куче, решило да лае луната. Дори хора, считани за проницателни, започнаха да мислят, че е глупаво да се дискутират въпроси, за които всъщност съществува само едно мнение. Аз лично не можех да се съглася с това, дори да приемем, че е било от инат или от някакъв фанатизъм. Малък брой културни дейци — това беше термин, който се използуваше тогава — реагираха по същия начин.

В стаята цареше пълна тишина. Потропващият по стъклото дъжд бе престанал.

— Вестникът, в който работех, естествено също бе погълнат от концерна. Не помня кога точно се случи това. Извършваха се безкрайно много сливания, всякакви продажби чрез подставени лица, за които нито се пишеше, нито се говореше кой знае колко. Отделът, в който работех, все повече и повече оредяваше, докато накрая го закриха като излишен. На практика това означаваше, че оставах без прехрана, както и неколцина колеги от други вестници и някои журналисти на свободна практика. Кой знае защо, не можаха да предоставят нова работа само на най-вироглавите и войнствените. Причината разбрах много по-късно. Прощавайте, трябва да взема нещо за пиене. Вие искате ли?

Йенсен поклати глава. Мъжът стана и изчезна през вратата, която вероятно водеше към кухнята. Върна се с чаша минерална вода… пийна няколко глътки и я остави.

— Впрочем никога нямаше да успеят да направят от мен спортен коментатор или телевизионен критик — промърмори той тихо.

Вдигна чашата на няколко сантиметра — явно за да провери дали не оставя мокри следи по масата.

— Мина някой и друг месец и близкото бъдеще се очертаваше доста мрачно. И ето че един ден, за моя най-голяма изненада, бях поканен в голямото издателство на разговор за евентуалното ми назначение.

Нова пауза. Йенсен провери колко е часът. 20,05. След моментално колебание попита:

— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на издателството?

— Не, не, не още — раздразнено каза мъжът.

Той отпи от чашата.

— Отидох там, изпълнен с недоверие, и се срещнах с тогавашното ръководство на концерна — на практика непроменено и до днес. Бяха изключително любезни и предложението, което ми направиха, направо ме порази. Още помня формулировките.

Мъжът се засмя.

— Не защото имам толкова добра памет, а просто защото ги записах. Свободната дискусия не бивало да замре, нейните радетели не бивало да се оставят да бездействуват. Макар и обществото да вървяло по пътя към пълното съвършенство, винаги щели да съществуват явления, които да се дискутират. Свободната дискусия, макар и излишна, представлявала една от най-важните предпоставки за идеалната държава. Съществуващата култура, в каквато и да е форма, трябвало да се пази и съхранява за поколенията. Накрая казаха, че след като концернът вече е поел отговорността за тъй голяма част от жизнената публицистика, той бил готов да се нагърби и с дискусиите по въпросите на културата. Възнамерявали да издадат първото в страната разностранно и абсолютно независимо списание по проблеми на културата, което да поверят на най-добрите и най-безкомпромисните журналисти. — Мъжът говореше все по-разпалено. Опита се да улови погледа на Йенсен и да го задържи. — Държаха се много коректно с мен. Намекнаха няколко пъти с уважение за често изказваното от мен неприязнено отношение към седмичната преса, стиснаха ми ръката, като че ли това беше мач по пинг-понг, и казаха, че ще се радват на възможността да опровергаят възгледите ми. Най-накрая ми бе направено конкретно предложение. — Замълча, погълнат от мислите си. — Цензура — каза той. — В нашата страна няма официална цензура, нали така?

Йенсен поклати глава.

— И все пак си мисля, че тук цензурата е по-строга и последователна, отколкото може да бъде другаде. Защо? Затуй, защото тя се упражнява частно и без какъвто и да е законен регламент и използува методи, които не могат да се атакуват юридически. Защото не правото да упражняваш цензура, забележете добре, а практическата възможност да правиш това, се намира в ръцете на хора, било то служители или отделни издатели, които са убедени, че техните решения са правилни и полезни за всички. И защото повечето от хората също вярват на тази нелепа доктрина и следователно също сами встъпват в ролята на цензори, щом им се предостави случай. — Хвърли бърз поглед на Йенсен сякаш за да се убеди, че той наистина следи хода на мислите му. — Всичко е подложено на цензура, храната, която ядем, вестниците, които четем, телевизионните програми, които гледаме, и радиопредаванията, които слушаме. Даже и футболните мачове се цензурират — моментите, в които играчите се контузват или извършват по-груби нарушения на правилата, не се показват. И всичко това се прави за доброто на хората. Развитието на нещата в тази насока се прояви на един доста ранен етап. — Начерта още няколко геометрични фигури на листа пред себе си. — Ние, които полемизирахме в областта на културата, отдавна вече бяхме забелязали тенденциите, макар те първо да се проявиха в области, които всъщност не ни засягаха пряко. Симптомите бяха най-ясно изразени в юриспруденцията. Започна се с все по-често и строго прилагане на закона за държавната тайна. Военните успяха да внушат на юристите и политиците, че за сигурността на държавата са значими и най-дребните, несъществени неща. Забелязахме, че съдебните решения все по-често се произнасят при закрити врати — практика, която винаги съм възприемал като съмнителна и неприемлива, дори когато обвиняемият е сексуален маниак. Стигна се дотам, че нищо и никакви съдебни процеси се провеждаха почти или изцяло без знанието на хората. През цялото време мотивът беше един: да се предпази индивида от отблъскващи, възбуждащи, страшни факти, които евентуално биха се отразили върху душевното му равновесие. По същото време се подразбра — и до днес си спомням с какво учудване отначало го забелязах, — че разни повече или по-малко високопоставени държавни и общински служители, имат възможност да засекретяват разследвания и анкети, които засягат техните собствени учреждения. Най-нелепите и несъществени неща, например като решението къде общината да изхвърля своя боклук и други от тоя род, се обявяваха за секретни, без някой да реагира на това. А в секторите, контролирани от частния капитал, преди всичко пресата, цензурата бе налагана още по-неотстъпно. Най-често не от злоба или недоброжелателство, а основавайки се на нещо, наричано морална отговорност. — Той изпи остатъка от минералната вода. — За моралните достойнства на хората, в чиито ръце попадна тази власт, ще говорим само шепнешком, разбира се.

Йенсен погледна часовника. 20.17.

— В момента, в който профсъюзите и частните работодатели постигнаха пълно единство, се получи несравнима концентрация на власт. Организираната опозиция изчезна от само себе си.

Йенсен кимна.

— Нямаше срещу какво да се опонира. Всички проблеми бяха разрешени, включително жилищната криза и недостига от паркинги. Всички хора се радваха на все по-добро и по-добро материално положение, понижи се броят на извънбрачните деца, престъпността намаля. Единствените, от които можеше да се очаква критика на този странен политически съюз, довел до икономическото и морално чудо, бяха шепа скептици, заклети полемисти, такива като мен. Такива, които се осмеляваха да повдигат множество безсмислени въпроси. С цената на какво се постига това материално благополучие? Защо се раждат по-малко извънбрачни деца? Защо спада престъпността? И така нататък.

— Говорете по същество — прекъсна го инспектор Йенсен.

— Да, разбира се, по същество — сухо каза мъжът. — Конкретното предложение, което получих, беше изключително примамливо. И така, концернът възнамеряваше да издава това внушително списание. То щеше да се списва и редактира от най-добрите, най-динамично и страстно мислещите деятели на културата в страната. Спомням си дословно точно тази формулировка. Причисляваха ме към тази категория — не мога да отрека, че се почувствувах поласкан. Показаха ми списъка на редакционните сътрудници. Той ме порази, защото хората, които бяха събрали, приблизително двадесет и пет, представляваха според мен културният и интелектуалният елит на страната за момента. Щяха да ни бъдат предоставени всевъзможни средства. Вярвате ли, че бях изненадан?

Йенсен равнодушно го погледна.

— Разбира се, имаше някои условия. Списанието трябваше да бъде рентабилно или поне да не е в загуба. Нали това беше една от основните доктрини. Другата доктрина предполагаше хората да се щадят от всякакво зло. Е, за да бъде рентабилно, списанието трябваше много внимателно да се планира, да намери първо завършената си форма. За това се налагаше да се направят серия проучвания на пазара, трябваше да представим цяла поредица от напълно завършени пробни броеве. Нищо не биваше да се оставя на случая. Що се отнася до съдържанието и разглежданите теми, ние, разбира се, получавахме пълна свобода, както по време на пробния период, така и по-късно, когато списанието щеше да се пусне на свободна продажба. — Той се усмихна горчиво. — Като едно от основните правила на бранша изтъкнаха и обстоятелството, че новите списания, в стадий на подготовка, се държат в най-строга тайна по време на проектирането си. Иначе някой, един господ знае кой, можел да открадне цялата идея. По-нататък посочиха като пример колко години отнело уточняването на формата на определени ужасни издания от редовната продукция на издателството. Всичко това в подкрепа на правилото, че който бърза, далеч не стига и следователно пътят към идеалния резултат задължително ще бъде дълъг и държан в най-дълбока секретност. Накрая ми връчиха вече подготвения договор. Той бе поразително изгоден. Даваше ми се правото, в умерени граници, да определям собствената си заплата. Сумата, за която се договорехме, щях да оправдавам така — да отчитам всичко, което пиша, и да ми се начислява определен хонорар. Дори ако общите хонорарни сметки не покриваха предварително уговорената сума, тя щеше да ми се изплаща независимо от това. Наистина по този начин можеше да възникне едно несъответствие, понякога да бъда формално длъжник на издателството и обратното. Възстановяването на нарушеното равновесие зависеше оттам нататък само от мен. В случай, че бях надзел, трябваше да пиша повече материали, а при излишък можех да си дам почивка. В заключение договорът съдържаше само някои формални уговорки и условия: можех да бъда уволнен за проява на груба немарливост или умишлено саботиране на концерна, нямах право да напусна работа, без да уредя евентуалните си дългове към издателството и още нещо от този род. — Мъжът докосна леко молива, без да го помести от мястото му. — Подписах. Договорът ми осигуряваше един доход, далеч по-висок, отколкото някога бях имал. По-късно се оказа, че и всички други са подписали подобни контракти. Седмица по-късно започнах работа в специалния отдел.

Йенсен поиска да каже нещо, но се разколеба.

— Специалният отдел — това беше официалното име. Тридесет и първи започнаха да го наричат по-късно. Работата е там, че ни настаниха най-горе на тридесет и първия етаж, първоначално предвиден за складови или тавански помещения. За съществуването му едва ли някой подозираше. Асансьорите не се качваха дотам, единствената връзка оставаше една тясна, спираловидна желязна стълба. Нямаше и никакви прозорци, само две капандури на покрива. Обясниха ни, че ни настаняват там с двойна цел. От една страна, да ни осигурят съвършено спокойствие за работа, от друга — да улеснят запазването на пълна секретност по време на подготвителния период. Имахме различно от останалите служители на концерна работно време, впрочем значително по-кратко. Тогава всичко изглеждаше напълно правдоподобно. Изненадва ли ви това?

Йенсен не отговори.

— И така, започнахме работа, отначало с доста сериозни търкания, представете си — двадесет и четирима индивидуалисти, противоречиви желания, без предварително даден общ знаменател. За главен редактор ни бяха сложили един абсолютен профан, който впоследствие се издигна много в концерна. Мога да обогатя вашия запас от анекдоти — изглежда, успя да направи такава кариера в журналистиката, по простата причина, че той, както и шефът на концерна и издателят, страда от агнозия — словесна слепота. Впрочем тогава не си придаваше толкова важност. Първият пробен брой излезе от печат едва след осем месеца, най-вече поради учудваща мудност в техническия отдел. Получи се един добър и смел брой, за наша нескрита изненада, посрещнат изключително положително от ръководството на издателството. Макар че много от статиите бяха критично настроени почти към всичко, дори срещу седмичната преса, те се въздържаха да коментират съдържанието. Само ни обърнаха внимание да уточним редица технически подробности и преди всичко да ускорим производството. Преди да подсигурим по един нов брой на всеки две седмици, не можеше да се мисли за редовно пускане на списанието в печат. Дори това звучеше правдоподобно. — Той приветливо погледна Йенсен. — Изминаха две години, докато успеем — с нашите възможности, с набирането и печатането, които ставаха все по-мудни, да стигнем до два броя месечно. Списанието се печаташе през цялото време. Получавахме по десет екземпляра от всеки пробен брой. Те се подвързваха и изпращаха в архива: поради спазването на секретност нямахме абсолютно никакво право да изнасяме списания от редакцията. Е, когато постигнахме всичко това, ръководството изглеждаше доволно, почти очаровано, и заяви, че единственото, което остава, е да се изработи ново оформление на списанието, един нов съвременен макет, който да го направи конкурентоспособно на суровия свободен пазар. И ако искате ми вярвайте, но едва тогава, след като някакви странни експертни групи се занимаваха осем месеца, без да видим резултат с въпросното оформление, едва тогава…

— Едва тогава — какво? — попита инспектор Йенсен.

— Едва тогава най-после започнахме да разбираме истинските измерения на онова, което всъщност правеха. Когато се заехме да протестираме, ни хвърлиха прах в очите, печатайки по-големи пробни тиражи — около петстотин екземпляра, които уж се разпращали до редакциите на всички вестници и по-важни инстанции. Постепенно стана ясно, че това е чиста лъжа, но докато разберем, мина време. Чак когато определено констатирахме, че името на списанието никога не се споменава и съдържанието не се коментира от никого, най-сетне наистина проумяхме: изданието никога не се е разпространявало. То е създадено, за да играе ролята на корелат или по-скоро като образец на това какво и как не бива да се пише. Както и преди ние получавахме само нашите десет екземпляра. По-нататък…

— Да?

— По-нататък това чудовищно положение продължи в общи линии без особени промени. Ден след ден, месец след месец, година след година културният елит на тази страна, последните му представители седяха в тези зловещи помещения и с все по-малко ентусиазъм се блъскаха над едно списание, което въпреки всичко продължава да бъде единственото в страната, достойно за името си. И единственото, което никога няма да види бял свят! През всичкото това време под стотици различни предлози се обясняваше защо трябвало да бъде така. Окончателният макет не бил приемлив, производственият процес не бил достатъчно бърз, капацитетът на печатарските преси не достигал. И така нататък. Единственото, срещу което никога нямаха възражения, беше съдържанието. — Почука с показалеца на дясната си ръка по ръба на масата. — А това съдържание би могло да промени много. Би могло да пробуди съзнанието на хората, преди да е станало прекалено късно, можеше направо да спаси мнозина. Убеден съм, че това е истината.

Внезапно мъжът вдигна ръка, като че искаше да прекъсне неизречена реплика.

— Знам, ще попитате защо не напуснахме. Отговорът е много прост: не можехме.

— Обяснете какво искате да кажете.

— С удоволствие. Договорите ни бяха така формулирани, че затънахме в безкрайни дългове към концерна. Още на втората година дължах на издателството повече от половината пари, които бях спечелил. След пет години тази сума нарасна петорно, след петнадесет — изглеждаше астрономическа, поне за хора с обикновени доходи. Този дълг се наричаше „формален“. Получавахме редовно съобщения за неговото нарастване. Но никой не искаше да изплащаме сумата. Поне до момента, в който някой от нас не пожелаеше да напусне тридесет и първи отдел.

— Но вие самият напуснахте?

— Да, благодарение на една щастлива случайност. Получих наследство, съвсем неочаквано. И макар че то възлизаше на значителна сума, почти половината отиде, за да погася дълга си към издателството. А те впрочем с помощта на различни трикове успяха да го раздуват чак до момента, когато разписах чека за сумата. Но аз се отскубнах. Дори да ми бе струвало цялото състояние, пак щях да се измъкна. Вече знаех откъде духа вятърът и мисля, че бих могъл дори да открадна или да ограбя, за да набавя парите. — Той се разсмя. — Да крадеш и ограбваш, това са дисциплини, които не са много популярни днес, нали така?

— Признавате ли, че сте…

Мъжът не го остави да довърши.

— Разбирате ли целия смисъл на това, което ви разказах? Това е убийството, едно духовно убийство, далеч по-отвратително и пошло от физическото. Убийството на безброй идеи, убийството на способността да се мисли, на свободата на словото. Първокласно преднамерено убийство на цял сектор в нашата култура. А мотивът бе най-гнусният от всички възможни — да се осигури на хората душевно спокойствие, което да ги превърне в безкритични консуматори на всички тия глупости, с които ги тъпчат. Разбирате ли — безпрепятствено да разпространяват равнодушието, да инжектират отровата, след като са се погрижили да премахнат всички лекари и противоотрови в страната. — Той изрече това възбудено и припряно и без да си поеме дъх, продължи веднага: — Вие, разбира се, ще възразите, че там никак не ни е било зле, с изключение на ония деветима, които полудяха, умряха или се самоубиха. И че на концерна е струвало скъпо да хвърля толкова пари за едно списание, което никога не излиза. Но какво са тези пари за тях, при техните данъчни декларации, попълнени от юрисконсулти, работещи едновременно и в данъчното управление… — Той млъкна и стана съвършено спокоен: — Извинете, че прибягвам до подобен род аргументация. Да, разбира се, признавам. Вие впрочем знаехте още от самото начало, че ще го направя. Но, от една страна, исках първо да изясня някои неща, а, от друга — да проверя самия себе си. Да видя колко дълго ще издържа да не призная. — Мъжът се усмихна и сякаш между другото добави: — Не ме бива за лъжи.

— Обяснете по-точно мотивите си.

— След като успях да се отърва, исках, ако не друго, поне да привлека някакво внимание върху всичко това. Но скоро разбрах, че надеждата да напиша нещо и да го публикувам някъде, е абсолютно нереална. Най-накрая реших, че все още може да се предизвика някаква, макар и слаба, реакция посредством бруталност и сензация. Затова и изпратих писмото. Разбира се, аз се заблуждавах. Точно него ден получих разрешение да посетя едни от моите бивши колеги в психиатричната клиника, разположена срещу сградата на концерна. Стоях и гледах как полицията загражда района, как пристига пожарната и как всички служители напускат сградата. Но за произшествието — нито дума, още по-малко някакви коментари в печата.

— Готов ли сте да повторите признанието в присъствието на свидетели? И да подпишете протокола?

— Да, разбира се — разсеяно отвърна мъжът. — Впрочем никак няма да ви затрудни издирването на всички възможни веществени доказателства, от които бихте имали нужда. Те са тук, в къщата.

Йенсен кимна. Мъжът стана и отиде до една от етажерките.

— Аз също искам да представя едно веществено доказателство. Ето — брой от несъществуващото списание. Последният, отпечатан, преди да напусна.

Списанието беше изключително добре оформено. Йенсен го прелисти.

— Макар че годините ни пречупиха, останаха ни и зъби, не смееха да ни пуснат на свобода. Повдигахме всякакви въпроси. За нас нямаше табу.

Съдържанието на списанието беше зашеметяващо. Лицето на Йенсен остана съвършено безизразно. Вниманието му привлече една двойна страница — явно се разглеждаше физиологическата страна на въпроса за спадащата раждаемост и отслабването на сексуалността. Две големи фотографии на голи жени съпровождаха текста. По всичко личеше, че те представят два различни типа жени. Едната като от снимките в залепения плик, който бе открил в бюрото на главния редактор — плоско и стройно тяло с тесни бедра, с незначително окосмен венерин хълм. На другата снимка се виждаше номер 4 — жената, в чийто апартамент точно преди двадесет и четири часа той стоя облегнат на рамката на вратата и изпи чаша вода. Тя бе застанала непринудено, изправена с отпуснати ръце и леко разтворени крака. Имаше големи тъмни зърна на гърдите, широки бедра и заоблен корем.

— Снимката е правена съвсем наскоро — поясни мъжът. — Не се задоволихме със стара, но бе много трудно да намерим модел. Като че ли този тип сега се среща още по-рядко от преди.

Йенсен продължи да прелиства. После затвори списанието, остави го и погледна часовника. 21.06.

— Вземете тоалетните си принадлежности и елате с мен — каза той.

Дребният мъж с очилата кимна. Разговорът продължи в колата.

— Трябва да призная още нещо.

— Какво?

— Утре — точно по същото време — те ще получат друго писмо със съвсем същото съдържание. Отидох до пощата и го пуснах малко преди да дойдете.

— Защо?

— Няма да се дам толкова лесно. Но вероятно тоя път въобще няма да му обърнат внимание.

— Какво знаете за взривните вещества?

— По-малко, отколкото първият директор на издателството знае за Хегел.

— С други думи?

— С други думи — съвсем нищо. Дори не съм ходил войник. Още тогава бях пацифист. Дори да имах цял склад боеприпаси на разположение, пак не бих могъл да скалъпя нещо, което да експлодира. Вярвате ли ми?

— Да.

Когато преполовиха пътя до шестнадесети участък, Йенсен попита:

— Все пак минавала ли ви е някога мисълта да взривите действително сградата?

Арестуваният не отговори, преди колата да завие вътре в двора на полицейския участък.

— Да. Ако бях в състояние да направя бомба и ако бях сигурен, че нито един човек няма да пострада, тогава може би щях да взривя сградата. Сега се получи една, тъй да се каже, символична бомба.

Когато колата вече бе спряла, той измърмори като че на себе си:

— Е, сега все пак знам, че съм разказал всичко на някого. На един полицай. — Той се обърна към своя придружител и попита: — Процесът, разбира се, няма да е открит?

— Не знам — отвърна инспектор Йенсен.

Изключи магнетофона под арматурното табло, слезе от колата, заобиколи я и отвори вратата от другата страна. Въведе задържания в помещенията за обиск, качи се в кабинета си и позвъни на началника на цивилния патрул.

— Записахте ли адреса?

— Да.

— Вземете двама специалисти и отидете там за обиск. Съберете всички веществени доказателства, които намерите. Спешно е.

— Разбрано.

— Още нещо.

— Да?

— Изпратете долу в единичната килия дежурен следовател. Трябва да снеме показанията.

— Разбрано.

Йенсен погледна часовника. Показваше десет без двадесет и пет. До полунощ оставаха два часа и двадесет и пет минути.