Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (24)

24

Йенсен не заспа. От три до пет и двадесет лежа унесен в дрямка, без да е в състояние да разсъждава ясно, но неспособен да изключи мисловната си дейност. Когато будилникът звънна, плуваше в пот и се чувствуваше зле. Четиридесет минути по-късно седеше зад волана.

Предстоеше му двадесет мили път на север и в неделния ден разчиташе да вземе разстоянието за три часа.

Градът беше тих и безлюден, с празни гаражи и оголени паркинги, но светофарите както винаги работеха и по пътя през центъра десет пъти се наложи да спира на червено.

Автострадата беше права и удобна, а природата от двете страни скучна и безинтересна. От време на време се мяркаха отдалечени предградия, на хоризонта се очертаваха силуетите на самохигиенизиращите се райони. Отляво и отдясно, докъдето стигаше погледът, се простираше местност, обрасла с криви дървета и ниски сухи храсти, които навяваха тъга.

В осем часа Йенсен се отби в една бензиностанция, за да зареди. Там изпи чаша хладък чай и проведе два телефонни разговора.

Първо позвъни на началника на цивилния патрул, който говореше с уморен и прегракнал глас и явно току-що се бе събудил.

— Станало е преди деветнадесет години — каза той. — Заседнал в асансьора и бил премазан.

— Има ли документация по делото?

— Специално разследване не е водено, делото формално е регистрирано в следствения дневник. Всичко е било съвсем ясно. Преценили са, че става дума за обикновен нещастен случай, временно прекъсване в електрическото захранване, поради което асансьорът спира за няколко минути и после потегля от само себе си. Освен това по всичко личи, че мъжът е проявил непредпазливост.

— А близките му?

— Не е имал семейство. Живеел в бекярска квартира.

— Оставил ли е нещо?

— Да. Сравнително доста голяма сума пари всъщност.

— Кой я е наследил?

— Никакви близки не са се обадили в предвидения от закона срок. В крайна сметка сумата била начислена към някакъв държавен фонд.

— Нещо друго?

— Нищо, което да представлява интерес. Самотник, живеел сам, нямал приятели.

— Довиждане.

Полицаят, който проучваше архива на периодичните издания, също си беше у дома.

— Тук е Йенсен.

— Слушам, инспекторе.

— Някакъв резултат?

— Не сте ли получили моя доклад?

— Не.

— Предадох го вчера сутринта.

— Докладвайте устно.

— Разбира се — каза мъжът, — момент, да си спомня.

— Чакам.

— Буквите в писмото са от един и същ вестник, но са изрязани в различни дни. Взети са от два различни броя от миналата седмица — петъчния и съботния. Шрифт „бодони“.

Йенсен извади бележника и записа сведенията на вътрешната страна на корицата.

— Нещо друго?

След минута мълчание мъжът добави:

— Да, още нещо. Правилната комбинация между буквите и текста на обратната им страна не съвпада във всички екземпляри на вестника. Съчетанието е налице само в така наречения А-тираж.

— Е, и?

— С други думи, тези букви ги има само в последните печатани екземпляри. Тези, които остават за разпродажба по павилионите и за абонатите тук в града.

— Считайте, че сте освободен от разследването — каза инспектор Йенсен. — Можете да се заемете с обичайните си задачи. Дочуване.

Затвори телефона, седна в колата и продължи.

В девет часа прекоси гъсто населения микрорайон, пуст в неделния ден. Хиляди съвсем еднакви къщи се издигаха в редици около една фабрика, така че сключваха правоъгълник. Кълбест жълтеникав дим се издигаше на стълбове от фабричните комини. На няколкостотин метра височина те се сливаха в плътен облак от преработени газове, който бавно се стелеше обратно върху селището.

След петнадесет минути пристигна.

Вярно бе изчислил времето все пак. Спирането на бензиностанцията не му бе отнело повече от петнадесет минути.

Къщата представляваше модерна спортна вила със стъклени стени и покрив от гофрирана пластмаса. Разположена сред дърветата на един хълм, тя се намираше на три километра източно от автострадата. В ниското се виждаше езеро с мътни, кафяви води. Въздухът беше отровен от вонята на фабриката.

На бетонната площадка пред къщата стоеше пълен мъж в домашен халат и пантофи. Унил и отпуснат, той погледна без ентусиазъм посетителя. Инспектор Йенсен показа служебния си знак.

— Йенсен, инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

— Какво искате?

— Няколко въпроса?

— Влезте тогава — каза мъжът.

В двете стаи имаше няколко килима, пепелници и тръбни стоманени мебели, сякаш докарани тук право от издателството.

Йенсен извади писалката и бележника.

— Кога напуснахте работа?

Другият си даде вид, че се прозява, и се огледа, като че искаше да избегне нещо.

— Преди три месеца — отвърна най-накрая.

— Защо напуснахте?

Мъжът погледна Йенсен. Малките му сиви очи проблеснаха. Като че ли преценяваше дали да отговори, или не. Най-накрая махна неопределено с ръка.

— Ако сте дошли да видите грамотата, тя не е тука.

Йенсен не каза нищо.

— Остана при… при жена ми в града.

— Защо напуснахте?

Мъжът сбърчи чело, като че се опитваше да се съсредоточи. Измина минута, преди да отговори:

— Слушайте, каквото и да сте чули и каквото и да си мислите, не е вярно. С нищо не мога да ви услужа.

— Защо напуснахте работа?

За няколко секунди настъпи мълчание. Мъжът унило се почеса по носа.

— Всъщност не съм напуснал съвсем. Вярно, договорът ми с издателството изтече, но аз все още съм свързан с концерна.

— С какво се занимавате?

Йенсен огледа студената стая. Другият проследи погледа му. След нова пауза на мълчание, по-дълга от предишната, мъжът каза:

— Вижте, какъв смисъл има? Така или иначе, не знам нищо, което да ви свърши работа. Кълна се, че тая грамота се намира в града.

— Защо мислите, че искам да видя вашата грамота?

— Знам ли. Изглежда странно, да пропътувате двеста километра за такова нещо. — Мъжът позлати глава. — Впрочем за колко време пристигнахте? — Зададе въпроса с известен интерес, но Йенсен не отговори и мъжът възприе предишния си тон. — Най-доброто ми постижение е час и петдесет и осем минути — съобщи той мрачно.

— Има ли телефон тук?

— Не, няма.

— Къщата ваша ли е?

— Не.

— Чия собственост е?

— На концерна. Наел съм я. Да си отпочина, преди да се нагърбя с нови задачи.

— Какви задачи?

Отговорите ставаха все по-неуверени. Мълчанието, последвало въпроса, този път като че ли нямаше да има край.

— Добре ли се чувствувате тук?

Мъжът умолително погледна Йенсен.

— Разберете, казвам ви, че сте схванали всичко съвсем погрешно. Не мога да ви кажа нищо, което да ви послужи. Всичките тия истории са без значение, вярвайте ми.

— Какви истории?

— Хм, знам ли, какво сте чули.

Йенсен не смъкваше погледа си от него. В стаята бе съвършено тихо. Зловонието от фабриката се усещаше и вътре също тъй ужасно, както и вън на тераската.

— Каква длъжност заемахте в концерна?

— О, най-различни. Първо спортен журналист. После главен редактор на едно-две списания. После минах към рекламата. Много пътувах — предимно спортни репортажи — от цял свят. След това отидох във филиал на издателството в чужбина и после… да, после обикалях и изучавах разни неща.

— Какво изучавахте?

— От всичко по малко. Протоколни взаимоотношения и въобще.

— Какво се разбира под „протоколни взаимоотношения“?

— Не е лесно да се обясни.

— Значи, много сте пътували?

— Бил съм почти навсякъде.

— Ползувате ли езици?

— Не бих казал, че кой знае колко ми се удават.

Инспектор Йенсен мълча известно време, без да сваля очи от мъжа в домашния халат. Накрая попита:

— Списанията често ли публикуват спортни репортажи?

— Не.

Лицето на мъжа ставаше все по-умело.

— Никой не се интересува от спорт в днешно време — освен по телевизията.

— И въпреки това вие обикаляхте света, за да пишете спортни репортажи?

— Никога не съм можел да пиша нещо друго. Опитах, но не излезе нищо.

— Защо напуснахте?

— Може би им се стори прекалено скъпо. — Мъжът се замисли за секунда. — Те са все пак доста стиснати — каза той с мъртвешки глас и погледна стоманените тръбни мебели.

— Кои е пощенският клон на района?

Мъжът въпросително погледна Йенсен. Вдигна ръка към прозореца. Над гората, от другата страна на езерото, се виждаше жълтият облак дим от фабриката.

— Същият като техния там… във всеки случай пощаджията идва оттам.

— Всеки ден ли минава?

— Без неделите.

Чуваше се само дишането на мъжа и далечният тътен на колите от автострадата.

— Необходимо ли е да ме мъчите повече? Така или иначе, няма смисъл.

— Знаете ли защо съм тук?

— Нямам представа. — Мъжът в халата неспокойно се размърда. Мълчанието като че ли го притесняваше. — Аз съм само един човек без късмет — каза той.

— Без късмет?

— Да, без късмет. Всички казват обратното, че съм имал късмет. Но вие сам виждате — седя тук и мухлясвам, какъв късмет е това?

— Какво искате да правите?

— Нищо. Никого не искам да притеснявам.

Мълчанието продължи дълго и потискащо. На два пъти мъжът в халата погледна умолително Йенсен, но и двата пъти почти веднага отмести погледа си.

— Моля ви, вървете си — глухо каза той. — Кълна се, че грамотата е в града. В апартамента на жена ми.

— Вие, изглежда, се чувствувате зле тук.

— Не съм казал такова нещо.

— Зле ли се чувствувахте на работното си място?

— Не, не, съвсем не. Защо да съм се чувствувал зле? Та аз имах всичко, каквото исках. — Той сякаш потъна в безплодни размишления. Накрая каза:

— Вие погрешно разбирате всичко. Чули сте разните там истории и си мислите сега нещо, и аз не знам какво. Освен това нещата съвсем не стоят така, както разправят хората. Чисто и просто не е истина. Не всичко във всеки случай.

— Значи, това, което се твърди за вас, не е истина?

— Е, добре, по дяволите, вярно е, че шефът се уплаши и скочи във водата. Но какво съм виновен аз?

— Кога се случи това?

— По време на регатата, много добре знаете. Всъщност голяма работа. Взе ме със себе си, защото мислеше, че разбирам от платноходство. Нали искаше да победи. А когато бурята връхлетя отгоре ни, лодката се наклони и аз застанах от наветрената страна, той помисли, че ще се обърнем, нададе вой и скочи в езерото. А аз можех само да продължа. — Погледна мрачно Йенсен. — Да си бях траял, нищо нямаше да се случи. Но реших, че историята е забавна. Сетне ми стана толкова мъчно, когато разбрах, че ми дават интересна работа само за да ме държат по-надалеч от дома. И тогава не можах да си замълча, макар че… — Той потрепери и потри носа си. — Не обръщайте внимание на тия истории. Празни приказки! Жена ми се възползува от тях, впрочем да прави каквото си иска, нали така? Освен това сега сме разведени. Не се оплаквам, само това недейте да си мислите. — След кратка пауза повтори пак: — Не, не се оплаквам.

— Покажете ми телеграмата.

Мъжът в халата ужасено зяпна Йенсен.

— Каква телеграма? Аз нямам…

— Не лъжете.

Мъжът възбудено се изправи и отиде до прозореца. Стисна ръце в юмруци и ги удари един в друг.

— Не — каза той, — няма да ме измамите. Нищо повече не казвам.

— Покажете ми телеграмата.

Мъжът се обърна. Продължаваше да държи свити ръцете си.

— Няма да мине. Няма никаква телеграма.

— Унищожихте ли я?

— Не си спомням.

— Какъв беше текстът?

— Не си спомням.

— От кого беше подписана?

— Не си спомням.

— Защо напуснахте работа?

— Не си спомням.

— Къде живее бившата ви жена?

— Не си спомням.

— Къде се намирахте по това време преди една седмица?

— Не си спомням.

— Тук ли бяхте?

— Не си спомням.

Мъжът в халата стоеше все още с гръб към прозореца, стиснал ръце в юмруци. Лицето му бе плувнало в пот, погледът му издаваше уплаха и детско упорство. Йенсен равнодушно го гледаше. След цяла една минута той прибра бележника в джоба си, взе шапката си и тръгна към вратата. Вече излизайки, попита:

— Какво представлява тридесет и първи отдел?

— Не си спомням.

Когато навлезе в микрорайона с фабриката, часът беше единадесет и петнадесет. Спря при полицейския участък и се обади оттам на началника на цивилния патрул.

— Да, разведени са. Издирете нейния адрес. Отидете там и вижте грамотата. В случай, че не е цяла, вземете я.

— Разбрано.

— Спешно е. Чакам тук.

— Разбрано.

— Още нещо.

— Да.

— Получил е телеграма — вчера или днес сутринта. Пратете някой да вземе копието от пощата.

— Разбрано.

Караулното помещение беше голямо и мрачно, с жълти тухлени стени и найлонови пердета на прозорците. В задната му част имаше преграда и зад нея се виждаха арестите с блестящи решетъчни врати. Някои от тях вече бяха заети. До преградата седеше полицай в зелена униформа и прелистваше папка с доклади.

Инспектор Йенсен седна до прозореца, загледан към площада, който беше тих и безлюден. Жълтият дим сякаш задържаше топлината на слънчевите лъчи и светлината беше безжизнена и тягостна. Зловонието от фабриката бе ужасно.

— Винаги ли мирише така?

— В делниците е по-лошо — отвърна дежурният.

Йенсен кимна.

— Свиква се. Газовете не били уж опасни за здравето, но моята теория е, че потискат хората. Много се самоубиват.

— Тъй, значи.

След петнадесет минути телефонът иззвъня.

— Много любезна беше — докладва началникът на цивилния патрул. — Веднага я показа.

— Е, и?

— Съвсем запазена е. И двата листа са си на мястото.

— Имаше ли нещо, което да говори, че може да е била заменена или подновена?

— Подписите във всички случаи не са нови. Мастилото е старо.

— Влизахте ли вътре в апартамента?

— Не, тя донесе документа. Много любезна, както казах, почти ме очакваше. Между другото много елегантна млада дама.

— А телеграмата?

— Пратих човек до телеграфната служба.

— Върнете го.

— Не ви ли трябва копие?

— Не.

След кратка пауза инспектор Йенсен добави:

— Изглежда, не е свързана със случая.

— Инспекторе?

— Да.

— Малка подробност, която ме смути. Един от хората ми стоеше на пост пред къщата, в която живее.

— Така ли. Нещо друго?

— Шефът на полицията ви търси.

— Поръчал ли е да ми предадете нещо?

— Не.

Движението по автострадата се бе оживило и на много места край пътя се виждаха коли. В повечето случаи собствениците бяха заети да ги лъскат, а много бяха вдигнали и изнесли навън седалките и седяха край колите пред малки разтегателни масички. Върху тях имаше портативни телевизори и готови, пакетирани в целофан закуски, каквито можеха да се купят от автоматите. С приближаването на града растяха върволиците от коли и придвижването ставаше все по-трудно. Когато инспектор Йенсен достигна центъра, часовникът вече показваше пет без десет.

Градът все така пустееше. Беше времето на футболните предавания и онези, които не се занимаваха с колите си, си седяха в къщи. Футболните мачове вече не се играеха пред публика, бяха предназначени единствено за излъчвания. Провеждаха се в големи затоплени зали, собственост на телевизията. Отборите се състояха от професионални играчи, между които много чужденци, и въпреки че нивото на мачовете минаваше за високо, интересът към тях като че ли спадаше. Инспектор Йенсен рядко ги гледаше, макар че държеше телевизионния апарат включен винаги когато си беше в къщи. Предполагаше, че така правят много хора.

Вече от час усещаше нарастваща умора и на няколко пъти му причернява пред очите, като че щеше да припадне. Разбра, че това се дължи на глад, спря до един снекбар, купи чаша гореща вода, пакетче кондензиран бульон и порция сирене.

Докато чакаше да се разтвори съдържанието на пакетчето, извади бележника и написа: „Номер 7, журналист, неженен, 58-годишен, напуснал по собствено желание.“

Макар че изпи бульона още врял, беше вече пет и половина, когато седна отново в колата, и докато караше на запад, започна да се здрачава.

До полунощ оставаха шест часа.