Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mord på 31: a våningen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Пер Валюю. Май Шьовал

Убийство на 31-етаж. Смеещият се полицай

Шведска, I издание

 

Рецензент: Вера Ганчева

Редактори: Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова

Художник: Иван Газдов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Димитър Мирчев

Коректори: Евдокия Попова, Сивляна Йорданова

 

Литературна група — ХЛ. 04 9536629411/5637–364–83

Дадена за набор февруари 1983 г. Подписана за печат май 1983 г.

Излязла от печат юли 1983 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 23,50.

Издателски коли 19,75. УИК 20,09 Цена 2,31 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

Ч — 3

Превод:

© Светла Стoилoвa

© Павел Стоянов

 

© Per Wahlöö

Mord på 31:a våningen

© Per Wah1öö, Maj Sjöwall

Den skrattande polisen

История

  1. — Добавяне

16

Когато телефонът иззвъня, инспектор Йенсен още не бе успял да се облече. Беше седем без пет сутринта и той стоеше пред огледалото в банята и се бръснеше. През нощта го мъчиха жестоки колики; сега болката поутихна, но мястото под лъжичката оставаше болезнено парещо.

Знаеше, че ще е нещо служебно, защото никога не използуваше телефона за лични разговори, нито пък позволяваше други да правят това.

— Йенсен — долетя до него гласът на шефа на полицията, — какво става с вас, за бога?

— Имаме още три дни на разположение.

— Нямах пред вид точно това.

— Едва съм започнал разпитите.

— Нямам пред вид срока, Йенсен.

Нямаше какво да отговори на това. Шефът на полицията се прокашля дрезгаво.

— Нещата вече са ясни. Толкова по-добре за вас и за мен.

— Ясни?

— Да, те успели сами да разкрият виновника.

— Кои?

— Персоналът на концерна. Както и предположихме в началото, касае се за неуместна шега. Техен служител, журналист в едно от списанията. Млад мъж, очевидно бохем от класа, с твърде причудливи идеи, но иначе дълбоко в себе си добро момче. Изглежда, са го подозирали още от самото начало, макар че не се погрижиха да ни съобщят.

— Разбирам.

— Предполагам, че не са искали да отправят неоснователни подозрения.

— Разбирам.

— Както и да е, нещата са ясни. Няма да го привлекат под отговорност и прекратяват съдебното дирене. Поемат загубата и снизходително прощават. Единственото, което трябва да направите, е да вземете неговите показания. След това можете да приключите случая.

— Разбирам.

— Пред мен са името и адресът на човека, имате ли нещо за писане?

Инспектор Йенсен записа данните на обратната страна на малко бяло картонче.

— Ще бъде най-добре за всички заинтересовани, ако отидете колкото се може по-бързо. Да ликвидираме случая.

— Да.

— Приключете следствието както си му е редът и направете копия. В случай че поискат да се запознаят с разследването.

— Разбирам.

— Йенсен? Нямате основание да унивате. Всичко е съвсем в реда на нещата. Служителите на концерна имаха естествено по-големи възможности да изяснят бързо случая. Познаването на персонала и вътрешните отношения им даде голямо преимущество.

Инспектор Йенсен не възрази нищо. Шефът на полицията дишаше тежко и неравно.

— Има и нещо друго — продължи той.

— Да.

— Обърнах ви внимание още в началото да се насочите изцяло върху разследването на анонимното писмо, нали така?

— Да, така е.

— Това означава също, че не е необходимо или задължително да обръщате внимание на други обстоятелства, възникнали във връзка със следствието. От момента, в който потвърдите и снемете показанията на тоя млад шегобиец, преустановявате делото. След това спокойно можете да забравите всичко. Разбрано?

— Разбрано.

— Мисля, че това е най-благоприятното за всички заинтересовани… и както казах, най-вече за вас и за мен.

— Разбирам.

— Добре. Дочуваме.

Инспектор Йенсен се върна в банята и се дообръсна. После се облече, изпи чаша гореща вода с мед и прочете сутрешния вестник — всичко това, без да бърза.

Макар движението да не беше така натоварено както обикновено, караше с умерена скорост по автострадата и когато паркира пред участъка, часът бе вече девет и половина.

Поседя малко на бюрото, без да погледне рапортите или списъка с адресите. После се свърза с началника на цивилния патрул, повика го и му връчи бялото картонче.

— Искам сведения за въпросното лице. Всичко, до което можете да се доберете. Спешно, е.

Дълго стоя до прозореца и гледа санитарната дружина, която още не бе успяла да довърши дезинфекцирането, когато двама полицаи в зелени униформи довлякоха първия за деня мъртвопиян алкохолик. След известно време позвъни човекът, който преди се занимаваше с разследването в пощата.

— Къде се намирате?

— В централния архив на периодичните издания. — Стигнахте ли до някакви резултати?

— Не още. Да продължавам ли?

— Да — нареди инспектор Йенсен.

Началникът на цивилния патрул се върна цял час по-късно.

— Е?

— Двадесет и шест годишен. Син на известен бизнесмен. Семейството минава за богато. Работи от време на време като журналист в седмичните списания. Добро образование. Неженен. Считат го за протеже на шефовете, очевидно благодарение на семейните връзки. Характер…

Полицаят смръщи чело и се вгледа в листа, като че му беше трудно да разчете собствения си почерк.

— Лабилен, спонтанен, обаятелен, с чувство за хумор. Склонен към драстични шеги. Неуравновесен, не дотам благонадежден, бързо се уморява. Седем пъти прибиран за пиянство, два пъти в клиника за лечение на алкохолици.

— Някакъв неудачник — не се сдържа началникът на цивилния патрул.

— Достатъчно — прекъсна го инспектор Йенсен.

В дванадесет и половина нареди да му донесат обяд от бюфета: две рохко сварени яйца, чаша чай и три пшеничени сухара.

Щом се нахрани, стана, сложи си шапката и палтото, слезе при колата и подкара на юг.

Откри посочения адрес, втория етаж в обикновен блок с апартаменти под наем, но никои не се отзова на позвъняването му. Вслуша се и му се стори, че долавя отвътре неясна музика. Почака минута-две и натисна бравата. Вратата се отвори и той влезе.

Стандартен апартамент с вестибюл, кухня и две стаи. Стените в първата стая бяха голи, а прозорците — без пердета. Насред стаята стоеше дървен стол, а на пода встрани от него се търкаляше празна бутилка от коняк. На стола седеше гол мъж и свиреше на китара.

Обърна глава и погледна влезлия, но не спря да свири и не каза нищо.

Инспектор Йенсен влезе в другата стая. Там също нямаше мебели, нито килими или пердета, но на пода се търкаляха няколко бутилки и купчина дрехи. На един дюшек в ъгъла спеше жена, омотана в чаршафи и одеяла, заровила глава във възглавницата. Едната й ръка провиснала на пода, близо до нея имаше цигари, кафява платнена торба и пепелник.

Въздухът беше тежък и спарен, миришеше на алкохол, цигарен дим и голи човешки тела. Инспектор Йенсен отвори прозореца.

Жената повдигна глава от възглавницата и го загледа с недоумение.

— Кой сте вие, по дяволите? — каза тя. — Какво търсите тук?

— Това е детективът, когото чакахме цял ден, скъпа — провикна се китаристът от другата стая. — Великият детектив, дошъл да ни разкрие.

— Върви по дяволите — промърмори жената и главата й потъна обратно във възглавницата.

Йенсен се приближи до дюшека.

— Документите ви за самоличност — каза той.

— Върви по дяволите — повтори сънливо и сподавено тя.

Той се наведе, отвори чантата и намери след кратко търсене документа. Прегледа бегло личните данни. Деветнадесетгодишна. В горния десен край имаше два червени печата, съвсем отчетливи, въпреки че някои бе опитвал да ги заличи. Те означаваха два ареста за злоупотреба с алкохол. Трети би означавало незабавно изпращане в клиника за лечение на алкохолици.

Инспектор Йенсен излезе от апартамента. На вратата спря и се обърна към китариста:

— Връщам се след пет минути. Дотогава да сте облечени.

Слезе до колата и повика по радиотелефона един от обикалящите специални автобуси. След три минути пристигнаха двама патрулни полицаи, които последваха Йенсен в апартамента. Китаристът си беше сложил риза и панталон и пушеше, седнал на перваза на прозореца. Жената продължаваше да спи.

Един от полицаите извади контролния балон, повдигна главата й от възглавницата и напъха мундщука между устните.

— Духнете — подкани я той.

Кристалите в гумения балон се оцветиха в зелено.

— Обличайте се — нареди полицаят.

Жената се разбуди веднага. Скочи и с треперещи пръсти придърпа чаршафа над гърдите си.

— Не — извика тя. — Не, нямате право. Нищо не съм направила. Аз живея тук. Нямате право. Не, не, за бога, недейте.

— Обличайте се — повтори полицаят с балона и с крак избута дрехите към нея.

— Не, не искам! — изкрещя тя и запрати дрехите на другия край на стаята.

— Загърнете я в одеялото — нареди инспектор Йенсен. — Нямаме време.

Тя се вторачи в него диво, с ням ужас. Дясната половина на лицето й беше на червени резки от възглавницата, тъмната късо подстригана коса разчорлена, на сплъстени кичури.

Инспектор Йенсен отиде в другата стая. Мъжът седеше още на прозореца. Жената плачеше, виеше истерично и, изглежда, се съпротивляваше, но това не продължи особено дълго. За по-малко от две минути полицаите се справиха с нея и я откараха. Йенсен засече времето по ръчния си часовник.

— Наистина ли беше необходимо това? — обади се мъжът от перваза на прозореца.

Гласът му прозвуча приятно, но несигурно, а ръцете му трепереха.

— Значи, вие сте изпратили писмото? — започна инспектор Йенсен.

— Да, признавам. Вече го заявих, по дяволите.

— Кога го изпратихте?

— В неделя.

— По кое време?

— Вечерта. Не си спомням точно часа.

— Преди или след девет?

— Струва ми се, че след. Не си спомням точно в колко, нали ви казвам.

— Къде подготвихте писмото?

— В къщи.

— Тук?

— Не, при родителите си.

— Каква хартия използувахте?

— Обикновена бяла хартия.

Беше си възвърнал донякъде увереността и студено погледна Йенсен.

— Хартия за пишеща машина?

— Не, по-хубава. Парче от някаква грамота.

— Откъде взехте тази хартия?

— От издателството, търкаляше се там. Онези, които напускат, или ги уволняват, обикновено получават такива грамоти. Да я опиша ли?

— Няма нужда. Къде я намерихте?

— В издателството — казах ви.

— Уточнете.

— Просто се търкаляше захвърлена. Някои я е взел за мостра или нещо подобно.

— На маса ли я намерихте?

— Струва ми се, да.

Той като че се замисли.

— Май на някаква етажерка.

— Кога стана това?

— О, преди няколко месеца. Ако щете ми вярвайте, но не си спомням съвсем точно. Не, наистина не си спомням, но не ще да е било тази година.

— И така, вие я взехте?

— Да.

— На шега?

— По-скоро, за да я използувам за някой кодош по-нататък.

— Кодош?

— Шега де. Стар израз.

— Каква шега?

— О, такава грамота може да стане за много неща. Пишеш фалшиво име отдолу, залепваш една гола мадама отпред и я пращаш на някой идиот.

— Кога ви хрумна идеята с писмото?

— В неделя. Нямах какво да правя. И ми дойде наум да ги поуплаша малко, тия горе. Само на майтап, разбира се. Не предполагах, че толкова ще се стреснат.

Ставаше все по-наперен и самоуверен. Но сега добави умоляващо:

— Откъде да знам, че ще се вдигне такъв адски шум. Не се и замислих.

— Какво лепило употребихте?

— Моето собствено. Съвсем обикновено лепило.

Инспектор Йенсен кимна.

— Покажете документа си за самоличност.

Мъжът веднага извади документа. Имаше шест червени печата, всички зачеркнати със синьо.

— Няма смисъл да ме прибирате за пиянство, три пъти съм бил.

Йенсен върна документа.

— За разлика от нея — каза мъжът и посочи с глава към другата стая. Впрочем вината е по-скоро ваша. Чакахме ви чак до среднощ, а какво да правиш толкова време? Не мога да седя спокойно. Горкото дете.

— Жената годеница ли ви е?

— Да, може да се каже.

— Тук ли живее?

— Да, предимно. Добра е, чудесно гадже, макар да изтощава. Малко старомодна. Порой от страсти. Стихия, ако разбирате какво имам пред вид, господин инспектор.

Йенсен кимна.

— Кажете впрочем, ако чичо… ако тези горе не бяха тъй любезни да оттеглят обвинението си, какво наказание щях да получа?

— Съдът щеше да реши — отвърна Йенсен и затвори бележника.

Мъжът извади цигара и я запали. Смъкна се от перваза и се подпря лениво на стената.

— По дяволите, как се държите — изруга той. — Слава богу, че съм роден с късмет.

Йенсен прибра в джоба бележника си и хвърли поглед към вратата.

— Преди да налепите буквите, разкъсахте листата, нали?

— Разбира се.

— Разкъсахте ги?

— Да.

— Не ги отрязахте? С ножица?

Мъжът подпря бързо главата си с ръка и заразтрива веждите си с пръсти, сбърчи чело. После погледна Йенсен.

— Всъщност, не съм съвсем сигурен — каза накрая.

— Опитайте да си спомните.

Пауза.

— Не, не помня.

— Къде пуснахте писмото?

— Тук. В града.

— Уточнете.

— В някоя пощенска кутия.

— Кажете точно къде се намира тази пощенска кутия.

— Действително не мога.

— Не знаете ли къде сте пуснали писмото?

— Нали ви казах — някъде в града. Но къде точно беше кутията, не помня.

— Не помните?

— Не, щеше да е абсурдно да си спомня. Градът е пълен с пощенски кутии, нали?

Йенсен не отговори.

— Не е ли така?

— Да, така е.

— Е, тогава какво?

— Но не може да не си спомняте поне в коя част на града сте го пуснали?

Йенсен безизразно гледаше през прозореца. Другият се опита да улови погледа му. След като не успя, обърна глава настрани и каза:

— Не, не помня. Има ли някакво значение?

— Къде живеят родителите ви?

— В източната част на града.

— Може би сте пуснали писмото някъде близо до тяхното жилище?

— Не знам, нали ви казвам. По дяволите, има ли значение?

— А може би сте го пуснали тук, в южната част?

— Да, дявол да го вземе. Не, впрочем не знам.

— Къде пуснахте писмото?

— Не знам, ви казвам, по дяволите — завика мъжът истерично.

Млъкна, дишайки запъхтяно. Каза след кратка пауза:

— Нея вечер карах из целия град.

— Сам?

— Да.

— И не знаете къде пуснахте писмото?

— Не, колко пъти да повтарям.

Той закрачи нагоре-надолу из стаята, бързо и припряно.

— Значи, не си спомняте?

— Не.

— Не знаете къде сте пуснали писмото?

— Не — изкрещя невъздържано младежът.

— Облечете се и елате с мен — каза инспектор Йенсен.

— Къде пък сега?

— В полицейското управление на шестнадесети участък.

— Не може ли да намина утре и да подпиша документите? Имам… някои други неща за тая вечер.

— Не.

— А ако откажа?

— Нямате право. Вие сте арестуван.

— Арестуван? Какво, по дяволите, си мислете, проклет дюстабанлия? Те си оттеглиха обвинението, нали така? Арестуван? За какво?

— За даване на лъжливи показания.

В колата мълчаха и двамата. Арестуваният седеше на задната седалка и Йенсен можеше да го наблюдава в огледалото, почти без да отмества погледа си. Мъжът изглеждаше нервен. Мигаше непрестанно зад очилата, а когато мислеше, че не го наблюдават, гризеше ноктите си.

Йенсен вкара колата в двора и я паркира до входа на ареста. Мина заедно със задържания покрай контролната преграда, продължи надолу покрай килиите, където пияниците плачеха или седяха безутешно сгушени зад блестящите железни решетки, и отключи една врата. Стаята бе ярко осветена. Таван, стени, под — всичко беше бяло, а в средата на стаята имаше пейка с бяла седалка от бакелит.

Мъжът се огледа, настръхнал и смутен, и седна на пейката. Инспектор Йенсен излезе и превъртя ключа отвън.

Горе в кабинета вдигна слушалката, набра три цифри и се разпореди:

— Пратете в единичната килия дежурен следовател. Лъжливо самопризнание, което трябва да се анулира. Спешно е.

След това извади от горния си джоб бяло картонче, сложи го на масата и нарисува съвсем мъничка петолъчка в горния ляв ъгъл. Бавно и старателно изпълни картончето с цял ред такива звезди. На следващия ред нарисува шестоъгълни — еднакви и много малки. След като запълни и най-долния ред, преброи всички звезди. Беше нарисувал 1242: 633 петолъчки и 609 шестолъчки.

Мъчеха го киселини и спазми в корема, затова изпи чашка сода бикарбонат. Виковете и врявата, които долитаха от двора, говореха за насилствена разправа, но не си направи труд да иде до прозореца.

След четири часа и двадесет и пет минути телефонът иззвъня.

— Готово — каза следователят, провел разпит. — Не е той, но много трудно го изтръгнах.

— А протокола?

— Готов и подписан.

— Мотивите?

— Пари, както ми се струва. Той, разбира се, отказва все още да признае това.

— Пуснете го.

— Ще отиде ли делото в прокуратурата?

— Не.

— Да изкопча ли от него кой му е дал парите?

— Не.

— Лесно ще стане сега.

— Не — повтори инспектор Йенсен, — няма нужда.

Затвори слушалката, накъса картончето със звездичките и хвърли парченцата в кошчето. Взе списъка с деветте номерирани имена, отвори нова страница в бележника и написа: Номер 2 — 42-годишен, репортер, разведен, напуснал по собствено желание.

Инспектор Йенсен тръгна за в къщи и си легна, без да яде или пие каквото и да е. Много бе уморен и макар киселините да не го мъчеха вече, заспа много трудно.

Беше се изнизал и петият ден, без да се стигне до какъвто и да е резултат.