Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (14)

14

Кабинетът на завеждащия „Личен състав“ се намираше на деветнадесетия етаж. Мъжът зад бюрото беше пълен и набит, с жабешко лице. Не владееше усмивката си тъй добре както директорът на издателството. Тя излизаше само разкривена и зла.

— Смъртни случаи? — възкликна той. — Да, разбира се, имахме някой и друг скок.

— Скок ли?

— Да, самоубийства. Стават, нали… по малко навсякъде.

Забележката беше правилна. През изтеклата година в централните части на града двама пешеходци загинаха от падащи човешки тела. Други пострадаха сериозно. Високото строителство имаше своите недостатъци.

— А иначе?

— През последните години в сградата са починали малко хора — винаги от естествена смърт или при злополуки. Ще наредя да изпратят списък от секретариата.

— Благодаря.

Директорът на „Личен състав“ наистина се стараеше. Успя да пооправи донякъде усмивката си и запита:

— Нещо друго, с което да ви бъда полезен?

— Да — възползува се инспектор Йенсен и разгърна грамотата. — Какво е това?

Мъжът изглеждаше малко изненадан.

— Поздравителен адрес от концерна или по-скоро прощално писмо, предназначено за ония, които прекратяват своята служба тук. Много скъпо изпълнение, но смисълът е старите ни служители да отнесат със себе си един красив спомен. За такова нещо не се жалят средства. Така постъпва ръководството на издателството — в този, както и в много други случаи.

— И се раздава на всички, които напускат?

Мъжът поклати глава.

— Не, не, разбира се, че не. Скъпичко би ни излязло. Това е почетно отличие, присъжда се преди всичко на ръководни лица или сътрудници, ползуващи се със специално доверие. Отличените задължително трябва да са се справяли добре със службата си и да са се проявявали като достойни представители на концерна винаги и при всякакви обстоятелства.

— Колко такива сте раздали?

— Много малко. Точно този образец е сравнително нов. Използуваме го не повече от половин година насам.

— Къде се съхраняват грамотите?

— При моята секретарка.

— Лесен ли е достъпът до тях?

Директорът на „Личен състав“ натисна едно копче на вътрешния телефон. В стаята влезе млада жена.

— Формулярите ПР–8 лесно ли са достъпни за външни лица?

Жената се стресна.

— Не, абсолютно не. Те се намират в големия стоманен сейф. Заключвам го всеки път, когато напускам стаята.

Отпрати я навън с махване на ръка и каза:

— Момичето е благонадеждно и много старателно. Иначе не би било тук.

— Необходим ми е списък на лицата, получили грамота от този образец.

— Разбира се. Ще го имате.

Последва дълга пауза на мълчание. Седяха в очакване на списъка. Най-накрая инспектор Йенсен наруши тишината:

— Какви са вашите основни служебни задължения?

— Назначавам редакционен и административен персонал. Гледам да се прави всичко възможно за благото на служителите и… — Направи кратка пауза, широка усмивка разтегна жабешката му уста. Усмивката, жестоко студена, изглеждаше този път съвсем естествена. — И освобождавам издателството от ония, които злоупотребяват с нашето доверие — допълни той. — Заемам се и с ония, които са нехайни към себе си. — След няколко секунди добави: — Да, да, това става, разбира се, само в случай на крайна необходимост и под най-хуманни форми, както и всичко останало тук.

В стаята отново настъпи мълчание. Инспектор Йенсен седеше неподвижно, заслушан в пулсиращия ритъм на Сградата.

Секретарката влезе със списъка в два екземпляра. Съдържаше дванадесет имена.

Директорът на „Личен състав“ ги изчете.

— Двама от тях успяха дори да умрат, след като се пенсионираха — каза той. — А един се пресели в чужбина, знам това със сигурност.

Взе от горния джоб на сакото автоматичната си писалка и направи малки, изящни отметки пред три от имената. След това предаде двата листа на посетителя.

Инспектор Йенсен погледна бегло списъка. Срещу всяко име стоеше годината на раждането и някои кратки сведения, например „предсрочно пенсиониране“ или „напуснал по собствено желание“. Сгъна внимателно листа и го прибра в джоба си.

Преди да си тръгне, размениха още няколко реплики.

— Мога ли да попитам какво е предизвикало вашия интерес точно към този детайл?

— Служебна задача, която нямам право да коментирам.

— Да не би някоя от прощалните ни грамоти да е попаднала не където трябва?

— Не вярвам.

В асансьора, който инспектор Йенсен взе надолу, имаше вече двама мъже. Бяха доста млади, пушеха цигари и говореха за времето. Служеха си с жаргон, стегнат и насечен, явно изтъкан от ключови думи. За страничен човек не бе лесно да ги разбере.

Когато асансьорът спря на осемнадесетия етаж, вътре влезе шефът. Кимна разсеяно и застана с лице към стената. Двамата журналисти угасиха цигарите и свалиха шапки.

— Представи си само, вече вали сняг! — прошепна единият.

— Толкова ми е жал за малките цветенца — обади се шефът със своя красив, плътен глас.

Каза го, без да хвърля поглед към говорещия. Стоеше неподвижен, с лице, обърнато към алуминиевата стена. Нищо повече не се чу по пътя надолу.

От фоайето инспектор Йенсен позвъни на телефона в лабораторията.

— Е?

— Оказахте се прав. Има следи от златен прах. В лепилото под буквите. Странно, че не сме го забелязали.

— Така ли?