Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (17)

17

— Оказа се, че това все пак не е нашият човек — каза инспектор Йенсен.

— Не разбирам. Какво се случи? Та нали сам е признал?

— Признанието е било скалъпено.

— И той потвърди това?

— Да, по-късно.

— Следователно вие поддържате мнението, че човекът е признал престъпление, което не е извършил? Сигурен ли сте?

— Да.

— Изяснихте ли причината за неговото поведение?

— Не.

— Тази подробност няма ли да повлияе на по-нататъшната работа по разследването?

— Не непременно.

— Да, може би така е най-добре — пророни шефът на полицията. Сякаш говореше сам на себе си.

— Йенсен?

— Да.

— Положението ви в момента не е за завиждане. Доколкото разбирам, изискването да се залови престъпникът остава в сила. Разполагате само с два дни. Ще се справите ли?

— Не знам.

— Ако не успеете да заловите въпросното лице до понеделник, не отговарям за последиците. Всъщност аз не мога дори да ги предвидя. Необходимо ли е да подчертавам това?

— Не.

— Един провал може да предизвика неприятности и за мен самия.

— Разбирам.

— Естествено при този неочакван обрат е по-важно от всеки друг път разследването да се проведе по-нататък колкото може по-дискретно.

— Разбирам.

— Осланям се на вашата съобразителност. Желая ви успех.

Шефът на полицията се обади по същото време както предния ден, но когато телефонът иззвъня, инспектор Йенсен бе вече на вратата. Макар да бе спал през нощта само два часа, той се чувствуваше бодър и сравнително отпочинал. При все това водата с мед не заглуши глада му и спазмите под лъжичката не отслабнаха.

— Трябва в най-скоро време да хапна готвено. Утре или най-късно вдругиден — каза си той, слизайки надолу по стълбите. Изключително рядко му се случваше да си говори сам.

Слаб дъждец, валял късно през нощта, бе разтопил снега. Температурата беше няколко градуса над нулата, облаците се разпръснаха и слънцето грееше бяло и студено.

В шестнадесети участък още се занимаваха със сутрешните си задължения. До входа на ареста бе спрял сивият автобус, който щеше да откара пияниците, задържани за трети път, към лечебни клиники и трудови лагери. Персоналът в приземието тъкмо изкарваше от килиите сънливи рошави хора. Полицаите бяха с болезнено бледи лица и хлътнали очи от нощното будуване и умора. Освободените чакаха в дълга притихнала редица да преминат контролата и да получат преди тръгване още една спринцовка.

Инспектор Йенсен се спря до масата на лекаря.

— Как мина нощта?

— Нормално, тоест малко по-зле от предишната.

Йенсен кимна.

— Имахме внезапна смърт — тая нощ пак — една жена.

— Така ли?

— Тя даже си го каза направо преди това. Пила, само за да може да го направи най-после, а полицаите й попречили. Но не можах да го предотвратя.

— Как го направи?

— Хвърли се срещу стената на килията и си разби черепа. Доста трудно на пръв поглед, но очевидно възможно.

Лекарят погледна Йенсен с подпухнали и зачервени очи. Лъхаше слабо на алкохол, миризмата явно не идваше от човека, на когото биеха инжекция в момента.

— Иска се твърда воля — добави лекарят. — И да смъкнеш предварително стенната изолация.

Повечето от току-що освободените стояха с ръце в джобовете, апатично отпуснали глави. Лицата им вече не изразяваха нито ужас, нито отчаяние, само пустота.

Инспектор Йенсен се качи в кабинета, взе едно от своите картончета и си записа:

„По-добра стенна изолация.

Нов лекар.“

Кабинетът не предлагаше нищо интересно и този път и той излезе почти веднага.

Часът беше осем и двадесет.