Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (2)

2

Осемнадесетият етаж бе застлан със светлосин мокет. В две витрини бяха изложени големи корабни модели, а в преддверието имаше кът с фотьойли и бъбрековидни маси.

В остъклено помещение седяха три млади жени и бездействуваха. Едната хвърли бегъл поглед на посетителя и попита:

— За какво става дума?

— Казвам се Йенсен. Спешно е.

— Аха-а?

Тя се надигна лениво и прекоси стаята — плавно и предумишлено небрежно. Отвори една врата и съобщи:

— Дойде някакъв човек, казва се Йенсен.

С добре оформени крака и тънка талия, секретарката бе облечена без вкус.

На вратата се показа друга жена. Може би по-възрастна, но незначителна, блондинка, с правилни черти и обикновена незапаметяваща се външност.

Без да удостои помощничката си с поглед, тя веднага го покани:

— Заповядайте! Очакват ви.

Ъгловата стая имаше шест прозореца, долу се простираше градът, недействителен и безжизнен като на топографска карта. Разкриваше се изключителна гледка, въпреки слънчевия блясък, дневната светлина струеше студена и ясна. Цветовете в стаята се открояваха чисти и строги, стените, както и подовата настилка и тръбните, стоманени мебели бяха много светли.

Върху черни дървени поставки във витрината между прозорците бяха наредени хром-никелови купи, гравирани с венци от дъбови листа. Голи стрелци с лъкове или орли с разперени криле увенчаваха повечето от тях.

На бюрото имаше вътрешен телефон, голям пепелник от неръждаема стомана и бяла кокалена кобра.

Върху витрината, на една хромирана стойка, бе окачено флагче в бяло и червено, а под бюрото се виждаха чифт светложълти сандали и празно метално кошче за отпадъци.

По средата на масата личеше писмо „Бърза поща“.

В стаята имаше двама мъже.

Единият стоеше от тясната страна на масата, върховете на пръстите му почиваха върху полираната й плоскост. Облечен в добре изгладен тъмен костюм, той носеше изработени по поръчка черни обувки, бяла риза и сребристосива копринена връзка. Лицето — безлично и сервилно, косата — гладко сресана, а зад дебелите очила в рогови рамки — кучешки поглед. Йенсен често бе виждал подобни лица, особено по телевизията.

Другият изглеждаше малко по-млад, носеше чорапи на бели и жълти райета, светлокафяви териленови панталони и разкопчана бяла риза над тях. Коленичил на един стол пред прозорците, той подпираше брадичката си с ръце, лактите бе облегнал върху белия мраморен перваз. Рус и синеок, мъжът стоеше по чорапи.

Йенсен показа служебния си знак и направи крачка към бюрото.

— Вие ли сте шефът на издателството?

Мъжът с копринената връзка поклати отрицателно глава и се отдалечи от масата с леки поклони, като ръкомахаше енергично, но неопределено към прозореца. Усмивката му не предлагаше никакво обяснение.

Русият се смъкна от стола и едва чуто приближи. Здрависа се с Йенсен енергично и делово. После посочи към масата.

— Ето го.

Най-обикновен бял плик. Облепен с три пощенски марки, а в долния ляв ъгъл с червена лепенка за бърза поща. В плика — лист хартия, сгънат на четири. Както адресът, така и самото съобщение бяха налепени от отделни букви, очевидно изрязани от вестник. Хартията, луксозна по качество, правеше впечатление с необичайния си формат. Йенсен вдигна листа с два пръста и прочете:

„като възмездие за извършеното от вас убийство в сградата е поставен силен експлозив с часовников механизъм той ще избухне точно в четиринайсет часа на двадесет и трети март оставете невинните да се спасят“

— Тя, естествено, е откачена — каза русият. — Чисто и просто психично болна.

— Да, до този извод стигнахме — обади се мъжът с копринената връзка.

— Или това е някоя необикновено глупава шега — добави русият.

— И безвкусна.

— Да, това също е възможно, разбира се — съгласи се мъжът с копринената връзка.

Русият го изгледа с безразличие. После се обърна към Йенсен:

— Това е един от моите директори. Главният директор на издателството.

И след кратка пауза добави:

— Дясната ми ръка.

Другият се усмихна още по-широко и наведе глава. Сякаш да спази етиката, но възможно бе да свежда лице и по друга причина. Да речем, свенливост, уважение или гордост.

— Имаме още деветдесет и осем директори — уточни русият.

Инспектор Йенсен погледна часовника си: показваше 13.19.

— Вие, като шеф на издателството, казахте „тя“. Има ли причини да се предполага, че подателят е жена?

— Обикновено ме наричат просто издател — подхвърли русият.

Заобиколи бавно масата, седна и преметна десния си крак върху страничната облегалка на стола.

— Не, няма, разбира се. Казах го ей така. Нали все някой трябва да е съчинил това писмо.

— Именно — потвърди директорът на издателството.

— Питам се кой? — замисли се русият.

— Да — обади се директорът.

Усмивката му бе изчезнала, новопоявилите се дълбоки бръчки между веждите му издаваха замисленост.

Издателят преметна и левия си крак върху облегалката.

Йенсен погледна отново часовника си: 13.21.

— Сградата трябва да се опразни — каза той.

— Да се опразни? Невъзможно. Това би означавало да се спре цялото производство. Може би за няколко часа. Разбирате ли какво искате? Имате ли представа колко ще ни струва?

Оттласна се с крак и се завъртя със стола, втренчи се очаквателно в „дясната си ръка“. Директорът на издателството моментално смръщи още по-силно чело и мърморейки, засвива пръсти, за да пресметне. Мъжът, който държеше да го наричат издател, го изгледа студено и се завъртя обратно.

— Най-малко 750 хиляди — каза той. — Разбирате ли? 750 хиляди. Най-малко. Може би двойно повече.

Йенсен прочете отново писмото. Погледна часовника. 13.23.

Издателят продължи:

— Имаме сто четиридесет и четири издания! Подготвят се в тази сграда. Общият им тираж надхвърля двадесет и един милиона екземпляра. Седмично. Най-важното за нас е те да се печатат и разпращат без закъснения.

Лицето му се промени. Синият поглед сякаш се избистри.

— Във всеки дом на тази страна хората очакват своите вестници. Всички, без разлика — дворцовите принцеси и съпругите на горските работници, най-видните мъже и жени в нашето общество, както и унизените и отритнатите, ако, разбира се, има такива, всички.

Направи кратка пауза. После каза:

— Ами малките. Всички тези дечица.

— Дечица?

— Да, деветдесет и осем от нашите издания са за децата, за малките.

— Комиксите — поясни директорът на издателството. Русият го изгледа недоволно, лицето му отново се промени. Раздразнено се завъртя на стола и закова поглед в Йенсен.

— Е, инспекторе?

— Колкото и да уважавам вашите доводи, настоявам хората да се евакуират — повтори Йенсен.

— Това ли е единственото, което имате да кажете? С какво всъщност се занимават вашите хора?

— Търсят.

— Ако има бомба, би трябвало да я намерят, нали?

— Опитни са, но разполагат с много малко време. Трудно се открива експлозив. Може да бъде скрит практически навсякъде. Открият ли нещо, ще ми докладват веднага — направо тук.

— Все още имат на разположение четиридесет и пет минути.

Йенсен погледна часовника си.

— Тридесет и пет. Но дори експлозивът да се намери, обезвредяването може да отнеме доста време.

— Ами ако въобще няма бомба?

— Все пак, съветвам ви да опразните сградата.

— Дори ако рискът е минимален?

— Да. Да се надяваме, че заплахата ще остане без последствие, че нищо няма да се случи. Но за съжаление има примери за обратното.

— Къде?

— В историята на криминалистиката.

Йенсен сключи ръце на гърба си, като стъпваше ту на пети, ту на пръсти.

— Това е мнението ми на специалист — заяви решително той.

Издателят го изгледа продължително.

— Колко ще ни струва да промените мнението си?

Йенсен го погледна с недоумение.

Мъжът зад масата се примири.

— Шегувам се, разбира се — поясни той мрачно. Смъкна краката си от облегалката, извъртя стола напред, сложи ръце на масата пред себе си и опря чело върху левия си юмрук. Изправи се с рязко движение.

— Трябва да се посъветваме с братовчед ми — каза той и натисна един клавиш на вътрешния телефон.

Йенсен засече времето. 13.27.

Мъжът с копринената връзка безшумно се беше преместил и сега стоеше съвсем до него. Прошепна:

— С шефа, с най-големия шеф, шефа на целия тръст — ръководителя на концерна.

След като измърмори нещо по телефона, сега издателят слушаше и ги мярна с леден поглед. Натисна нов клавиш, наведе се към микрофона. Заговори бързо и делово:

— Директорът на сградата. Изчислете за колко време ще се евакуират хората в случай на учебна пожарна тревога. Дайте отговор най-късно след три минути. Докладвайте ми по директния ми телефон.

Шефът влезе в стаята. Рус като братовчед си, но около десет години по-възрастен. Лицето му изглеждаше спокойно, красиво и сериозно, раменете му се очертаваха широки, а стойката — подчертано изправена. Носеше кафяв костюм, семпъл и строг. Когато заговори, гласът му прозвуча дълбок и приглушен.

— Тая новата на колко години е? — подхвърли разсеяно с леко кимване към вратата.

— Шестнадесет — отвърна братовчед му.

— Охо!

Директорът бе отстъпил към витрината и без да се е приповдигнал на палци, създаваше такова впечатление.

— Този човек е от полицията — съобщи издателят. — Неговите хора търсят, но не намират нищо. Смята, че трябва да опразним сградата.

Шефът отиде до прозореца и мълчаливо се загледа.

— Вече е пролет — каза той. — Колко е красиво!

В стаята настъпи пълно мълчание. Йенсен погледна часовника си. 13.29.

— Преместете колите ни — промълви шефът, като едва помръдна устни.

Директорът на издателството се втурна към вратата.

— Оставени са съвсем близо до сградата — добави кротко шефът. — Колко е красиво!

Тридесет секунди мълчание.

Нещо забръмча и на вътрешния телефон замига лампа.

— Да — обади се издателят.

— Осемнадесет до двадесет минути, ако се използуват стълбището, отвореният асансьор и бързите автоматични асансьори.

— Всички отдели ли сте взели пред вид?

— Без тридесет и първи.

— А със… специалния отдел?

— Значително по-дълго време.

Гласът в апарата прозвуча по-неуверено.

— Витите стълби са тесни — добави той.

— Знам.

Щракване. Мълчание. 13.31.

Йенсен се приближи до един от прозорците. Далече долу съзря паркинга и широката улица с нейните шест платна, права и безлюдна в момента. Видя, че хората му са я преградили с оранжеви стойки на около четиристотин метра от сградата и че един от тях отклонява движението в страничната пряка. Въпреки разстоянието различи ясно зелените униформи на полицаите и белите наръкавници на регулировчика.

От паркинга изпълзяха две големи черни лимузини. Придвижваха се на юг, последвани от една бяла — по всяка вероятност на директора на издателството.

Той самият отново се бе вмъкнал в стаята и стоеше до стената. Усмивката му издаваше загриженост, главата му клюмаше, приведена сякаш от дълбок размисъл.

— Колко етажа има сградата? — попита Йенсен.

— Тридесет плюс четири подземни — осведоми го издателят. — Обикновено ги смятаме за тридесет.

— Стори ми се, че споменахте за тридесет и първи?

— Така ли? Било е от разсеяност.

— Колко служители имате?

— Тук? В сградата ли?

— Да.

— Четири хиляди и сто в главния корпус. Около две хиляди в страничните крила.

— Значи, общо над шест хиляди?

— Да.

— Настоявам да се евакуират.

Мълчание. Издателят се завъртя на 360° на стола си.

Шефът стоеше с ръце в джобовете и гледаше навън. Бавно се обърна към Йенсен. Правилното му лице беше много сериозно.

— Действително ли смятате, че е възможно да е поставена бомба в сградата?

— При всяко положение трябва да се предвиди и тази възможност.

— Вие нали сте полицейски инспектор?

— Да.

— Имате ли опит с подобни произшествия?

Йенсен за момент се замисли.

— Случаят е много особен. Но практиката показва, че в над осемдесет процента от всички известни случаи твърденията в анонимните писма се оказват верни… или поне се основават на факти.

— Това доказано ли е статистически?

— Да.

— Знаете ли колко ще ни струва евакуацията?

— Да.

— Вече тридесет години нашето предприятие се бори с големи икономически трудности. Загубите се увеличават от година на година. За съжаление, това е статистически факт. Само благодарение на големи лични жертви можахме да продължим издаването.

Сега в гласа му зазвуча нова струна на горчивина и ропот.

Йенсен не отговори. 13.34.

— Нашата дейност е напълно безкористна. Не сме бизнесмени. Ние сме книгоиздатели.

— Книгоиздатели?

— Ние гледаме на нашите издания като на книги. Те отговарят на потребностите, които книгите в миналото никога не успяха да задоволят.

Погледна през прозореца.

— Красиво е — промълви той. — Днес минах през парка, първите цветя вече са напъпили. Кокичета и кукуряк. Обичате ли природата?

— Не особено.

— Всички би трябвало да обичат природата. Това би обогатило живота. Би го направило още по-хубав.

Той отново се обърна към Йенсен:

— Знаете ли какво искате от нас? Разходите са огромни. Положението ни е тежко. Дори нашето собствено. У дома след последната рекапитулация употребяваме кибрит само в големи кутии — давам ви един дребен пример.

— Големи кибритени кутии?

— Да, големи, за да пестим. Трябва да се икономисва от всичко. Големите опаковки са доста по-евтини. Въпрос на разумно водене на сметките.

Издателят седеше сега на бюрото, с крака върху облегалката на стола. Погледна братовчед си.

— Може би щеше да е проява на разумно водене на сметките, ако действително имаше бомба — отсъди той. — Сградата започна да става доста тясна.

Шефът го изгледа мрачно.

— Застраховката ще покрие разходите ни — каза издателят.

— А кой ще покрие разходите на застрахователното дружество?

— Банките.

— А на банките?

Издателят не му отговори.

Шефът отново насочи вниманието си към Йенсен.

— Предполагам, че и при вас се спазва професионалната тайна.

— Разбира се.

— Шефът на полицията ви препоръча. Надявам се, че е знаел какво прави.

Йенсен не намери какво да отговори.

— Вие, естествено, не сте поставили униформени полицаи вътре в сградата?

— Не.

Издателят вдигна крака и седна на бюрото по турски.

Йенсен погледна бегло часовника си. 13.36.

— Ако тук наистина има бомба… — разсъждаваше издателят. — Шест хиляди души… кажете, господин Йенсен, какъв процент ще бъде загубата?

— Загубата в процент?

— Да, на персонал.

— Не е възможно да се предвиди.

Издателят промърмори като че ли на себе си:

— Някой може да каже, че умишлено сме хвърлили всичко във въздуха. Това е въпрос на престиж.

Обърна се към братовчед си:

— Мислил ли си за загубата на престиж?

Шефът гледаше премрежено със сивосините си очи към града — бял, чист, истинско творение на кубизма.

Самолет чертаеше геометрични фигури по пролетното небе.

— Започвайте — нареди той, почти без да размърда устни.

Йенсен засече времето. 13.38.

Издателят натисна вътрешния телефон. Приближи уста до микрофона. Гласът му беше ясен и отчетлив.

— Учебна пожарна тревога. Да се приведе в изпълнение планът за бърза евакуация. За осемнадесет минути сградата да се опразни, с изключение на специалния отдел. Начало — точно след деветдесет секунди.

Червената лампа угасна. Издателят се надигна. Поясни:

— За хората от тридесет и първия е по-добре да си останат на сигурно в отдела, отколкото да търчат по стълбите. Щом последният асансьор стигне партера, токът ще бъде прекъснат.

— Кой може да ни желае такова зло? — въздъхна съкрушено шефът.

И си тръгна.

Издателят заобува сандалите си.

Йенсен излезе от стаята заедно с директора на издателството.

Щом вратата хлопна зад тях, лицето на директора надменно се вдърви, устата му се сви, а погледът стана строг и дебнещ. В стаята на секретарките младите бездействуващи жени сякаш се приведоха над бюрата си.

Точно в тринадесет часа и четиридесет минути инспектор Йенсен излезе от асансьора и прекоси фоайето. Даде знак на хората си да го следват и се отправи към въртящите се врати.

Полицаите напуснаха сградата.

Зад тях, между бетонните стени, по високоговорителите ехтяха гласове.