Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (22)

22

Докато караше към центъра, инспектор Йенсен се свърза с дежурния в шестнадесети участък. Служителите, изпратени да извършват обиска, още не се бяха върнали. Шефът на полицията го беше търсил няколко пъти през деня.

Когато стигна до центъра, часът вече минаваше единадесет, движението бе намаляло значително, а по тротоарите се движеха само отделни минувачи. Болката под лъжичката се бе уталожила и преминала в обичайното упорито глождене. Усещаше устата си суха и както винаги след пристъп изпитваше силна жажда. Спря до един от малкото все още отворени снекбарове, седна на стъкления бар и поръча бутилка минерална вода. Заведението блестеше от хром и стъклено-огледални стени. Беше празно, ако не се смятат шестима младежи, които нямаха и двайсет години. Те седяха около една маса и апатично гледаха пред себе си, без да говорят. Сервитьорът четеше, прозявайки се, едно от сто четиридесет и четирите списания, някакъв комикс. Три телевизионни приемника предаваха лека забавна програма, синхронизирана с механично ехтящ смях.

Пиеше минералната вода бавно, на малки глътки, и усети как течността предизвиква спазми и къркорене в празния му стомах. След малко стана и отиде до тоалетната. Добре облечен мъж на средна възраст лежеше проснат по гръб в писоара с едната ръка вътре в самия улей. Вонеше на алкохол, беше повърнал върху ризата и сакото си. Клепачите му стояха отворени, но погледът му беше невиждащ и скован.

Йенсен се върна на бара.

— Един пиян лежи в тоалетната — каза той.

Сервитьорът повдигна рамене и продължи да мести поглед по пъстрите картинки в квадратчетата.

Йенсен показа служебния си знак. Мъжът веднага остави списанието и отиде до специалния телефон за връзка с полицията. Всички заведения за обществено хранене имаха пряка телефонна връзка с дежурния в най-близкия участък.

Полицаите, които пристигнаха да откарат пияния, изглеждаха уморени и измъчени. Когато изнасяха мъжа, главата му няколко пъти издумка върху пода — имитация на мрамор. Идваха от някой друг участък, най-вероятно от единадесети, и не познаваха инспектор Йенсен.

Часовникът показваше дванадесет без пет, когато сервитьорът погледна боязливо госта и се приготви да затваря. Йенсен излезе вън и от колата повика дежурния в шестнадесети участък. Патрулната група, извършила обиска, току-що се беше върнала.

— Да — каза шефът на цивилния патрул, — намерихме я.

— Цяла?

— Да, толкова, доколкото и двете страници са си на мястото. Помежду им намерихме смачкан кренвирш.

Пенсен помълча.

— Много време ни отне — добави шефът на цивилния патрул, — но не бе никак лесно. Каква мръсотия само, стотици хартийки.

— Погрижете се обитателят на жилището да се освободи по обичайния ред утре сутринта.

— Разбрано.

— И още нещо.

— Да, инспекторе.

— Преди години управителят на сградата на издателството е загинал в един асансьор.

— Да.

— Разследвайте обстоятелствата. Освен това разберете каквото можете за мъжа, особено какво е било семейното му положение. Спешно е.

— Разбрано. Инспекторе?

— Да.

— Шефът на полицията, изглежда, ви е търсил.

— Предал ли е нещо, което да ми съобщите?

— Доколкото знам — не.

— Лека нощ.

Той затвори телефона. Някъде наблизо часовник отброи дванадесет, остри, пронизващи удара. Шестият ден бе отминал. Срокът изтичаше точно след двадесет и четири часа.