Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (13)

13

Докато чакаше завеждащия печатницата, инспектор Йенсен наблюдаваше през стъклените стени на канцеларията как служители в бели и сиви престилки сноват нагоре-надолу зад дългите платове. Някъде отзад долиташе шумът от машините за набор и от печатарските преси.

На едната стена на канцеларията, окачени на метални куки, висяха влажни коректурни отпечатъци. Текстовете, набрани с голям, черен шрифт, възхваляваха списанията на издателството. Един от тях съобщаваше, че някакво списание излизало тази седмица с приложение-плакат: шестнадесетгодишен телевизионен артист в естествения му ръст. Приложението, осъществено с „блестящ многоцветен печат“, било „неотразимо красиво“. Обществеността се призоваваше да купи изданието веднага, преди то да се е изчерпало.

— Поели сме част от рекламата на издателството — поясни завеждащият. — Онова там са обяви за вестниците. Фина работа, но са скъпи. Една-единствена струва пет пъти повече, отколкото вие или аз получаваме годишно.

Инспектор Йенсен не отговори нищо.

— Но това естествено не е от голямо значение за този, който притежава всичко — и седмичните списания, и ежедневниците, и печатниците, и хартията, на която печатат — подхвърли завеждащият и заключи: — Фина работа все пак.

Извърна се леко и глътна някакво хапче.

— Напълно сте прав. На тази хартия сме печатали две неща. Горе-долу преди година. Страшно фини и те. В малък тираж. От всяко само към хиляда екземпляра. Едното — пощенска хартия лично за шефа, другото — нещо като диплом.

— За издателството?

— Да, разбира се. Тук някъде трябва да имаме пробни екземпляри. Можете да ги видите.

Разрови из папките си.

— Да, ето ги. Заповядайте.

Листовете за кореспонденцията на шефа бяха с доста малък формат, а елегантният дискретен сив монограм в горния десен ъгъл сякаш демонстрираше скромност и изискан вкус. Инспектор Йенсен веднага прецени, че са значително по-малки от анонимното писмо, но все пак премери. Извади рапорта от лабораторията и сравни. Цифрите не съвпадаха.

Втората мостра беше почти квадратна — четири подшити страници. Първите две празни, а на третата — текст, печатан със златен шрифт, големи готически букви със заврънкулки. Той гласеше:

„ЗА ПЛОДОТВОРНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПРЕЗ ИЗМИНАЛИТЕ ГОДИНИ В СЛУЖБА НА КУЛТУРАТА, ЕДИНСТВОТО И СГОВОРА, С ЧУВСТВО НА ДЪЛБОКА БЛАГОДАРНОСТ“

— Фино, нали?

— А какво е предназначението?

— Знам ли. Някаква грамота. Някой се подписва. След това ги раздават. За това ще да са.

Инспектор Йенсен взе линийката и премери дължина и ширина на страниците. Извади листчето от джоба си и сравни размерите. Съвпадаха.

— Имате ли на склад този тип хартия?

— Не, тя е специална. Много скъпа между другото. А онова, което е останало след отпечатването, сигурно отдавна е претопено.

— Ще взема този екземпляр.

— Само един имаме — за архива — поясни завеждащият.

— Добре, добре — каза инспектор Йенсен.

Завеждащият беше шестдесетгодишен мъж със сбръчкано лице и тъжен поглед. Лъхаше на алкохол, печатарско мастило и таблетки за гърло — не каза нищо друго, дори довиждане.

Инспектор Йенсен нави грамотата на руло и си тръгна.