Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (10)

10

Инспекторът свърна вляво от фоайето и взе открития асансьор надолу. Кабините, безкрайна въртяща се верига, проскърцваха и потъваха бавно, а Йенсен внимателно наблюдаваше всичко, което можеше да се види по етажите. Първо се появи огромна зала, където електрокари се движеха из тесни коридори между купища нови списания; по-надолу — мъже в работни костюми тикаха колички с оловни плочи сред оглушителния шум от ротомашините. Още един етаж по-долу видя помещение с душове, тоалетни и съблекални с пейки и редица зелени метални шкафове. По пейките седяха хора, очевидно в почивка или току-що приключили смяната си. Повечето прелистваха апатично пъстри списания, явно скоро излезли от печатарските преси. След това пътешествието свърши, Йенсен слезе от асансьора и се намери в склада за хартия. Там долу бе тихо, но не съвсем, защото всички шумове на огромното здание проникваха отгоре, слели се в мощен, пулсиращ тътен. Йенсен тръгна напосоки в полумрака между редове от хартиени бали и рула. Единственият човек, когото срещна, дребен блед мъж в бяла престилка, се вторачи в него уплашено и смачка запалена цигара в свитата си ръка.

Инспектор Йенсен напусна склада за хартия и отново потегли нагоре. На партерния етаж към него се присъедини мъж на средна възраст в сив костюм. Влезе в същата кабина и пътуваха заедно до десетия етаж, където трябваше да се прекачат. През цялото време мъжът мълча и нито веднъж не погледна своя спътник. При прекачването в открития асансьор от десетия етаж нагоре инспектор Йенсен успя да забележи, че облеченият в сиво се качва в кабината под неговата.

На двадесетия етаж Йенсен се прехвърли на трети открит асансьор и четири минути по-късно беше горе.

Озова се в тесен бетонен коридор без мокети. Коридорът опасваше четириъгълното ядро на стълбищата и асансьорните шахти; по външната му страна имаше бели врати. Вляво от всяка врата висеше малка табелка с едно, две, три или четири имена. От луминесцентните лампи на тавана струеше студена, синкавобяла светлина.

От металните табелки разбра, че се намира в отдела за комикси. Слезе пет етажа по-надолу и все още беше в същия отдел. Рядко се виждаха хора из коридорите, но през вратите се чуваха гласове и тракането на пишещи машини. На всеки етаж имаше табла за обяви, главно съобщения от ръководството на издателството до служителите. Видя автомати за перфориране на часа на началото и края на работния ден, контролни часовници за нощните пазачи, а на тавана — автоматични пожарогасители.

На двадесет и четвъртия етаж се помещаваха четири различни редакции. Имената на списанията му бяха вече познати, спомни си, че всички те съдържат главно разкази с цветни илюстрации в по-просто оформление.

Без да бърза, инспектор Йенсен слизаше надолу. На всеки етаж обикаляше четирите страни на коридора — две дълги и две къси, сключващи правоъгълник. И тук бели врати, студени стени. С изключение на имената по вратите седемте най-горни етажа бяха съвсем еднакви. Никъде не забеляза следи от немарливост, всичко изглеждаше безупречно чисто и много добре поддържано. Зад вратите се чуваха телефонни звънци, гласове и тук-там тракането на пишещи машини.

Спря до едно от таблата с обяви и се зачете.

„Не говори пренебрежително за Издателството или за неговите списания!

Забранено е лепенето на снимки или каквито и да е други материали по външните страни на вратите!

Не забравяй, че винаги представляваш Издателството. Дори в извънработно време! Помни, че Издателството действува обмислено, достойно, отговорно — както подобава!

Не обръщай внимание на некомпетентни критики. «Бягство от действителността» и «Фалш» са всъщност поезия и фантазия, наречени само с други имена!

Винаги действувай със съзнанието, че представяш Издателството и своя вестник! Дори в свободното си време!

Невинаги «най-правдивите» репортажи са най-добрите! «Истината» е стока, с която в съвременната журналистика трябва да се борави крайно внимателно. Не бъди сигурен, че тя понася на всички тъй добре, както на теб!

Твоята задача е да развличаш нашите читатели, да окриляш техните мечти. Задачата ти не е да шокираш, да подстрекаваш или тревожиш, нито пък да «отваряш очите» или възпитаваш!“

Следваха редица други съобщения с подобно съдържание и формулировки. Повечето бяха подписани от ръководството на издателството или от дирекцията на сградата, някои — лично от издателя. Инспектор Йенсен изчете всички и продължи да слиза.

По-надолу в сградата се подготвяха явно по-големите и изискани списания. Обстановката се попромени — светло застлани коридори, тръбна мебел и хромирани пепелници. Колкото повече се приближаваше към осемнадесетия етаж, толкова повече хладната изисканост растеше, за да изчезне след това отново. Дирекциите заемаха четири етажа, по-надолу имаше административни канцеларии, кантори по рекламата и разпространението и много други. Отново се появиха студените бели коридори, тракането на пишещите машини се усили. Светлината стана ярка, бяла и дразнеща.

Инспектор Йенсен обикаляше етаж след етаж. Когато стигна до голямото фоайе, часът беше почти пет. След цялото слизане пеш по стълбите сега усещаше смътно умора в сгъвките на коленете и в прасците.

Почти две минути по-късно по стълбите слезе мъжът в сивия костюм. Инспектор Йенсен го бе забравил, откакто преди час се разделиха при открития асансьор на десетия етаж. Мъжът влезе в портиерната до централния вход. Каза нещо на униформените мъже зад стъклената стена. След това изтри потта от челото си и хвърли бегъл незаинтересован поглед към фоайето.

Часовникът в голямата зала удари пет и точно след една минута първият препълнен бърз асансьор отвори автоматичните си врати.

Повече от половин час човешкият поток не секна. Инспектор Йенсен стоеше с ръце, сключени на гърба, и бавно се поклащаше, стъпвайки ту на пръсти, ту на пети, загледан в забързаните покрай него хора. Отвъд въртящите се врати те се разпръсваха, плахи и приведени, и изчезваха към колите си.

В шест без четвърт фоайето опустя. Асансьорите бяха спрели. Мъжете в бели униформи заключиха входните врати и си тръгнаха. Зад стъклената преграда остана само мъжът в сивия костюм. Навън бе почти тъмно.

Инспектор Йенсен влезе в един от облицованите с алуминий асансьори и натисна най-горното копче на таблото. Асансьорът, сякаш всмукан нагоре, стигна бързо до осемнадесетия етаж, спря, вратите се отвориха, пак се затвориха и изкачването продължи.

Коридорите в отдела за комикси бяха все така ярко осветени, но шумът зад вратите бе утихнал. Йенсен застина на едно място, наостри уши и след около тридесет секунди чу как някъде наблизо, може би един етаж по-надолу, спира асансьор. Изчака още малко, но стъпки не последваха. Нищо не се чуваше и все пак нещо нарушаваше тишината. Едва когато се наведе и притисна ухо към бетонната стена, долови пулсиращия тътен на далечни машинни зали. След като се ослушва известно време, звукът стана по-отчетлив, натрапчив и мъчителен като неопределена болка.

Инспекторът се изправи и тръгна по коридорите. През цялото време вървеше проникнат от съзнанието за звука. Там, където стълбището свършваше, имаше две бели стоманени врати, едната малко по-висока и по-широка от другата. И двете нямаха дръжки. Йенсен извади ключа с особеното езиче и го пробва първо в по-малката врата, но безуспешно. Затова пък другата се отвори веднага и той видя тясно и стръмно бетонно стълбище, слабо осветено от малки бели плафониери.

Инспектор Йенсен се изкачи по стъпалата, отвори още една врата и излезе на покрива.

Беше се стъмнило съвсем и вечерният вятър пронизваше. Тухлена стеничка, висока около метър, опасваше открая плоския покрив. Далеч долу се простираше градът с милиони и милиони студени бели светлинни. По средата на покрива се издигаха десетина ниски комина. Някои от тях пушеха и въпреки вятъра Йенсен усети лют дим, тежък и задушлив.

Отвори вратата към стълбището и му се стори, че някой затваря долната врата, но когато слезе, тридесетият етаж изглеждаше пуст, тих и безлюден. Направи още един опит да отвори с универсалния ключ по-малката стоманена врата, но и сега не успя. Вероятно водеше към някое техническо съоръжение, може би асансьорните механизми или електрическото табло.

Още веднъж обиколи затворения лабиринт на коридорите, като по стар навик стъпваше тихо и внимателно с гумените си подметки. В отсрещния къс коридор спря, ослуша се и наново му се стори, че долавя стъпки някъде наблизо. Шумът изчезна веднага — нищо чудно да бе чул ехо от собствените си стъпки.

Извади отново универсалния ключ, отвори някаква врата и влезе в една от редакциите. Стаята беше незначително по-голяма от килиите в подземния етаж на шестнадесети полицейски участък, със студено-бели стени и таван и светлосив под. Мебелировката се състоеше от три бели работни маси, които заемаха цялата площ, а на перваза на прозореца имаше хромиран вътрешен телефон. По масите се виждаха хартии, рисунки, линийки и рапидографи — всичко много добре подредено.

Инспектор Йенсен спря край една от масите и се загледа в цветна рисунка, разделена на четири квадрата — явно част от комикс. Встрани от илюстрацията лежеше изписан на машина лист с надпис „Оригинален текст от авторския отдел“.

Първата рисунка представляваше сцена в ресторант. Блондинка с огромен бюст и блестяща, дълбоко деколтирана рокля седеше на маса срещу мъж със синя маска на очите, облечен в трико, с широк кожен колан. На гърдите му имаше изображение на череп. Зад двамата се виждаше естраден оркестър и хора в смокинги и дълги рокли, а на масата, бутилка шампанско и две чаши. Следващата картинка показваше само мъжа в странния костюм; светъл ореол обкръжаваше главата му и той държеше дясната си ръка пъхната в нещо като примус. В следващото квадратче, отново в ресторанта, мъжът в трикото като че висеше във въздуха над масата, докато блондинката го фиксираше с безизразен поглед. Последната илюстрация изобразяваше мъжа в трикото; той все още висеше — сега на фона на звезди. От пръстена на десния му показалец стърчеше гигантска ръка като дълъг израстък. На дланта лежеше портокал.

В горния край на илюстрациите имаше бели полета. Такива полета, само че овални, излизаха и от блестящите зъби на героите. Съдържаха кратки, четивни текстове, изписани с туш, но още недовършени.

Същата вечер Синята Пантера и богатата Беатрис се срещат в най-разкошния ресторант в Ню Йорк…

— Струва ми се… толкова е невероятно… струва ми се, че… те обичам.

— Какво? Стори ми се, че луната се залюля!

Синята Пантера се прокрадва скришом навън и зарежда пръстена, в който се крие силата му…

— Извинявай, но трябва да те оставя за минута. Нещо става с луната!

И още веднъж Синята Пантера оставя любимата жена, за да спаси вселената от сигурна гибел. Това са проклетите крисмопомпи, които…

Йенсен позна героите, беше ги видял предната вечер в едно от списанията.

На стената над масата бе забодено циклостилно съобщение. Прочете:

„През последното тримесечие нашият тираж нарасна с двадесет и шест процента. Списанието отговаря на една жизнена необходимост и пред него стои голяма задача. Предните позиции са завоювани. Продължаваме да се борим до пълна победа! Главният редактор“

Инспектор Йенсен хвърли последен поглед на илюстрациите, загаси светлината и хлопна вратата след себе си.

Спусна се осем етажа по-надолу и попадна в печатницата на едно от по-големите списания. Сега чу отчетливо, на равни интервали, слабия шум от стъпките на съгледвача си. И тъй, работата беше ясна и нямаше защо да го занимава повече.

Йенсен отвори още няколко врати и влезе в съвсем същите бетонни килии както на тридесетия етаж. По масите лежаха снимки на кралски персони, естрадни звезди, деца, кучета и котки, освен това и статии — явно още в превод или недообработени. Част от тях бяха редактирани с червено.

Прегледа няколко и установи, че зачертани са единствено сдържани критични наблюдения и преценки от различен характер. В статиите ставаше дума за популярни чуждестранни актьори.

Кабинетът на главния редактор беше по-просторен от останалите. Светлобежов мокет покриваше пода, тръбните мебели имаха бяла тапицерия. На бюрото освен високоговорителите стояха два бели телефона, светлосива подложка за писане и фотография в метална рамка. Снимката явно бе на самия главен редактор, слаб, угрижен мъж на средна възраст, с предан кучешки поглед и грижливо поддържани мустаци.

Инспектор Йенсен седна на стола зад бюрото. Прокашля се и стаята проехтя. Изглеждаше студена, неприветлива и по-голяма, отколкото беше в действителност. Нямаше книги или списания, но на бялата стена срещу бюрото висеше голяма цветна фотография в рамка. Сградата привечер, заляна от светлината на прожекторите.

Измъкна няколко чекмеджета, но не попадна на нищо интересно. В едно от тях видя отварян и пак залепен със скоч кафяв плик с надпис „Лично“. Вътре намери цветни снимки и листче с печатан текст:

„Международната фотографска служба към Издателството предлага! Специално намаление само за ръководители.“ Заснети бяха голи жени с големи щръкнали гърди и избръснати полови органи.

Инспектор Йенсен внимателно залепи плика и го сложи обратно на мястото му. Не съществуваше закон, който да забранява подобни фотографии, но след периода на бурен разцвет до преди няколко години, по неизвестни причини порнографската продукция почти изчезна от пазара. Недостатъчното търсене се свързваше в някои среди с бързо спадащата раждаемост.

Йенсен повдигна подложката на бюрото и откри вътрешен циркуляр от директора на издателството. Той гласеше:

„Репортажът за сватбата на принцесата и председателя на централните профсъюзи, състояла се в кралския дворец, е под всякаква критика. Много от изтъкнатите, приближени на Издателството личности са едва споменати. Забележката, че братът на младоженеца е бил на младини ревностен републиканец, е направо възмутителна, както и «хумористичното» вметване, че е възможно председателят на централните профсъюзи да стане крал. Освен това, като професионалист, възразявам срещу бездарното стилово оформяне на репортажа. Да не говорим за дописката в брой осми — не трябваше да се помества. Твърдението, че броят на самоубийствата в нашата страна е намалял, може да доведе до обезпокоителното недоразумение, че по-рано в нашето общество на единомислие и сговор са ставали прекалено много самоубийства. Необходимо ли е да изтъквам, че тиражът все още не нараства съобразно замислите на ръководството?“

Според забележката в полето копия от писмото са били разпратени до всички по-високопоставени шефове.

Когато инспектор Йенсен отново излезе в коридора, стори му се, че през една от затворените врати долита слабо хриптене.

Извади универсалния ключ, отвори и влезе. Лампите бяха загасени, но на слабото отражение от осветлението на сградата инспекторът видя човек, свит на стола зад бюрото. Затвори вратата и светна — стая от познатия тип с бетонни стени и хромирана рамка на прозореца. Въздухът, тежък и душен, вонеше на алкохол, цигарен дим и повръщано.

Мъжът в креслото трябва да беше някъде около петдесетте. Едър и леко пълен, със сако, бяла риза, връзка, обувки и чорапи. Панталоните му лежаха прострени върху бюрото — явно бе опитвал да ги почисти, долните гащи висяха на радиатора. Брадичката отпусната на гърдите, лицето — зачервено. На бюрото имаше пластмасова чашка и почти празна бутилка алкохол, а между краката му — алуминиево кошче за отпадъци.

Мъжът се стресна от ярката бяла светлина и го погледна втренчено със сини, кървясали очи.

— Журналистиката е мъртва — каза той. — Аз съм мъртъв. Всичко е мъртво.

Слепешком затърси бутилката по бюрото.

— Седя тук… и се занимавам с тия проклети буламачи… Командван и хокан от невежества и неграмотни. Аз! Година след година.

Напипа бутилката и наля последните няколко капки.

— Най-големите буламачи на света — продължи той. — Триста и петдесет хиляди порции седмично. Попара от лъжи, гарантирано безвкусна. Година след година.

Целият трепереше и трябваше да стисне чашата с две ръце, за да я приближи до устата си.

— Но сега вече край.

Взе от масата някакво писмо и го размаха.

— Прочетете това тук. Обърнете внимание на последното изречение.

Инспектор Йенсен взе листа. Съобщения от главния редактор:

„Репортажът ти за сватбата в двореца е некомпетентен, лошо написан и пълен с грешки. Дописката за самоубийствата в брой осми е скандална. Принуден съм да докладвам на най-високо място“.

— Естествено, той сам прочете всичко, преди да отиде за набор. Както и проклетата дописка. Но за това нищо не казва. Нещастникът трепери за собствената си кожа.

Мъжът погледна Йенсен с новопробуден интерес.

— А вие кой сте? Някой нов директор? Добре ще се чувствуваш, момчето ми. Тук главни редактори са наконтени селски ратаи — направо от някое торище. И, разбира се, бивши селски повлекани, от които някой е имал късмета да се отърве.

Йенсен извади синия пропуск. Мъжът на стола не го и погледна. Каза:

— Журналист съм от тридесет години. Пред очите ми се извърши това духовно разложение. Задушаването на интелектуалното. Най-бавното изтезание на света. Някога имах амбиции. Това беше грешка. Продължавам да имам амбиции — по малко, съвсем по мъничко. Това също е грешка. Аз мога да пиша. Това е грешка. Затова ме мразят. Но такива като мен ще им трябват още известно време. Докато някой не изобрети машина, която да пише проклетите им мръсотии. Ненавиждат ме, защото не съм безпогрешна машина с ръчки и копчета, която да фабрикува гнусните им лъжи, шест страници в час — без печатни грешки, поправки и собствени мисли. А сега съм пиян. Ура, ура, ура!

Гледаше облещено, а зениците му изглеждаха съвсем малки.

— И тоя жалък нещастник виси като сварен макарон — махна неопределено към половия си орган, смъкна се съвсем в стола и промърмори: — Веднага щом ми изсъхнат панталоните, ще се опитам да се добера до в къщи.

Мъжът помълча малко. Дишаше нервно и задъхано. Сетне размаха дясната си ръка и се провикна:

— О, публико почтена! Играта ни приключи — обесен е героят — на себе си светът остава верен — не дава нищо даром — прошка няма. Знаете ли кой е написал това?

— Не — отвърна инспектор Йенсен.

Загаси светлината и напусна стаята.

На десетия етаж се прехвърли на открития асансьор и слезе с него чак до склада за хартия.

Нощното осветление, единични сини глобуси, разпръскваше слаба и трептяща светлина.

Йенсен застана съвършено неподвижен и почувствува тегнещия върху му натиск на огромното здание. Ротомашините бяха спрели и сред тишината колосалната маса и тежест на сградата сякаш нарастваха. Не чуваше вече стъпките на съгледвача си.

Изкачи се до партера. Фоайето беше празно и зачака. Изминаха точно три минути и от една странична врата излезе мъжът в сивия костюм и се отправи към портиерната.

— Един пиян седи в стая номер две хиляди сто четиридесет и три — съобщи инспектор Йенсен.

— Погрижихме се за него — отвърна му глухо мъжът в сивия костюм.

Инспектор Йенсен отвори вратата със своя ключ и излезе. Посрещна го студеният нощен въздух.