Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (25)

3

Откараха ме на село, бабка се защура около мене:

— Знаех си аз, знаех, че не беше на добро туй ваше нощно скитане, ама да се радваме, че се отърва леко. Хайде, сядай на масата, наготвила съм ти чорба от млада ярка. Как ще отговарям пред майка ти, не знам, има писмо да се прибираш веднага в Перник, ама няма да те пусна, докато не те изцеря както трябва… Боли ли те чутурата?

— Нищо ми няма, не пискай, бабо.

— Аз ли пискам?

— Ти.

— Бре, я го виж ти синковеца. Не се перчи, ами яж и беж в леглото, че ще взема точилката.

Изпълних заповедта й и търпеливо зачаках пристигането на Андонов. Беше обещал, че в шест часа ще дойде от града и всичко ще ми разкаже, „защото, знам — каза той — какво е, когато не ти са ясни нещата докрай“.

Но още в пет часа внимателно почукване по вратата ме измъкна от полудрямката, в която се намирах.

— Влез — казах, очаквайки, че ще видя бабка с поредната чаша билков чай, който тя ме караше да пия през всеки два часа. Според нея този чай трябва да се пие при всякакви случаи, по-сигурно лекарство от него тя не познавала и нямало никакво значение, че болестта ми била в главата. „Ако не помага, то и не вреди“ — философски обобщаваше своя лечебен метод тя.

Ала в стаята влезе Катя и не крия — сърцето ми заудря като барабан. Гледахме се около минута, после тя направи усилие да се усмихне, пристъпи напред и малко шумно, пресилено бодро поздрави:

— Здравей и как си?

— Екстра съм — отвърнах в същия тон.

Носеше букет хризантеми, бабка си подаде носа, тържествено постави на масата ваза, намигна ми по своя келешки начин и побърза да се измъкне, за да ни остави „насаме“. Катя седна на крайчеца на леглото, потърсих ръката й, тя я отдръпна.

— Знаеш всичко, нали? — рече със сух глас, като гледаше към прозореца.

— Знам, че ако не си била ти с твоя юмрук в слънчевото сплетение на овчаря, могло е да има и втори удар по главата ми!

— Остави това — прекъсна ме нервно тя. — Знаеш, че съм следствена, нали? Че съм съучастничка в престъплението.

— Глупости — извиках.

— Не са глупости, а факт.

— Казаха ми, че момчето е живо.

— Но надзирателят е мъртъв. Слушай, искам да ти разкажа всичко. Всичко от начало до край и те моля не ме прекъсвай, аз трябва да говоря, защото държа с тебе да бъдем наясно, а какво ще правят с мене, вече не ме интересува.

— Но нали си свободна? Не са те арестували? И какво е това съучастничество, дявол да го вземе!

— Ето какво — вече по-спокойно и бавно започна Катя. — Аз знаех кой е извършил убийството, а мълчах. С това момче, Тошков, бяхме състуденти и даже нещо повече, приятели… Твърдеше, че е влюбен в мене; възможно е, миналото лято ме намери чак тук, на село, и беше един от компанията, с която прекарахме в пещерата. Той и неговият приятел ме докараха до гарата, когато ви казах, че съм пътувала на стоп.

Бях изумен:

— Как така докараха?

— Както обикновено. Михаил ми позвъни вкъщи и като разбра, че се каня да пътувам, предложи услугите си. Оставиха ме в града, а аз симулирах стопаджийство. Баща ми никак не го обичаше.

— Баща ти го познава?

— Естествено.

— После?

Катя ме погледна. В очите й се четеше твърдостта на отчаянието.

— После?… Сложно е. После научих за произшествието и веднага разбрах кой го е извършил.

— Как така разбра?

— Те бяха дошли в София специално заради мен.

— Нищо не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. На тях им трябваше апаратът на баща ми. Нарича се металотърсач. Сложна съвременна апаратура, с която лесно се открива метал. Мечтата на всеки нашенски иманяр.

— А те иманяри ли са?

— Те са убийци — рече Катя и затършува в чантата си. Запали и запуши жадно, нетърпеливо. Стаята се изпълни с дим. Станах, разтворих широко прозореца. Пред пътната врата спря автомобил, видях капитана да слиза от него и да ми маха с ръка.

— Кой е? — нервно запита Катя.

— Андонов. Той знае ли?

— Естествено. Вчера бях там и писах цели два часа. Може би трябва да си отида, за да не преча на братовчедите.

Усмивката й бе и тъжна, и иронична.

— Ти… знаеш ли какъв е той?

— Предполагах.

— А за мен какво мислеше?

— А ти за мене?

— Че си най-красивото и най-порядъчното момиче, което съм срещал, Катя.

— Но сега вече не мислиш така, нали?

Нямах време да й отговоря, капитанът вече чукаше на вратата, но тя можеше да прочете истината в очите ми. Не, аз не можех да повярвам, че тя е участвувала в това мръсно престъпление.

Андонов ни погледна внимателно, усмихна се меко и каза:

— Здравей, Катя.

И й поднесе стол:

— Не, не си отивай. Вече нямаме никакви тайни от теб, нито пък ти от нас.

— Мисля, че мястото ми не е тук — угаси недопушената цигара тя и взе чантата си.

— А къде, Катя? Мислех, че сте добри приятели с Ваньо.

— Мястото ми е там… При ония…

— Глупости — присви очи Андонов и в гласа му се появиха познатите ми метални нотки. — Мисля, че вече се разбрахме. Ти просто си един свидетел и нищо повече. И то много важен свидетел.

Катя седна и се сви пребледняла. Андонов започна ритуала с очукването на цигарата, като разсеяно гледаше през прозореца. Бабка отново се появи с поднос, върху който бяха подредени дюлево сладко и четири чаши вода. Сервизът бе сребърен, знаех историята му — донесен от дядо й в хиляда осемстотин деветдесет и осма година от Виена, подарък от някакъв граф, удивен от градинарските способности на българина.

Поехме блюдата със сладкото, Андонов направи изискан поклон пред бабка и се обърна към нас:

— Сега, приятели, за да приключи историята с произшествието край старата мелница, чувствувам се длъжен да разкажа всичко, което ви интересува. Бабка има право на тая чест, в някои случаи тя, волю или неволю, беше наш добър помощник. Катя, не гледай толкова мрачно, казано е, че добро е онова, което завършва добре, нека считаме, че случаят е приключен по възможния най-добър начин.

И тъй, нашата история започна твърде отдавна. Старите хора помнят, че мелницата е била притежание на братята Боеви, които са били едни от първите хора в околията. Добри търговци, находчиви, работливи и комбинативни, те бързо увеличават богатството на стария Боев. Братята са трима — Стоян, Коста и Георги. Георги е най-малкият и старият Боев има голямото желание да го види изучен и затова го изпраща във Виена да следва медицина. За онова време това не е малка работа, но той не жали средства. Българинът, както знаете, дава мило и драго, за да изучи децата си. Следването на сина обаче продължава твърде дълго, старият почива, братята намаляват издръжката. И един божи ден, това става през хиляда деветстотин тридесет и девета година, виенчанинът Георги, вече Жорж, слиза на прашната гара в тихото тогава, провинциално околийско градче. Братята посрещат радостно Жорж, радостна е и майка му, най-малкият винаги е най-обичаният и най-глезеният. Диплом в куфара си обаче Жорж не е имал; единственото, с което е направил впечатление в града, е бил бонвиванският му вид, умението му да играе моникс и комар… Гостуването се проточило месец, два, три. Предполага се, че по-големите братя отказват да продължат рентата, която изтичала във виенските кабарета и игрални домове. Точно по това време градът гръмнал от любопитната новина. Старата Боева заявила в полицията, че е ограбена. Старият Боев не признавал банките, парите превръщал в злато, златото прибирал в желязна касетка, скрита под леглото на старицата.

— Чу се такова нещо — прекъсна разказа бабка. — По него време биха Минча.

— Именно — продължи Андонов. — Старицата обвинявала ратаите, нашият бай Минчо бил слуга у Боеви, полицията цяла седмица ги държала, но никой нищо не признал, защото нямало какво да признават. След някой друг ден си заминал за Виена и господин Жорж. Тихо, кротко. Заминал и повече не се върнал. И до ден-днешен.

— Със златото? — казах аз.

Капитанът ме погледна:

— Ако беше заминал със златото, сега надзирателят щеше да бъде жив.

Андонов усети ироничния ми поглед.

— Искаш да кажеш, какво общо може да има касетката на Боеви с нашето произшествие?

— Разбира се. Надзирателят е убит от бракониери.

— Не — рече той. — Убит е заради златото, но нека бъда последователен. Миналата година гражданинът Господинов е пратен на специализация в чужбина. И там случайно се запознава с един стар, болен и беден човек, който, оказва се, още помни майчиния си език.

— С Жорж Банковски?

— Или по-точно, Георги Боев. И старият Жорж разкрива тайната си пред този млад и енергичен барман. Касетката не е напускала страната, това не е било възможно, защото и по-големите братя не са били вчерашни, те подозирали виенския бохема и може би тъкмо затова той е побързал да напусне града. И защо не? Касетката е скрита много добре, след три-четири години Жорж е имал намерение да се върне и прибере това, което е оставил. Но… започва войната, след войната — революцията и нашият герой няма вече никакво желание да се връща, защото студентската ни колония в Германия — а Виена вече беше Хитлерова — много добре знае какво е вършил господин Жорж. И тъй година след година с далечната надежда, че все пак някой ден ще има това, което е считал за свое. Господинов е бил в оня град три месеца, през двата месеца най-близкият му приятел е бил Жорж Банковски. Как точно е станал пазарлъкът, още не знаем, но се досещам. Важното е, че тайната вече не е тайна, тя се знае и от Господинов, който побързва да се завърне у нас за курортния сезон и най-главното — да потърси въпросната касетка. Опитвал сам, но не успял и си намерил помощник в лицето на Михаил Тошков, бивш студент по история и бивш работник от Геоложки проучвания. В общи линии това е увертюрата, господа съдебни заседатели, както би казал Остап Бендер. Останалото ви е известно!

Гледах като втрещен капитана. Разказът му приличаше на приказка, или по-точно, на хитро съчинено криминално четиво. Катя също го гледаше с широко отворени очи, а бабка открито му се любуваше.

— Но къде е касетката? — попитах. — За какво е бил този взрив?

— Вие питате, ние отговаряме — усмихна се невинно със сините си очи капитанът. — Откраднатата касетка е била зазидана в каменния зид на мелницата. Жорж е казал — стената към реката. Гредата на пода има знак — три дълбоки резки, но както ви е известно, мелницата изгоря, т.е. изгоряха гредите, остана само зидът. За да откриеш сега касетката, би трябвало да събориш цялата стена, камък по камък. Подобен опит е направил барманът, но това се оказва невъзможно. Остават два начина. Да се взриви цялата стена или — и той погледна към Катя — да се намери тъй нареченият апарат металотърсач! Но такива апарати не се продават по магазините, такива апарати има няколко в цялата страна и единият е собственост на геолога професор Манев. Апартаментът на Манев е претърсван щателно, претърсена е и къщата в селото. От апарата нито следа. Тогава на единайсети септември те решават да вдигнат стената във въздуха. Риск е имало, разбира се, това трябвало да стане през деня, но са разчитали на отдалечеността на мястото и най-главното на бързината, с която са смятали, че ще извършат операцията. Стената се срутва, касетката блесва и те изчезват с колата на Господинов. Също такъв фиат, каквато е колата на геолога, колега на професора — погледна ме иронично Андонов. — Това между другото. Но стената си остава цяла, защото… знаете какво става на единайсети септември в осемнайсет часа и трийсет и пет минути… Госпожо Тихова — обърна се към баба капитанът, — сладкото ви е чудесно и много ми се иска да изпуша една цигара след него. Разрешавате ли?

Докато палеше след благосклонното разрешение на баба, аз не се сдържах и попитах:

— А как ще обясните мистериозното изчезване на бежовия фиат?

Капитанът се поусмихна:

— Ползвах я с разрешение на професора.

Съвсем се смаях.

— Значи той знаеше?

— Бях длъжен да го предупредя.

Катя се изчерви и наведе глава. Бабка се завъртя нервно на стола:

— Продължавай, Сашо. — Тя все още продължаваше да го нарича така. — Става интересно.

— И трагично — добави той. — Те изгарят трупа на надзирателя, а момчето държат в пещера над Петльови гребени. И забъркват чрез изнудване трето лице, нашата Катя.

— Моля ви — изхлипа тихо Катя.

— Заплашват я, че ако говори, ще употребят насилие срещу баща й. А Катя им е нужна, тя трябва да каже къде е изчезналият мистериозен апарат. Между впрочем, тя е вярвала, че надзирателят е жив. Така ли е, Катя?

— Да — едва чуто каза тя.

— И е вярвала до момента, когато откриват с Тихов затрупаната пещера, или по-точно, когато става срещата им с кучето. А между впрочем, сещате се къде е бил апаратът — в багажното отделение на гарата поради разсеяността на професора.

— Имам един въпрос, капитане?

— Кажи, Тихов.

— Катя знаела ли е за златото в стената?

— Предполагах, че търсят антични монети — отговори вместо капитана тя.

— Други въпроси?

Явно Андонов бе уморен и му се искаше разговорът вече да приключи, но докато го слушах, чувствувах, че се губи нещо основно и много важно, за да приема всичко това за истина.

— А как — попитах — можахте да се доберете до историята с касетката? А може би тя не съществува? Стената все още е цяла и никой не е намирал съкровище там?

— Въпросът е съвсем основателен — зарадвано рече Андонов. — Преди да дойда в селото, вече понаучих доста неща. За тази мелница и най-вече за собствениците й. Онова, което не знаех, узнах го от бай Минчо кръчмаря.

— А как се добрахте до бармана?

— С твоя помощ, Тихов. Следите от гумите. В началото нашите органи се бяха отчаяли, че е възможно да открият тоя автомобил, но когато ти намери следата край скалите и те унищожиха тази следа, ние вече знаехме какво да правим.

— Какво?

— Да следим кой ще купи нови гуми. Това беше значително по-лесно. Още следващия ден барманът купи четири видинки от магазина на Мототехника в Стара Загора. После вече беше съвсем лесно. Помогна ни, разбира се, и бившата му съпруга, която има добрата слабост да не унищожава снимките на мъжа си.

 

 

В момента, както споменах, моя милост се намира в стаята с бели перденца. Лежа в леглото и очаквам изскърцването на пътната вратичка, след което, сигурен съм, съвсем сигурен, ще чуя леките бързи стъпки на момиче.

А в същото време се сещам за нещо твърде важно. Андонов нищо не спомена какво става със съкровището, зазидано в стената? Престъпниците са били заловени веднага след моя случаен изстрел, когато падах, ударен с тояга по главата, без да имат време да използват металотърсача.

Любопитно наистина, но това, както виждате, е тема за друг разказ. Сега целият съм изпълнен с нетърпеливо очакване!