Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (14)

1

На другия ден в девет без пет минах през селския площад с бабиния москвич и „случайно“ видях професора и Катя да чакат градския автобус, който пристигаше в девет.

— Ако сте за града, качвайте се! — любезно разтворих вратите на автомобила.

— Благодаря, момко — настани се професорът на задната седалка, а Катя ме изгледа подозрително:

— Мислех, че днес ще се разхождаш с чопъра.

— Но баба ми провали плановете — излъгах спокойно. — Карам телевизора й на поправка.

В багажника, опакован в кашон, се намираше съвсем здравият й „Юность“! Честно казано, не бях недоволен от днешната си програма. Приятно е да виждаш момичето, в което си влюбен, да седи до тебе. За съжаление пътят до града е толкова къс, че за половин час това удоволствие свърши. Гарирах на паркинга в центъра. Преди да слезем от колата, Катя извади лист и строго погледна баща си:

— Ще прочета още веднъж. Първо — в Спестовна каса. Второ — нагревател и батерии за транзистора в магазина за електроуреди. Трето — в библиотеката. Четвърто — в склада за строителни материали, трябва да се уреди въпросът с дограмата на северната стая. Пето — магазина за риболовни принадлежности. Шесто…

— Първо — прекъсна я професорът — трябва да отидем на гарата.

— На гарата?

Професорът измъкна от джобчето на сакото си смачкана хартийка, оглади я с длан и видях, че това беше багажна разписка.

— Какво е това? — впери тъмните си очи в бележката Катя.

— Куфар! — рече малко виновно професорът.

— Какъв куфар?

— Един обикновен, забравен куфар — почеса се по тила той.

— И какво прави този куфар на гарата? Откога е там?

— От две седмици. Бях загубил бележката, а оня ден съвсем случайно я открих в това джобче.

— И защо си го оставил на гарата, мосю?

— Защото нямам автомобил, мадмоазел, а бях пропуснал градския автобус и до село си отидох пеш.

— Пеш? — гласът на Катя се качи с една октава. — А такси няма ли?

— За такси се сетих чак на половината път. Между впрочем останалата половина ме откараха на стоп! — професорът съвсем безпомощно бършеше очилата си и ме гледаше виновно с късогледите си очи.

Катя избухна в продължителен смях и чак като се успокои, каза:

— Карай, рицарю, към гарата.

После гальовно добави:

— Папа, доникъде няма да стигнеш с твоята разсеяност. А какво има в този куфар?

— Нищо особено — отвърна й професорът. — Литература и разни дреболии.

Литературата и дреболиите ме накараха да се поизпотя, докато пренеса куфара до колата. От гарата отново ги закарах в центъра и ги оставих в Спестовна каса. Гарирах колата на старото място и застанах на почетно разстояние, почаках около половин час, докато ги видя да излизат от касата и се отправят към магазина за електроматериали. Предвидената от Катя програма бе спазена стриктно. Спомних си всички фокуси за скрито следене, които бях чел от криминалната литература или бях гледал от филмите. За моя изненада те се оказаха доста успешни и ми се струва, че нито професорът, нито Катя разбраха, че през цялото време този ден имаха „опашка“, както е прието да се казва на съответния жаргон. От зоркото ми око се изплъзнаха само за около четиридесет минути, когато трябваше да посетят склада за строителни материали. Този склад се намираше на края на града и те се качиха на автобуса, а аз, естествено, не можах да сторя същото. Послужих си с познатия прийом, спрях веднага едно такси и наредих на шофьора:

— Карай след автобуса!

Изгледа ме, сякаш бях паднал от небето, но аз съобразително поставих банкнота от пет лева върху апарата за таксуване и той послушно пое след задницата на шкодата. Но още на втория светофар бяхме отрязани. След няколко пресечки успяхме да скъсим разстоянието, а на следващото кръстовище висяхме десет минути, изчаквайки охлювското придвижване на огромен влекач с ремарке за палети. Слязох от таксито, разбира се, с чувството, че всички ония вълнуващи мигове, които съм преживял, гледайки рискованото надпрепускане на мощни коли по многолюдни булеварди, са бошлаф работа. Или в най-лошия случай, разсъждавах аз, подобна операция у нас е абсолютно невъзможна, като се има предвид колко забранителни знаци висят по първостепенни и второстепенни улици, как безразборно щъкат пешеходците и колко строги са органите на КАТ. Направих най-разумното, което можеше да се направи — седнах на пейка в градинката срещу магазина за риболовни принадлежности и както казах, след четиридесет минути видях моите хора пред входа му. Професорът влезе вътре, а Катя застана пред витрината. Деляха ни не повече от трийсет метра, разтворих вестник и десетина минути давах вид, че чета задълбочено, а всъщност наблюдавах Катя през направената дупка във вестника. Подобен начин на следене изглежда примитивен, но не е безрезултатен. И да не виждаш много добре, можеш да бъдеш сигурен, че теб не те виждат. Магазинът се намираше на оживена търговска улица, хора се движеха и в двете посоки, пред витрината редом с Катя се спряха най-първо двама хлапаци, после възрастен мъж с бастун, а след това младеж в протрити джинси и избеляла карирана риза с къси ръкави. Той държеше в едната си ръка цигара, а в другата непрекъснато подхвърляше нещо, което не можах да видя, вероятно монета. Стори ми се, че този младеж застана твърде близо до Катя — витрината беше достатъчно голяма, за да се вре под носа й, — и за моя изненада тя бръкна в чантата си и щракна запалката, за да му запали цигарата. Това пък съвсем ме изненада, все още не бях виждал мъж да помоли за огън момиче, което стои пред магазин. Подобно нещо може да се случи между съвсем близки хора. Младежът запали цигарата си, но не отмина, а постоя още минута-две, но говориха, или не говориха, аз не можах да разбера, защото и двамата бяха с гръб към мен. Всичко това ми се стори така подозрително, че забравих всякакви предпазни мерки, махнах вестника и станах от пейката. В този момент младежът рязко се обърна и след петдесетина метра карираната му риза се загуби в тълпата, а аз прекосих улицата и се изправих на мястото му до Катя.

— Здравей! — рекох и тя отвърна спокойно:

— Здрасти. Отдавна ли ни чакаш?

— Не — излъгах, — вървях по улицата и те видях пред магазина. Какво гледаш?

Тя посочи с ръка към витрината. В малък аквариум играеха десетина декоративни рибки.

— Много са красиви!

— Да — съгласих се и като плъзнах поглед по витрината, разбрах защо Катя ме питаше отдавна ли чакам. Улицата, градината с пейките, всичко, което беше зад гърба ни, се виждаше прекрасно, отразено твърде добре от стъклото.

Младежът с карираната риза видях още веднъж през този ден и това беше по обед, когато ние с Катя и професора обядвахме в един от добрите ресторанти на града. Масата ни бе на откритата тераса, строена на нивото на първия етаж на хотела. От тази тераса се откриваше много добър изглед към реката и хълмовете отвъд нея и след десерта, докато пиехме кафето и професорът ми показваше дузината въдички, които бе купил от магазина, забелязах, че Катя от време на време хвърляше бърз и нервен поглед навън, но не към реката, а някъде долу. Какво точно гледаше тя, аз не можех да разбера, защото тя се намираше до парапета на терасата, а аз от дясната й страна. Едва когато ставахме, можах да се приближа до мястото й и да разбера, че долу пред хотела има градинка с малък шадраван, заобиколен от пейки, по които дремеха пенсионери. На една от тях седеше човек с карирана риза. Лицето му не успях да видя, той държеше широко разтворен вестник и както изглеждаше, четеше го с голям интерес.