Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (4)

4

Гарирах москвича с бърза и точна маневра. Баба ме наблюдаваше критично. Попита строго:

— Наред ли е всичко?

— Бракмата е бомба — отвърнах.

— Питам за гостите.

— Докарах ги.

— Е?

— Какво „е“?

— Такова… шарено — вече гневно изфуча тя. — Не ти ли хареса момичето?

Охо! Виж я ти моята мила баба. Още първата вечер след чашата ракия, печеното пиле и сладкото от вишни тя ме загледа като снайперист с примижало око:

— Сега какво ще правиш?

— Ще почивам.

— Че от какво си изморен?

— Ами така, службата… полага ми се. Две години не са малко.

— Глупости — сряза ме тя. — Дядо ти едно време служи шест години, мина през две войни и като се върна, още на другия ден го пратих да оре на нивата. Я какъв са те охранили, камък да стиснеш, вода ще пусне. Кога ще почваш работа?

— След месец-два.

— Два са много. При мене ще останеш две седмици, две ще стоиш при майка си и веднага се залавяй да си вадиш хляба. А до края на годината да се ожениш.

— Да се оженя?

— Разбира се, че ще се ожениш. Да не си сакат случайно? На тази държава деца трябват. Нямаш ли си някоя?

— Нямам си.

— Ще ти намеря.

Добре, добре, обещах, ще се оженя, ти избирай момата, другото лесно… Мислех, че въпросът е приключен, сега внезапно подозрение ме зачовърка.

— Какъв е този с… панамената шапка?

— Софиянец… По-миналата пролет купи къщата на Перчанови, ремонтира я и от време на време идва за месец-два. Казват, че е професор, но той не се хвали. Приятели сме. С него и дъщерята. Много отракано момиче. Всяка сутрин идва за мляко от моята крава.

Погледнах строго в очите й:

— Ако имаш някакви бръмбари в главата си, избий ги. Времето на сватосването е минало. А сега ми кажи къде е братовчедът?

— Поръча да го търсиш в кръчмата — рече тя и ядосано тръгна към къщата. — Ако се напиете и ми закъснеете, ще заключа.

Бабиното селце е малко, стотина къщи, и кръчмата е една. Оборотът й е повече от скромен, старците я посещаваха не за да пият, а да се видят и разменят някоя и друга приказка. „Тук ни е клубът, тук ни е църквата — шегуваха се те. — Ако я затворят, пишете ни умрели.“ Работното й време е неустановено. Кръчмарят бай Минчо отваряше привечер, а затваряше според случая. Ако компанията е приятна, ако се е подхванала сладка приказка и той има добро настроение, може и да се осъмне в кръчмата, но появеше ли се каскетът върху главата му, това означаваше, че веднага трябва да си платиш сметката и да изчезваш.

Капитанът седеше край масата в единия ъгъл, а срещу него, облегнат назад, с разкопчана риза и зачервено лице, се намираше бай Георги Подводницата, един от най-големите шмекери в селото, около седемдесетгодишен, бивш търговец, бивш сондьор, бивш градинар, бивш мелничар, дървосекач и прочие, и прочие; човек с голям опит, много видял и много патил, винаги усмихнат, в добро настроение и с готовност за всякакви дяволии. Пред тях белееха чашки с мастика, любимото питие на Подводницата.

Поздравих и седнах при тях. Бай Георги ме потупа по рамото:

— Много ти е симпатичен братовчедът. Ще пиеш ли една мастика?

Минчо донесе мастиката. Това питие никога не ми е харесвало, а освен това баба не лъжеше, бях почти пълен въздържател, но нямаше как. Да откажеш на бай Георги, това означаваше дълбоко да го обидиш. Андонов ми хвърли разсеян поглед. Явно слушаше с интерес разказа на Подводницата. Знаех целия му репертоар, защото при подходящ случай и след три-четири мастики той за един-два часа можеше да ти разкаже целия си живот. Сега надълго и нашироко разказваше как през петдесет и трета, когато бил сондьор в Родопите и живеел край река Ерма, една нощ след проливни дъждове в планината реката придошла и заляла бараките. В едната от тях бил самият той, спял след смяна и бил толкова уморен, че когато водата вдигнала бараката, той не се събудил, а продължил да си спи като младенец и се събудил чак на другия ден, три километра по-надолу. Като погледнал през прозорчето, видял, че бараката му виси заклещена в клоните на грамаден дъб. Всичко това бай Георги разказваше с много подробности и щедра обстоятелственост. Капитанът слушаше и се усмихваше изтънко. Бай Георги забеляза усмивката му:

— Май че не вярваш, а?

— Напротив, вярвам, бай Георге.

— Знам, че не е за вярване, но какво да се прави, чудеса стават. Излъгах само в едно, не спях, но знаете ли защо?

— Защо?

— Защото в бараката не бях сам, а с домакинката, момиче на двайсет години. Голям зор видях, докато я сваля от дървото, защото, ако бяха ни намерили двамата там, не знам какво щеше да стане. После пак се качих в бараката и си заспах преспокойно. Така ме и намериха апапите. Открили бараката по хъркането. Като хъркам, гората люлея. Вярно ли е, Ваньо?

— Вярно е, бай Георге.

— Е, наздраве, момчета!

Денят бе делничен, но кръчмата беше пълна. Старците седяха кротко, пиеха лимонада, гроздова и бистреха политиката.

— Поръчано ни е да не закъсняваме — погледнах часовника.

Капитанът извади портмонето си:

— Плаща! — и подаде на Минчо двадесетлевова банкнота.

Минчо я превъртя колебливо:

— Дребни нямате ли? Лев и седемдесет.

И тогава капитанът извади шепа монети и ги изсипа върху масата. Докато ровеше из тях, аз ясно видях сребърен римски денар, вдигнах го и се вторачих в него. Бай Георги го взе от ръцете ми:

— Каква е пък тази пара, даскале?

След минута всички се струпаха около масата ни. Денарът минаваше от ръка в ръка. Андонов търпеливо обясняваше:

— Подариха ми го за пръстен и хабер си нямам какво представлява.

Гледах го изненадан. Не вярвах, че не знаеше каква е монетата. Без да съм бил колекционер, прочетох много добре името на императора и знаех, че такива монети са сечени през втория век и често се срещат в нашите земи, една от богатите римски провинции по това време.

Андонов примижа срещу мене:

— Братовчедът по ги разбира тези неща.

Не ми беше ясна играта му, но бях сигурен, че има такава, и казах:

— Римска монета, бай Георге, сребърна, император Юстиниан.

— Среброто днес е евтино. Да беше златна, друга работа.

— Тази монета има друга стойност, бай Георге. Едно такова парче върви по двадесет-тридесет лева.

— Хайде, бе? Сериозно?

— Така говорят.

— Бре… — почеса се по тила бай Георги. — Да имам стотина парчета, няма да ми е зле, ама де ти… Що иманяри търсиха едно време, ама нищо. Бай ти Добри Пастуха цял живот копа и нищо не изкопа.

И ни разказа една дълга и предълга история за търсенето на оная римска крепост в долния боаз, за която и аз бях чувал туй-онуй още като дете. Легендата разказваше, че някога някой си Пройо, свинар, знаел точно къде се намира тя. Една от свинете на стадото му открила тунел и редовно влизала и излизала, защото там имало делви с просо, но Пройо тъй и не казал къде е този тунел, а през Балканската война го взели войник и костите му останали някъде около Одрин и заедно с незнайния му гроб била погребана и тайната му за крепостта и товарите със злато.

— Но това е бошлаф работа — завърши разказа си бай Георги Подводницата, — а че има злато в нашите мери, има, но то е от по-ново време и си е в чисти турски лири, а и в наполеони, защото тук, край реката, е минавал пътят на хазната към Цариград, пък нашите момчета не си поплювали, бая чалми са натъркаляни из боазите.

Прибрахме се навреме, баба ми гледаше криминале по телевизията и само махна с ръка лека нощ, добри момчета сте, спете спокойно!