Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (19)

1

До този момент мисля, че нещата се движеха според предвижданията или според режисурата на Андонов, но срещата ни с това куче ускори, а може би и промени развоя на събитията, които последваха.

Докато висяхме край реката с напразната надежда да уловим шаран (наближаваше обед и той не кълвеше), кучето лежеше край нас и спокойно ни наблюдаваше. Решихме да се откажем от риболова край мелницата и да опитаме късмета си в боаза, из бързеите край Гърлото, където бе пълно с мряна и клен. Яхнахме велосипедите, извъртяхме наклона през нивата до шосето и оттам вече леко и бързо се насочихме към скалистия пролом. Кучето не ни изостави, а упорито тичаше след нас. Няколко пъти спирахме и Катя гальовно го отпращаше: „Хайде, Спартак, върви си!“ То лягаше край пътя, навеждаше глава и свиваше опашка, но щом се отдалечавахме, отново хукваше след нас. Нямаше какво да сторим, край Гърлото пристигнахме и тримата. „Нека стои край нас — казваше Катя и го дърпаше за ушите, — не ни пречи!“ То я гледаше предано и ближеше ръката й. Но щом решихме да се спуснем по пътечката към реката, изведнъж промени държанието си. Настръхна, оголи зъби, заръмжа, заудря нервно с опашка в земята.

— Какво ти става, Спартак? — опита се да го успокои Катя, но то захапа ръкава на якето й.

Спогледахме се смаяни.

— Да не би да е бясно?

Катя се изсмя:

— Глупости. Ти от кучета нищо не разбираш. То просто иска да ми каже нещо.

— Да ти каже нещо?

Права беше, куче никога не съм имал и поведението на това животно ми беше съвсем непонятно. Чел съм книги за тях, гледал съм филми и винаги съм имал известни резерви относно „чудесата“, на които се твърдеше, че са способни. И това, което сега виждаха очите ми, съвсем не можех да разбера. Катя му говореше, като че говореше на човек:

— Хайде, Спартак… Кажи какво има?

Кучето пусна ръкава и тръгна по познатия коларски път нагоре към скалите на Петльови гребени. След двайсетина метра спря, обърна се и зачака.

— Иска да вървим след него — каза Катя.

А защо не, реших аз, въпреки че помнех нареждането на Андонов, че няма защо да се мяркам по тия места. Оставихме велосипедите в храстите и тръгнахме след кучето. То вървеше бързо, мълчаливо и без да се обръща, сигурно, че го следваме. Когато стигнахме горе на полянката, плувахме в пот, дишахме учестено. Седнахме да починем. Кучето се изправи край нас и зачака. Тук беше пещерата на Катя и аз казах:

— То просто си спомня миналото лято и иска да ти се похвали с това.

— Възможно е — рече тя. — Тогава Жоро го хранеше само със салам.

— Жоро?

— Един колега.

— Аха.

Катя докосна ръката ми:

— Не ревнувай, драги. Жоро е много свястно момче, но нищо повече от приятел.

Не бяха изтекли и пет минути, когато кучето заскимтя и като направи кръг около нас, решително тръгна към храстите вляво от поляната. Последвахме го. Край скалите се вървеше трудно, но все пак пътека имаше и ние се провирахме през драките, прескачахме камъните, свлечени от скалите. Явно Катя се вълнуваше и прошепна:

— Какво мислиш? Къде ни води то?

— Ще видим! — отвърнах, макар че вече предчувствувах какво ни очаква. Въображението ми рисуваше два обезобразени, разлагащи се трупа, а в същото време водех и следния диалог с капитана: „Уверихте ли се, братовчеде, че убийство има!“ Той щеше да отвърне съкрушено: „За съжаление!“ Щях да продължа: „Ако бяхме ги открили навреме, щяхме да заловим и убийците!“ — „Бъдете спокоен, Тихов, пак ще ги заловим!“ — „Дано!“… И тъй нататък… Ръмженето на кучето прекъсна мислите ми и ние видяхме Спартак да стои пред скалите с настръхнала козина и оголени зъби. На пръв поглед нямаше нищо особено — там растяха същите храсти, издигаше се същата варовикова скала, но кучето, застанало срещу нея, ръмжеше тревожно.

Катя посочи струпаните камъни:

— Тук, доколкото си спомням, имаше пещера.

— Пещера?

— По-скоро дупка… Два-три метра дълбока и около метър и половина висока. Влизала съм в нея. Входът й беше толкова нисък, че трябваше да се пълзи на колене. Ако махнем камъните…

— Не! — решително възразих.

Беше явно, че някой грижливо бе затрупал входа на пещерата, като беше се постарал да изглежда така, сякаш камъните сами са се свлекли на това място… Очаквах да доловя миризма на разложение, но такава нямаше. Огледах внимателно всичко наоколо, но нищо особено не можеше да се открие. Кучето спря да ръмжи, но бе възбудено и непрекъснато душеше камъните.

— Може би тук има дупка на лисица — казах, а Катя се изсмя:

— Спартак не е ловджийско куче. Тук има нещо друго и аз мисля…

— Какво?

— Спомням си, че освен нас кучето имаше още един приятел — загледа ме тревожно тя.

— Кой е този приятел?

— Знаеш кой…

— За пръв път виждам това куче.

— По-точно, сещаш се кой може да бъде — вече тихо и леко пребледняла рече Катя.

— Ловният надзирател?

— Позна — вече ядосано отговори Катя и се наведе да хване първия камък.

— Не, Катя — отстраних я решително. — Тук ние не трябва нищо да пипаме. Ако това, което предполагаш, е наистина така, те отдавна са мъртви. Днес е четиринадесетият ден от произшествието край реката. Но ако са убити и телата им са затрупани в тази дупка, не мислиш ли, че няма да усетим разложението?

— Прав си — съгласи се тя. — Нищо не усещам.

— И аз.

Огледах още веднъж мястото с надеждата да открия кръв или някакви други следи, но такива нямаше. Катя посочи с ръка към скалата над главите ни:

— Виж!

— Какво? — не разбирах какво трябва да видя.

— Скалата е опушена. Някой е палил огън в пещерата.

Вгледах се по-внимателно и забелязах какво ми сочи тя. По сивия варовик личеше следа от дим.

— Наведи се — заповяда кратко Катя.

Изпълних молбата й, тя се качи върху раменете ми, протегна ръка и докосна скалата. Като скочи долу, тикна дланта си под носа ми:

— Огънят е пален скоро!

Гледахме се мълчаливо около минута, после тя рече:

— Е? Какво ще правим, господин Шерлок Холмс? Трябва да съобщим в милицията, нали?

— Естествено! — отвърнах аз.