Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (22)

4

Беше достатъчно тъмно, когато напуснахме къщата на бабка. По улиците, както винаги по това време, хора нямаше. В прозорците трептеше синкавата светлина на телевизорите, селяните гледаха поредната серия от чехословашкия филм „Болница край града“. Даже и кръчмата тъмнееше затворена и аз споделих учудването си с Андонов.

— Защо — възрази той. — Филмът допада на всички. Съвременни проблеми, съвременни герои, добри актьори. На хората им омръзна да гледат измишльотини, а от този филм звучи искреност.

Когато отминахме площада, позволих си да попитам:

— Къде отиваме?

— На гости — спокойно отвърна Андонов. — Аз също гледам сериала, а професорът има цветен телевизор. Не си ли доволен?

Не отговорих. Мислех, че наистина играта свършва и Андонов ще разкрие картите, но той не изменяше на стила си и това, честно казано, ме обиждаше. Считах, че заслужавам по-голямо доверие.

— В шахматната игра — продължи той, сякаш четеше мислите ми, — а ти, братовчеде, доколкото разбрах, играеш добре шах, прибързаният ход може да провали всичко. Сега ще бърза противникът. Той е в цайтнот и няма никакво време.

Прозорците на горния етаж в дома на професора светеха и щом позвънихме, той веднага ни отвори. Останах с впечатлението, че е стоял зад вратата и се е вслушвал в стъпките ни. Беше явно, че се изненада, като ни видя, но учтиво ни покани:

— Заповядайте, влезте.

Запалени бяха лампите и на долния етаж. Андонов се вгледа в тревожното му лице:

— Какво има, професоре? Къде е Катя?

— Не е ли у вас?

— У нас?

— Излезе преди час и каза, че сте я поканили тази вечер на кафе и телевизия.

По лицето на капитана мина сянка.

— С колелото ли излезе?

— Не знам. Колелото й стои в гаража.

Капитанът кимна към мен, аз веднага изтичах до гаража. Вътре нямаше ни колело, ни автомобил. Върнах се в къщата и съобщих какво съм видял.

— Автомобилът изчезна — обясни професорът.

— Кой го взе? — гласът на Андонов бе станал неочаквано строг.

— Вероятно собственикът, кой друг.

— Не сте видели, така ли?

— Работех в кабинета си, когато го чух да бръмчи.

— Кога стана това?

— Преди половин час.

— Катя беше ли вкъщи?

— Катя излезе преди това.

— Добре — рече бавно Андонов и седна на един от фотьойлите. — Успокойте се, професоре, Катя не е у нас, но ви гарантирам, че нищо лошо няма да й се случи. Този младеж ей сега ще отиде и ще ви я доведе, защото знае къде е. Нали, Тихов?

— Да — потвърдих аз, макар че нямах никаква представа къде е могла да отиде Катя по това време с велосипеда си.

— Но преди това — продължи Андонов — ще ви задам въпрос, на който трябва да отговорите точно.

Професорът попита:

— Извинете, вие от милицията ли сте?

— Да! — отговори Андонов.

— Легитимирайте се! — помоли професорът.

Андонов показа служебната си карта, професорът се отпусна в съседния фотьойл:

— Питайте, капитане!

— Професоре, липсва ли някаква вещ от жилището ви?

— Вещ? Каква вещ?

— По-точно апарат. Един апарат, скрит в куфара ви, който преди няколко дни взехте от багажното отделение на гарата.

Професорът бавно се изправи и в очите му се четеше безкрайна изненада.

— Не знам — промълви той. — Не съм проверявал.

— Проверете! — нареди късо Андонов.

Неочаквано за годините си професорът просто изтича нагоре по стълбите. Капитанът бързо зашепна:

— Веднага тичаш към пещерата над Гърлото. Сигурен съм, че момичето е там. Ако някой се опита да те спре, поискай парола. Въпросът е: „Какво желаете, приятел?“ Отговорът — „Къде се намира мотел «Бряста»?“. Запомни ли?

— Разбира се.

— Ще пазиш момичето като очите си.

— А после?

— Ще го доведеш при баща му.

— А ако не го намеря?

— Ще го намериш…

— Значи без самоинициатива?

— Напротив. Когато противникът предприеме неочакван ход, длъжни сме да действуваме според конкретната обстановка. Хайде, бягай!

Професорът вече слизаше по стълбите. Искаше ми се да остана още миг, за да разбера за какъв апарат става дума, но нетърпеливият жест на капитана ме изстреля като куршум навън.

На улицата се поколебах дали да изтичам до вкъщи и взема чопъра, но луна все още нямаше, а да карам с фар не биваше. Най-добре беше да използвам пътеката, по която вчера ние с Катя бяхме посрещнали капитана и професора. Така и направих… Без да слизам в селото, изкачих наклона и разтворих крачка в равен маратон през нивята и кукурузищата. Не съм бил никакъв състезател, но мога да се похваля, че имах данни и за дълъг скок, и за плуване, и за дълго бягане. На едно армейско състезание спечелих трето място на петнадесет километра, и то с оръжие и финал с минаване през учебната полоса. Бяха ми хвърлили око и искаха да ме изпращат в спортната рота, но честна дума, сам не пожелах, защото по това време започнах да се увличам по шаха. Сега се стремях да поддържам постоянно темпо, да дишам правилно и неволно броях на ум — едно, две, едно, две… Пресмятах и разстоянието: от селото до платото — един километър, през стърнищата и царевичните блокове — три; три и един — четири, спускането към реката — километър и половина, минаването през реката, шосето и после коларския път до скалите — още километър, значи всичко шест и половина. Нищо работа. Най-много трийсет или четирийсет минути. Като се има предвид тъмнината, неравният терен — нека бъдат петдесет.

И през цялото време непрекъснато си задавах въпроса, какво ще прави Катя там? Защо и е потрябвало да ходи през нощта при пещерата? Защо Андонов така се разтревожи, като научи, че е излязла, и защо в края на краищата смята, че трябва да я търся точно на това проклето място? И какво е участието на момичето в цялата тази история — случайно, или има нещо много повече, отколкото бих могъл да предположа.

И други въпроси се въртяха в главата ми. Какво очаква той тази нощ, кого ще залови, защо призна пред професора, че е служител в Народната милиция, за какъв апарат става дума и тъй нататък. А фиатът? Кой е взел фиата? Наистина ли това е работа на собственика, или това е едно от поредните му мистериозни изчезвания. А защо трябва да ме спира някой и защо е тази парола.

Тичах и въображението ми рисуваше невероятни картини. Виждах например Катя, завързана за сухо дърво (защо сухо, не знам), чувах стенанията й и зловещия смях на убиеца. Ножът е в ръцете му, готов е да прободе младата й гръд, но аз пристигам навреме и с остър, страшен глас заповядвам: „Горе ръцете!“ Дулото на пистолета ми е опряно в гърба му, той вдига ръце и ножът пада в краката ми… После развързвам въжетата, Катя е в обятията ми… И тям подобни, но се стеснявам да ви го разказвам… Кой ли не е мечтал да бъде герой, когато е само на двайсет и две години, на колкото бях аз тогава.

Когато се спуснах към реката, луната вече изгря и сиянието й изведнъж стопи тъмнината. Скалният венец се очерта срещу мен близък и застрашителен, а долината надолу заплува в сребриста паяжина. Намерих брода и минах на отсрещния бряг. Щом стъпих на шосето, започнах да вървя предпазливо, като от време на време спирах и се вслушвах напрегнато. Реката шумеше еднообразно, а щурците свиреха с дълги, носталгични призиви. Отгоре на боаза се появиха светлини, чу се воят на двигател. Явно, спускаше се товарна кола, но беше далеко и светлините й ту се появяваха по склоновете, ту се губеха, скривани от многобройните завои. Горския път открих по-скоро по интуиция, долу луната не светеше, и тръгнах нагоре към полянката, като се стараех да стъпвам като котка. След петнайсетина минути полянката светна между дърветата, огряна от луната. Това беше добре, в противен случай не бих намерил пътечката към пещерата.

Но не стана нужда да се промъквам из гъстите храсти. Най-първо долових неясен шум, после съвсем ясно чух, че пропука суха вейка. Долепих се до скалата, извадих пистолета. След минута на поляната се появи сянката на човек. Сърцето ми заби учестено и веднага започнах да броя наум — едно, две, три, четири, пет — така, както правех преди започването на състезание по стрелба. Дишането ми се успокои, чувствувах ръката си сигурна и извиках отсечено:

— Не мърдай! Горе ръцете!

Вместо да вдигне ръце, фигурата се свлече на земята и издаде вик на ужас. Катя! Впуснах се към нея, тя се дръпна, закри лице.

— Аз съм, Катя, не бой се!

Момичето се вкопчи в ръцете ми и заплака:

Дотук, както виждате, всичко приличаше на евтин криминален филм. Прибрах пистолета и търпеливо мълчах, докато момичето се успокои напълно, и чак тогава попитах:

— Откъде идваш?

Тя посочи към мястото, където се намираше пещерата.

— И какво прави там?

Катя мълчеше.

— Хайде, ела да видим! — вдигнах я и тя се подчини. Като наближихме храстите, чу се ръмжене.

— Охо — възкликнах. — Имаш и другар. Спартак, ела тук!

Сянката на кучето се появи пред краката ми.

— А фенерче имаш ли?

Тя мълчаливо ми подаде електрическо фенерче, което измъкна от джоба на якето си.

Камъните пред входа на пещерата бяха махнати, дупката зееше с тъмното си дуло. Кучето нервно се завъртя около нас и заръмжа.

— Сама ли направи това?

Тя не отговори, но беше ясно, че кучето не би могло да й помогне. Не знам дали щях да се справя по-добре от нея с тази задача. Камъните бяха едри, с остри ръбове, непосилен товар за плещите на момиче.

— И какво има вътре? — насочих лъча на фенерчето към дупката.

— Не влизай! — изкрещя Катя.

Обвих раменете й, тялото й трепереше, ръцете й конвулсивно стискаха моите.

— Значи наистина са ги убили.

— И са ги изгорили — изхълца тя и отново затрепери. — Залели са ги с бензин и са ги изгорили. Вътре има само кости.

Пропълзях до зловещия отвор, насочих светлината и честно казано, нищо не видях. Ноздрите ми се изпълниха с особена, едва доловима непозната миризма.

— Сигурна ли си?

Нямах никакво желание да се навирам навътре, а Катя тихо изплака:

— А ме излъгаха, че са живи.

— Излъгаха?

Бях втрещен от последните й думи. Как така „ме излъгаха“? Защо „излъгаха“? Кои са ТЕ и каква им е ТЯ? Помъчих се да видя лицето й, очите, но на бледата светлина това бе невъзможно.

— Какво искаш да кажеш, Катя? Кои са те излъгали?

Тя не отговори, а стана и тръгна към поляната. Извиках на кучето:

— Хайде, Спартак!

Щом се измъкнахме на открито, Катя каза:

— Можеш да ме арестуваш, за да не избягам.

— Да те арестувам?

— Нали си от милицията.

Не потвърдих, но и не отрекох думите й. В гърлото ми заседна буца, стомахът ми натежа. Бях готов за всичко през тази нощ, но не и за това. Възможно ли е тя да е съучастница в престъплението?

Докато слизахме надолу, мълчахме. Вървяхме рамо до рамо, опитах се да й подам ръка, когато се спъна в някакъв корен, тя отблъсна ръката ми. Едва когато стъпихме на шосето, попита:

— Мога ли да взема велосипеда си?

Колелото й бе оставено в канавката до километричен камък, измъкнахме го на пътя:

— Разрешаваш ли ми да се прибера сама в селото?

— Не!

— Страхуваш се, че ще избягам?

— Поръчано ми е да те пазя.

— Да ме пазиш? От кого?

— Може би ти знаеш, аз не.

Изсмя се:

— И кой ти поръча? Братовчедът?

— И той, и баща ти — отвърнах сухо и предложих. — Ако искаш, мога да те возя.

— Предпочитам да вървим пеша — рече тя. — И по шосето, а не през брода.

Тръгнахме.

Долината блесна пред нас. Бе красиво, спомних си вечерта, когато лежахме горе край пътеката, изпитах съжаление и към себе си, и към нея. Осмелих се да попитам с надежда:

— Катя, нали нямаш нищо общо с това?

Тя мълчеше. След време зададох втори въпрос:

— Кои са тия, които са те излъгали?

Отвърна:

— Моля те, не ме питай нищо. Поне сега, много те моля.

След километър спря, извърна бледото си лице към моето:

— Искам да видя братовчед ти.

Погледнах часовника.

— В девет го оставих при баща тц. Сега е единайсет.

— Единайсет? — почти извика Катя. — Дай велосипеда!

През цялото време тиках колелото, като го държах за кормилото. Тя се вкопчи в него.

— Моля те, Ваньо, те вече са там!

— Къде там?

— При мелницата.

— При мелницата? Кои? Защо?

— Имаш ли оръжие?

— Имам.

— Тогава хайде. Ще седна отзад, ти ще ме возиш. Не включвай фара. Или се страхуваш?

— Не се страхувам, Катя.

— Тогава по-бързо, миличък…

Спомних си думите на Андонов — трябва да се действува според обстановката. Улових здраво кормилото, натиснах педалите и се понесохме по неясната лента на асфалта.