Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (24)

2

Кабинетът на следователя се намираше на втория етаж, настаниха ме в кресло до прозореца, през който виждах половината град, плъзнал нагоре по хълмовете с бели къщи под мекото есенно слънце. Някъде наблизо имаше училище и фанфарен оркестър репетираше с упорита настойчивост мелодията на популярен марш. Следователят, възрастен човек с прошарена коса и добродушно, възпълно лице, опровергаваше предварителните ми представи за човек с подобна професия. Във филмите и криминалните романи следователите обикновено са слаби, с остър нос, ястребов поглед и нервни движения. Ако срещнех този следовател на улицата или в автобуса, бих помислил, че вероятно е деловодител в трудовопроизводителна кооперация или пенсионер, активист в квартална отечественофронтовска организация. Когато ме въведоха при него и Андонов ме представи, той ласкаво ме потупа по рамото.

— Значи вие сте тоя юнак? Приятно ми е да се запознаем лично.

Андонов седна до мене и обясни накратко процедурата, която предстоеше.

Ще присъствуваш на предварителен разпит, който по-скоро е формален, но знам, че изгаряш от желание да научиш някои неща, и затова те доведох тук.

Следователят кимна към старшината, който се появи на вратата, и нареди:

— Доведете гражданина Тошков!

Тошков? За пръв път чувах това име и с нетърпение зачаках да видя кого ще доведе старшината. След минута вратата се отвори. Влезе младеж в шлиферно яке, дънки, черноок, с дълга, надвиснала над ушите коса. Гледах го напрегнато и се мъчех да разбера къде съм го виждал.

— Име, презиме, дата на раждане, местоживеене, месторабота — по-скоро помоли, отколкото заповяда следователят.

— Михаил Радев Тошков. Роден съм на 14 май 1957 година в София. На двадесет и четири години съм, работя в Геоложки проучвания.

— Работили сте — поправи го следователят. — От два месеца самоволно сте напуснали обекта.

— Да — наведе глава Тошков.

— И какво правихте през тези два месеца?

Младежът не отговаряше.

— Били сте в София, двадесет дена на Слънчев бряг.

— Бях.

— После сте дошли тука, появили сте се на обекта, изчезнали сте…

На Тошков, изглежда, му беше горещо, дръпна ципа на якето си, под него се показа карирана риза. Ясно. Та това беше младежът, с когото Катя говори пред витрината на магазина за риболовни принадлежности и когото после видях да седи на пейката при шадравана пред ресторанта.

— Имам няколко въпроса към вас, Тошков — вече строго рече следователят. — Във ваш интерес е да се помъчите да отговаряте точно. Кажете къде бяхте на единадесети септември тази година и какво правихте?

Тошков мълчеше.

— Не си ли спомняте?

Мълчанието продължи. Около минута-две и четиримата — аз, Андонов, следователят и Тошков — слушахме повторението на един и същ мотив от ученическия оркестър. Следователят попита:

— Защо напуснахте университета, Тошков?

— Не знам — глухо отвърна младежът. — От глупост. А и заради това, че…

— Заради това, че? Какво, че?

— Имах влечение към геологията.

— И затова почнахте работа в Геоложки проучвания.

— Да.

— Но напуснахте. Защо?

Отново се възцари мълчание.

— Да ви помогна — рече следователят. — Отидохте на почивка в Слънчев бряг и там сте се запознали с Нестор Господинов. И сте решили повече да не се връщате на обекта. Така ли е?

Тошков не отговори.

— Познавате ли лицето Нестор Господинов? Внимавайте, Тошков. Предупредих ви, че трябва да отговаряте точно. Познавате ли го, или не го познавате?

— Познавам го.

— Да-а — въздъхна следователят. — Познавате го за съжаление.

После подаде на Тошков няколко листа хартия:

— А сега ще ви помоля да напишете точно и с най-малки подробности всичко, което си спомняте за деня единадесети септември. Отведете го, старшина.

Не се сдържах, наведох се към Андонов:

— Той ли е…

Андонов се усмихна сдържано:

— Гледай и слушай, Тихов.

Старшината въведе едър, възпълен мъж, който поздрави учтиво и с готовност се отпусна на предложения му стол. По бледото му подпухнало лице се четеше спокойствие и увереност.

— Мога ли да запаля, другарю следовател?

Следователят кимна, мъжът извади „Кент“, запали и търпеливо зачака.

— Името ви е Нестор Господинов, нали?

— Да. Нестор Илиев Господинов, на тридесет и пет години, разведен, осъждан, родом от Враца, понастоящем жител на Бургас, работя като барман в хотел „Тинтява“ на Слънчев бряг. Друго?

Следователят извади от чекмеджето на бюрото си пепелник, постави го пред Господинов и попита:

— За какво сте осъждан, Господинов?

— За начет, другарю следовател.

— И въпреки това сте барман?

— Беше отдавна, другарю следовател. А кадрите за нашата професия са дефицитни.

— Да, да — съгласи се с усмивка следователят. — Дефицитни са. И тъй, Господинов, кога трябваше да пътувате за чужбина?

— Утре, другарю следовател, и аз протестирам за незаконното ми задържане. Пътувам по договор и това ще изложи предприятието ни…

— Може би, може би… А кога сте били зад граница?

— Тази пролет. Стажувах в ресторантите на фирмата „Кьопе“. Според договора трябва да бъда там още три месеца. Но всичко това вие много добре знаете, другарю следовател.

— Разбира се, Господинов, но не знаем например някои неща, които вие трябва да ни кажете.

— С удоволствие, другарю следовател. Стига да мога.

— Мисля, че ще можете, гражданино Господинов. И така, първият въпрос. Къде бяхте и какво правихте на единадесети септември тази година? Спомняте ли си?

— Разбира се, че си спомням. Както ви е известно, другарю следовател, девети и десети са официални празници. На единайсети имах почивен ден и реших да се поразходя малко из страната. Черноморието ми е омръзнало, морето е интересно за двадесет-тридесет дена, а аз съм там цели три месеца и нали разбирате, поиска ми се да подишам планински въздух, да се разсея и затова на единайсети около десет часа сутринта пристигнах в този град и взех стая в хотел на „Балкантурист“. Можете да проверите, ако още не сте го сторили.

— Сторили сме го — каза следователят. — После?

— После? Какво после — разпери ръце Господинов. — Изкъпах се, обядвах в ресторанта на терасата, разходих се в града, а после спах.

— Спахте? До колко часа?

— Доста. Следобед аз винаги спя до късно, защото, нали знаете, трябва да сме бодри през цялата нощ и затова моят стереотип е обратен на хората с нормални професии. Мисля, че съм спал до седем или осем, не си спомням точно, но когато излязох долу, уличното осветление вече бе запалено.

— А в колко часа се срещнахте с лицето Михаил Тошков?

— В колко съм се срещнал с Тошков? Не е възможно да си спомня, другарю следовател, защото това стана преди месец и не може да се формулира с вашата дума „срещнахте“. Той просто посещаваше бара ми и запознанството стана постепенно.

— Питам за единайсети септември.

— На единайсети септември не съм се срещал с лицето Тошков.

— Така ли да запишем в протокола? Не сте се срещали с лицето Тошков на единайсети септември?

— Именно. На единайсети септември не съм се срещал с лицето Тошков.

— Излишно е да ви напомням до какво водят неверните показания.

— Естествено.

— Вторият въпрос: кога и при какви обстоятелства се запознахте с Георги Ванков Боев?

— Моля?

Лицето на разпитвания изрази безкрайна изненада.

— Изразих се ясно. Георги Ванков Боев — повтори следователят, като гледаше в очите Господинов. — Впрочем той има и друго име. Жорж Банковски. Спомняте си, нали?

— Не, другарю следовател. Не познавам човек с такова име.

— А Минчо Александров от село Болерци познавате, струва ми се.

— Минчо от село Болерци?

— Да… Бай Минчо, кръчмаря.

Барманът симулира напрегнато мислене, следователят търпеливо чакаше. Накрая Господинов почти извика зарадван:

— Бай Минчо? О, да… Струва ми се, да… Разбира се, че го познавам, другарю следовател… Едно инцидентно и поради това почти забравено запознанство. Понеже, може би знаете вече, аз имам хоби и то е свързано със събирането и опазването на някои ценности, каквито представляват например монетите, случаят ме запозна със споменатия другар бай Минчо от село Болерци. Понякога пътувам из селата и обядвам в кръчмите и мисля, че с бай Минчо се запознахме точно по такъв начин. Това беше миналата година през месец октомври, мисля… Датата не помня…

— Не е нужно — прекъсна го следователят. — Още веднъж ви питам. — Кога и при какви обстоятелства се запознахте с Жорж Банковски? Твърдите ли, че не го познавате? Тези снимки са ваши, струва ми се! Разгледайте ги.

И следователят извади от бюрото си плик, разтвори го и изсипа десетина снимки пред очите на Господинов. Лицето му изведнъж стана пепелявосиво.

— Откъде ги имате? — почти изхриптя той.

— Подари ни ги бившата ви съпруга — рече сухо следователят и кимна към старшината. — Отведете гражданина.

Господинов с мъка се изправи от стола:

— Нямате право да ме задържате. Не съм извършил никакво престъпление.

— Докажете го — погледна го спокойно следователят. — Ето ви хартия, седнете и напишете всичко, което знаете за Жорж Банковски, разговорите, които сте водили, ангажиментите, които сте поели към него, и най-подробно — той подчерта последната дума — какво сте вършили от единайсети септември до момента на задържането ви.

Старшината отведе Господинов, Андонов запали цигара, следователят извади от бездънното си бюро термос, напълни три чашки с кафе, кимна към нас:

— Заповядайте!

Докато пиехме кафето, аз погледнах няколко пъти въпросително Андонов, но той сякаш не забелязваше погледа ми. Осмелих се и попитах:

— Само тия ли са задържаните, другарю следовател?

— Задържан е и овчарят — отговори вместо следователя капитанът.

— Овчарят?

— На когото дължиш новобранската си прическа!

Неволно прекарах ръка по остриганата си глава. Те се засмяха.

— Желаеш ли да го видиш?

След минута бе въведен и овчарят. Следователят му посочи стола, но той отказа да седне. Изглеждаше зле, ръцете му непрекъснато въртяха овехтял каскет, очите му отскачаха от предмет на предмет, по лицето му непрекъснато играеше някакъв мускул.

— Седни, бай Стефане, седни! — обади се Андонов и овчарят покорно седна. — Искаш ли вода?

— Може — едва рече овчарят и погледна с признателност към Андонов. Той му подаде чаша и овчарят изпи водата на един дъх.

— Кажи, бай Стефане, сега — рече Андонов, — защо удари това момче по главата?

Овчарят плъзна невиждащ поглед към мене.

— Този ли е?

— Този е…

— Ами защото го взех за оня.

— Кой оня?

— Младия.

— Не видя ли, че са двама? Освен този момък с него е било и момичето?

— Момичето съм виждал и с оня…

— А какво правеше при царевичака?

Овчарят не отговори.

— Защо се криеше?

— Чаках.

— Кого?

— Тях.

— Момичето и момчето?

— Не. Момчето и другия. Всяка нощ бях там и чаках!

— Да — каза Андонов и погледна към следователя. Той му кимна да продължи разпита:

— Я, бай Стефане — рече дружелюбно Андонов, — вземи и ни разкажи всичко отначало.

— Вече ти разказвах…

— Разказа го на мене, а аз искам да го чуят и другите.

— Ами — започна, като наведе глава овчарят — след празниците, в четвъртък, оставих при овцете жената и детето, пък аз слязох при брястовете да заложа винтерите. Знаете какво е винтер^[1]. От време на време слизам до вира, там е дълбоко, и ги крия под подмолите край брега; на кюспето рибата налита; знам, че е незаконно, признавам си, туй ми е грешката, но нямам време да вися с въдица, както правят другите… Та слизам аз долу, имаме два винтера, вържа ги с тел, а телта — за някое коренче, не можеш да я видиш, пълзя по брега и ги изваждам. В единия беше пълно с дребосък, а в другия — две шаранчета и едно сомче. Прибрах рибата в торбата, а от торбата вадя кюспето и зареждам винтерите. Таман да ги спускам във водата, и чувам, че горе спря автомобил. Ще си трая, рекох, докато тия си заминат, защото нямаше откъде другаде да изляза горе — аз да плувам не мога, другарю капитан. Мина половин час, мина час, ония не си тръгват. Почнах да се тревожа, защото бях обещал на жената да се върна бързо, тя искаше да ходи до селото при Зорка. Зорка е шивачка и я викаше на проба. И като мина повече от час, а ония не искаха да си тръгват, взех, че изпълзях на поляната. Де да съм знаел, че ще стане белята, щях да си стоя на брега до мръкнало. Автомобилът беше под дърветата и те тъкмо вадеха от багажника взрива.

— По какво разбра, че това е взрив?

— Нали ви казах, бил съм миньор в Родопите.

— И защо напусна миньорството?

— Пенсионираха ме заради силикозата. Затуй се хванах с овчарлъка.

— Продължавай — кимна Андонов.

— Ама разбрах, че бяха неопитни. Момчето върза фишека и започна да им поставя детонаторите, а оня висеше над главата му със запалена цигара.

— Не те ли забелязаха?

— Криех се зад храстите и мислех, че ще бият рибата.

— После?

— После видях, че единият фитил започна да съска, и тогава изскочих на поляната и извиках: „Хвърляй!“ Те ме загледаха като шашнати, младокът държеше фишеците, а фитилът съскаше. Тогава изтичах, грабнах ги и ги хвърлих над вира. Взривът експлодира във въздуха, а те напълниха гащите. Треперят и думичка не могат да кажат.

— И?

По челото на овчаря изби пот, ръцете му затрепериха.

— Тогава гръмна горският.

— Тогава?

— Малко по-късно. Аз им рекох: „Какво правите бе, момчета, ще се утрепете!“, а те ми казаха: „Махай се оттука и нито дума!“ Щях да си тръгна, ако не беше дошъл горският с момчето ми. Той ги накара да се легитимират и тогава стана белята.

— По-точно, бай Стефане?

— Ами младият седна в колата и искаше да пали, за да избягат, но горският се залови с по-възрастния. Пистолета държеше в ръка още от началото и като се счепкаха, той гръмна. Кой е натиснал, как е натиснал, не знам, но го чух да изохка и видях как полегна на земята. Всичко стана бързо и неочаквано. Мисля, че никой никого не искаше да убива, другарю капитан.

— Но убихте.

— Знаете, че аз не съм убивал, даже напротив, дайте, викам, момчета, да го натоварим в колата и бързо да го закараме в града. Той си беше още жив, само дишаше тежко и кръв почти нямаше.

— И натоварихте ли го?

— Сложихме го на задната седалка, от едната страна го държах аз, от другата — момчето ми, оня седна отпред при младия. Докато излезем горе на шосето, и той престана да диша.

— После?

— Вече ви разказах, другарю капитан. После те спряха, слязоха от колата и нещо се съвещаваха, ама какво са си казвали, не съм чул, ние седяхме в колата с момчето, пък на него му беше лошо. По едно време дойдоха, отвориха вратата, където бях седнал аз, и ми казаха: „Слизай!“ Щом слязох, възрастният опря пищова в корема ми и рече: „А си казал някому нещо, и ще те очистим! Ни си ни виждал, ни си ни чувал.“ — „Няма — рекох, — на никого няма да казвам.“ — „За по-сигурно, рекоха ми тогаз те, момчето ти ще остане при нас около една седмица и след туй ще ти го върнем. Ако проговориш, няма да го видиш повече.“ И заминаха нагоре към боаза. Това е всичко, другарю капитан. А това момче съм ударил по погрешка.

Капитанът се усмихна:

— Можеше да го убиеш, бай Стефане!

— Не съм мислил да убивам, исках само да го зашеметя и да го вържа, за да ви го предам, ама момичето обърка работата. Удари ме ей тук, над стомаха, с юмручето си и аз забих нос в царевичака. Пък после, вие дойдохте…

— И те намерихме вързан като кокошка.

— А спомняш ли си каква беше колата на ония? — попита Андонов.

— Жълта — отговори овчарят.

— Полски фиат?

— Дип не разбирам от марки, но май че такава беше.

Андонов хвърли поглед към мене, после каза на следователя:

— Повече въпроси, другарю следовател, аз нямам.

Отведоха овчаря, аз попитах:

— А знае ли той за момчето?

— Че е живо ли? Знае.

— Как така живо? А пещерата? Изгорените тела? Костите?

— Ела, Тихов — стана Андонов, — нека оставим следователя да си гледа работата, а аз всичко ще ти разкажа. От игла до конец.