Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (3)

3

Баба ми беше яка шейсет и пет годишна селянка, работна, гостоприемна, шегаджийка, т.е. имаше всички добродетели и само един недостатък — беше много бъбрива. Не съм срещал по-бъбрива жена. Любопитството й беше толкова изострено, че нищо не оставаше скрито от пъргавия й, хитроват поглед, с който фиксираше селото като с рентген. Живееше сама в голямата си и уютна къща. Дядо ми беше починал отдавна, а децата й — моят баща и сестра му — бяха изхвръкнали от родното гнездо още в юношеските си години, бяха се задомили и живееха далеко — баща ми в Перник, а сестра му — във Видин. Утеха и надежда, както се изразяваше баба ми, й бяхме ние, внуците, моя милост и двете момичета. Не съм пропускал нито една ваканция да не й гостувам и нямаше нужда да й пращаме телеграми, тръгвах с първия възможен влак и винаги намирах на гарата в близкото градче моята славна баба да ме чака, сигурна в моята добросъвестност и точност. С течение на времето превозните й средства се меняха. Докато бях в първите класове, тя ме посрещаше с каручка, запретната с коня на съседа, след време конят бе сменен с магаре, а по-късно баба ми се механизира, купи си москвич и мисля, че беше първата „дама“ в селото, която застана зад волана на автомобил. Тогава бе на петдесет и осем години и бе участвувала в местно автомобилно състезание, организирано по Тодоровден, вероятно от носталгия по някогашните кушии на този празник.

Намерихме я на двора да мие москвича, обула високи гумени ботуши, и щом открехнахме вратичката, пусна картечен откос без никаква засечка:

— От десет дни, драги мой, си тук и очите ти не съм видяла. Някога в казармата от вас правеха мъже, сега виждам, че си станал хулиган, безотговорен и недисциплиниран. Извини ли се на човека? Здрасти. Намерихте се значи. Побъркал се е с тази риба. Мисля, че трябва да се забрани ловенето й през цялата година. И без това шаранът се изроди, има вкус на трески и мирише на бензин. Някога дядо ти ловеше шарани, а не боклук… Огладняхте ли? Хайде, под асмата има всичко. И по една студена бира, и само по чашка ракия. Да ви се оплача, как ви беше името, Сашо или Ташо, почнах да забравям…

— Александър — можа да каже капитанът, като я гледаше весело.

— Да ти се оплача, Сашо, този синковец е започнал и да пие. Преди беше пълен въздържател, по двеста литра вино наливам всяка есен и всяка пролет го изхвърлям, пусто да остане.

— Не лъжи, бабо — успях да я прекъсна аз, — и ела да ти кажа нещо много важно.

Баба остави маркуча, избърса ръце в престилката си и раздруса ръката на капитана. Успя и да му намигне:

— Прав е, никога не съм изхвърляла вино, защото е грехота. И тъй, значи ти си му братовчед? Браво.

Втори — също й намигна капитанът. — Живея в Русе.

— Това ли искаше да ми кажеш? — ухили се баба. — Вече цялото село го знае.

— Така и предполагах.

— Момчето на леля ти Дафина по майчина линия.

Андонов се засмя:

— От това май че нямаше нужда.

— Има, има — рече строго баба и ни отведе под асмата.

Всичко беше както трябва. Салатата, старомодното шише със стотина грама ракия, задушено пиле с чесън и други подправки, кисело мляко. Бутилките с бирата изстиваха в кофа с вода, извадена от герана.

— Да ви е сладко, пък аз ще отскоча до града — рече тя, като ни видя да сядаме край масата.

— Какво ще правиш в града? Ще посрещаш ли?

— Ще посрещам.

— Братовчедките? — зарадвах се аз.

— Един братовчед ти стига — отвърна тя сърдито. — Твоите госпожички заминали на море. Вече трето лято все на море. Какво толкова ги тегли туй море, не мога да разбера. Аз ни съм го виждала, ни съм го чувала туй море и ей ме на, не приличам ли на човек? Ще посрещам една госпожица. Ха, ето го и господин баща й. За разлика от вас той е точен. Каза седем, ето ти го в седем без пет.

Погледнахме към двора и едва не подскочих от изненада. До портичката стоеше човек с панамена шапка. Капитанът се усмихна лукаво и се наведе към ухото ми.

— С очила е все пак!

И докато баба отиваше да го посрещне, той подхвърли:

— Няма да е лошо да се поразходиш с москвича до гарата. Хайде!

Това „хайде“, което вече чувах за втори път, ми прозвуча като „изпълнявай“ и веднага станах от масата. Баба се зарадва:

— Много добре, защото не обичам да карам на фарове.

От селото до гарата в града са точно двадесет и един километра. Пътувахме двадесет и пет минути с моя спътник и разменихме само две или три изречения. Панамената шапка той постави внимателно върху коленете си; тя беше като нова, без нито едно петънце и аз я гледах с удивление, защото трудно може да опазиш шапката си такава, ако се вреш из крайбрежните храсталаци. Господинът беше издокаран в гълъбовосив лек костюм, скъпи обувки и положително употребяваше някакъв френски одеколон. Погледнах плешивата му глава й се помъчих да определя възрастта му. Можеше да бъде и на петдесет, и на шейсет и пет. Когато напускахме селото и вдигнах на правата отсечка стоте, които таратайката на баба ми понесе съвсем нормално, той каза:

— Не обичам неразумните скорости.

Отпуснах сконфузено педала и километражът залепна на шейсетте. Второто изречение съчини точно след десет минути:

— Без съмнение, утре времето ще бъде лошо.

Погледнах го изненадано, но лицето му не изразяваше нищо, очите се криеха под полутъмните опушени стъкла на очилата. Само вдигна ръка насреща и аз трябваше да се съглася, че времето наистина се променя. Пътувахме точно срещу залеза и хоризонтът беше почервенял, трасиран от дълги хоризонтални нишки на невидими облаци. В подобни случаи баба ми казваше: „Духа вятър, ще вали дъжд.“ Промърморих нещо като „да, сигурно, но не се знае“. Лицето му не трепна.

А когато завивах пред гаровия площад, той свали очилата, погледна часовника си и кимна:

— Да. Добре!

И пак постави очилата върху носа си. Веднага разбрах грешката си там, на реката. Моят командир по политическата част вършеше същото. Когато трябваше да прочете нещо, той сваляше очилата си. Хората с вродено късогледство с напредване на годините изпадат в подобни затруднения. За да четат или гледат отблизо, вече нямат нужда от помощта на диоптрите. Аз видях лицето му при сухата върба, когато той сменяше стръвта на въдицата си, и тогава очилата вероятно са били в джоба на брезентовата винтяга. Ако, разбира се, този човек е същият, когото видяхме край реката, защото панамената шапка върху коленете на господина е съмнително нова и не може да е сигурно доказателство, че онзи човек е този. Аха! Ето, че и аз употребих едно „ако“!

До идването на влака имаше точно седем минути. Не исках да се шляя по перона, а се изправих край щанда за вестници и списания. Момичето вътре скучаеше, оправяйки разсеяно маникюра си, и на въпроса ми, кога мога да си купя „Поглед“ и „Антени“, вдигна рамене, без да ме погледне:

— „Поглед“ в понеделник, „Антени“ във вторник и четвъртък. Днес е сряда.

— Благодаря, не знаех.

То вдигна русата си главица:

— Защо ме занасяте?

— Защото исках да видя очите ви.

— После?

— И да се усмихнете.

— И още по-после?

— Да ви определя среща и ви заведа на дискотека.

Усмихна се и усмивката му беше хубава.

— Женена съм, моето момче.

— Съжалявам.

— Аз също.

Вече десет дни, откакто бях напуснал казармата, и още нищо на този фронт. Докато бяхме там, крояхме планове, въобразявахме си, че навън от портала ни очаква шпалир от красавици и е необходим само знак, за да положат глави върху мъжествените ни гърди. Оказа се, че жестоко сме се мамили. Животът си течеше тъй, както си е текъл винаги, и трябваше да се почва от нулата и завинаги да се забравят абитуриентските глупости. Писъмцата, които си разменяхме с момичето в новобранските месеци, изтъняха още в края на първата година, а през втората съвсем угаснаха. В една от отпуските се срещнахме и се оказа, че няма какво да си кажем; писмата не ни бяха сближили, а обратното, изпитвахме неочаквана неловкост, спомняйки си смелите и откровени излияния. Гледахме няколко филма, танцувахме в ресторант и се разделихме като приятели, без да правим опит да възпламеним огъня, който се оказа въображаем.

Влакът връхлетя в малката гара със свистене и залепна край дългия перон. Любопитството ми надделя, застанах дискретно край градинката с пресъхнал фонтан и зачаках да видя „дамата“, която моят човек щеше да посреща. Пътниците бързо се изсипаха от вагоните, „панамената шапка“ стоеше под гаровия часовник, те минаваха край него и се отправяха към площадчето, където чакаше градският автобус. Дежурният чиновник вдигна „слънчогледа“, тук бързите влакове стояха само една минута, дизелът изрева късо и тежко, композицията потегли. Изпитах разочарование, че „дамата“ не бе дошла. Тръгнах към колата, момичето от щанда прибираше вестниците и списанията. Махнах му с ръка:

— Чао, ще се видим пак.

— Надеждата крепи света.

Усмивката му наистина беше хубава.

Автобусът напусна площада, а аз тръгнах към самотния москвич. Бяхме идвали напразно, но нищо, едни хубави очи, една обещаваща усмивка са достатъчни, за да имаш добро настроение. Няма да е зле, реших, да прескоча през седмицата насам, сигурен съм, че тази красавица не е омъжена. Вадех ключа, готов да запаля веднага щом дойде моят човек, когато видях, че в колата седи жена, а до задницата на автомобила — голям куфар. Отворих изненадан вратата.

— Къде е бабка?

— Бабка?

— И папа?

Когато виждаш за пръв път една жена, и то седнала, както беше в случая, възприемаш преди всичко очите и прическата й. Очите й бяха тъмнокафяви, а прическата твърде странна. Къса, вдигната нагоре, разрошена. Баба положително щеше да каже, че прилича на свраче гнездо.

Обикновено съм съобразителен и както казват, отракан, но сега „загрявах“ твърде бавно. Повторих глупаво:

— Папа?

— Баща ми, който трябваше да ме посрещне.

— Аха.

— Моля?

— Нищо. Куфарът ваш ли е?

— Мисля, че е мой.

Вдигнах го и се огънах под тежестта му.

— Олово ли носите?

— Злато.

Прибрах го в багажника. „Папа“ вече идваше със спокойната си уверена походка, изпънат като върлина.

— Дъщеря ви е тук — казах.

— Виждам — отвърна той и седна на задната седалка.

Докато палех, маневрирах и се измъквах към пътя за селото, между тях се проведе следният разговор:

— Не слезе от влака, нали?

— Да, папа, не слязох от влака.

— На стоп ли?

— На стоп.

— Предупреждавал съм те да се откажеш от тази практика.

— Но не мога.

Гледах платното на пътя, а с крайчеца на окото си виждах опънатите по бедрата джинси. След време тя попита:

— Бабка болна ли е?

— Здрава е — отвърна той. — Другарят й е внук.

Чак тогава благоволи да обърне глава към мен.

— Не знаех…

— Моля!

— Че бабка има такъв внук.

Щях да попитам „какъв“, но баща й се обади отзад:

— Много добро момче.

Мълчах търпеливо.

В края на краищата в момента съм шофьор, а шофьорът не е длъжен да поддържа разговор с пътниците. И въобще, те не ме интересуват — този господин и рошавата му дъщеря, — тук съм и ги понасям единствено заради капитан Андонов, макар че според мен бе напълно безсмислено да си губим времето с тези персони.