Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (6)

2

Който е брал печурки, знае, че растат по пасищата. Затова този предобед аз и госпожица Манева (името й беше Катя Манева и баща й наистина се оказа професор Манев, геолог) се отправихме към поляните отвъд реката, нагоре към Ръта.

— Вижте какво — подхвана ме още в началото тя, — нека не се гледаме като котараци, а да бъдем приятели. В това село млади хора няма и така че естествено е да търся вашата компания, както, и вие моята. Казвам се Катя, уча археология, обичам природата, синеоките мъже, а вие сте черноок, не се плашете.

— Мерси.

Отминахме селото, моста и след половин час бързо ходене бяхме край овчарника на каракачанина. Ниските дълги постройки бяха извити в дъга, дворът пред тях — ограден с телена мрежа, а малко встрани белееше къщичка със сини перденца. Пред къщичката шеташе жена, две кучета задружно лавнаха, тя се изправи и гледа след нас, докато отминахме. Стадото, а също и мъжът й вече бяха отвъд хълма, чуваше се нестройното приглушено подрънкване на хлопатарите. Катя ме попита:

— Разказаха ми някаква история за изчезването на надзирателя и момчето на овчарите. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Звучи невероятно.

— Но е факт!

— Невероятното е, че не са открити трупове — допълни тя.

Изгледах я подозрително:

— Казахте „разказаха“. Кой по-точно? Баща ви?

— Съседите.

В тъмните й очи лумна и угасна подигравателно пламъче, после лицето й се озари с прелестна усмивчица:

— Брали ли сте някога гъби?

— Разбира се.

— Тогава не стъпвайте по тях.

Пред мен белееха първите печурки, наредени като пунктир една след друга, сякаш някой бе разпилял едри пуканки.

— Ваши са — отстъпих кавалерски и докато тя наведена режеше внимателно пънчетата им и ги поставяше в кошницата си, крадешком наблюдавах нежния мъх по врата й. Изпитах желание да се наведа и погаля рошавите й, късо подстригани коси; не го сторих, разбира се, но това желание бе така силно, че трябваше да мобилизирам цялото си самообладание, за да не го сторя.

След час, като кръстосвахме поляната и се изкачвахме все по-нагоре, достигнахме върха на платото. На юг се откриха възвишенията към планината, долу се виждаха котловината, прорязана от реката, селото, асфалтовият път, който водеше към града. Катя седна, измъкна от кошницата си цигари и обиграно, по мъжки щракна с газова запалка.

— Не пушите ли?

— Не.

— Браво — сериозно рече тя. — Баща ми ненапразно ви похвали.

— Огладняхте ли?

Грижовната ми баба не бе забравила да сложи в кошницата ми хляб, домати, сирене, два едри грозда.

— Още не. Как е малкото Ви име, другарю Тихов?

— Иван.

— Искаш ли, Ваньо, да направим една екскурзия ей до ония скали? Там ще обядваме, ще починем и после ще се върнем в селото.

Ръката й сочеше към хълмовете на юг, и по-точно — към венеца от варовикови скали, които белееха на два-три километра от мястото, където се намирахме. Тези скали са характерни за нашия край, те увенчават като дантела всички хълмове около поречието на реката, а там, където Катя искаше да отидем, ние ги наричахме Петльови гребени. Защо гребени, не ми е ясно, те не приличат на гребен, нито пък на цветето със същото име. Бил съм там няколко пъти, като деца търсехме прилепи из пещерите, беряхме здравец из урвите.

След час и половина ходене се намирахме в подножието им. Докато почивахме, Катя направи признание, като ме гледаше лукаво:

— Всъщност гъбите не ме интересуваха, интересуват ме пещерите, които ще видим след малко. Не съм спелеоложка, знаеш, че следвам археология, но тясната ми специалност е праисторията. А тука има следи от праисторическия човек.

Гледах я слисано.

— Не се сърди, Ваньо… Вече съм била тук два пъти, но баща ми ми забрани да идвам сама, а той мисли само за риболов и за нищо друго.

Разстлах кърпата, в която бе увит хлябът, подредих доматите, сиренето.

— Не се сърдя, напротив…

— Благодаря.

Погледнахме се в очите, засмяхме се…

— Ето че станахме приятели — каза тя.

И докато обядвахме, Катя ми изнесе лекция за характера на цялата околност от археологична гледна точка. Според нея излизаше, че тук е имало живот от много хилядолетия преди новата ера, а по-късно тук някъде е минавал главен римски път, който е свързвал крепостите Нове и Дискодуротера, и тя беше сигурна, че ще открие следи от този път, както и следи от крепостта, която е съществувала някъде наблизо край реката и началото на пролома. Пътят, който сега се движи успоредно с течението на реката, е късен. Както е известно, напомни тя, римляните са избягвали ниските места от стратегически съображения.

Ако сте забелязали, няма по-лесен и сигурен начин да станеш близък с някой човек от планинарството. Достатъчен е един излетен ден, макар и само до Витоша, една закуска или обед край бистър поток или под сянката на някое дърво, изкачване на един връх или нощуване край лагерен огън, и ти ще научиш за тоя човек много повече, отколкото ако се срещаш с него цяла година в кафенето или да речем, в учреждението, където работите и двамата. Когато след простия, но много вкусен обед и след кратката почивка тръгнахме към Петльови гребени, вече си говорехме на „ти“ без всякакво стеснение, аз носех кавалерски кошничката и връхната й дреха, подавах й ръка, когато трябваше да изкачим стръмен наклон, и ми беше много приятно да чувам как изговаря малкото ми име.

— Сега, Ваньо — говореше тя, — ще ти покажа една малка, но много симпатична пещера, където миналото лято нощувах четири нощи.

— Сама? — удивих се аз. — А баща ти?

— Баща ми си беше в София, а и аз не бях сама — обясни тя, — макар че нищо не ми пречи и сама да спя в която и да е пещера.

— Ясно — рекох и усетих, че гласът ми леко се промени, — била си с кавалер.

— И кавалери имаше, както и колежки. Състуденти, които ми идваха на гости.

— Е да, разбира се — казах, — така не е страшно.

Но всъщност мислех за друго. Изпитвах и завист, и ревност към оня или ония, с които тя е била тук, представях си как са прекарали тия дни под скалите, как са посрещали изгревите и изпращали залезите, вероятно вечер са стояли край накладен огън, свободни и безгрижни, а аз през това време съм пердашил крак в строева подготовка по плаца на казармата. Тя сякаш четеше мислите ми:

— Беше славна история. Живяхме като истински диваци.

Вече бяхме в подножието на самите скали. Обърнати на север, те излъчваха хлад, по склона под тях растяха дървета, обвити в бръшлян, тук-таме сълзеше вода, намерих и стръкове здравец и не пропуснах да се похваля на момичето, че тия места ги знам много преди нея, че още като деца сме идвали тук да търсим прилепи.

— А ето и моята пещера — извика тя, когато излязохме на полянка, оградена с дребен храсталак.

Отворът й бе на метър и нещо от земята, оставихме багажа долу, тя измъкна електрическо фенерче от сака си и пъргаво като коза се покатери до отвора.

— Ела!

Не мислете, че това е Магурата или Леденика, пещерата бе съвсем малка, четири или пет метра дълбочина и два-три ширина, сводът бе до главите ни, а отворът светеше като прозорче на колиба. Светлината на фенерчето обходи стената, дъното, равния утъпкан под от суха земя.

— Тук — сочеше Катя — е било огнището. Виж, още личат следите от пушека, а през лятото намерихме кости от диви животни. Първобитният човек е ловувал в горите и край реката, горите са били непристъпни, животните са идвали на водопой, той ги е дебнел от засада. Ловял е и риба, разбира се. Вкъщи имам кремъчна брадва, нож и въдица от кост. Ако твоите не вършат работа, мога да ти я заема — пошегува се тя. — Сухо, топло, и най-важното — сигурно. Струва си да се напише книга за ролята на пещерите в цивилизоването на човешката раса; без тези естествени убежища надали сме щели да оцелеем.

— И колко години е продължило това?

Трябваше да призная, че никога не ме е привличала историята и познанията ми бяха равни на нула.

— Години? Хилядолетия. Четиридесет, петдесет, сто… Това никой не знае.

Минаваше два часът, когато решихме да се връщаме в селото. Тръгнахме по пътеката край скалите, за да слезем долу, на шосето край реката.

— По тия места — хвалех се на Катя — съм идвал за прилепи. Освен твоята тук има и други пещери, и по-малки, и по-големи…

— Знам — отвърна тя. — Горе има още няколко, но са достъпни само за алпинисти. Тази година мисля да се запиша в курсовете към някое спортно дружество и следващото лято ще надникна и в тях.

Скоро открихме коларски път, тръгнахме по него и тогава видях нещо, което ме накара да подскоча. По тесния коловоз беше минал автомобил и ми се стори, че следата, отпечатана в малка влажна вдлъбнатина на пътя, прилича на един от отпечатъците от автомобилна гума, открит и заснет от милицията край мелницата.

— Какво ти е? — попита Катя, като ме видя да се навеждам и гледам в земята.

— Обувката — измърморих. — Имам камъче в обувката.

Седнах, събух обувката си и докато давах вид, че се занимавам с нея, отскубнах стиска трева и прикрих следата. Възможно е да си внушавам, всеки втори автомобил у нас е с гуми от една марка, но отгде да знам, толкова дълго се бях взирал в ония отпечатъци, че реших твърдо — трябва да се провери. Още този ден, веднага щом се върнем в селото, ще взема Андонов и ще го доведа на това място.

Докато стигнем шосето, непрекъснато гледах в земята. Пътят беше каменист и сух, имаше разпилени камъчета, личеше, че по този път са минавали и хора, но други отпечатъци от автомобил не видях.

В селото се върнахме бързо. Катя спря първия камион, който идваше от боаза, и аз за пръв път видях колко непреодолимо и пленително се усмихва тя, когато разговаря с шофьори. Резултатът от тази усмивка бе, че грамадната татра направи отклонение от два километра, за да ни остави пред самия дом на професора. Ремонтираната къща на Перчанови се белееше сред ябълкови дървета, под едно от тях бе изправена стълба и професорът береше ябълки.

Катя стисна ръката ми:

— Не казвай на баща ми къде сме ходили, а утре ме вземи на реката. На мене ми върви, ще уловим сом, ще видиш…