Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (18)

5

Следващата сутрин Катя, както винаги, дойде с велосипеда за млякото и ме предупреди:

— Обеща да ме водиш на Жълтива. Откарвам млякото и идвам.

— Чакам те.

Бях закусил, изкарах чопъра, взех и въдицата си за всеки случай. След пет минути Катя пристигна и един до друг завъртяхме педалите надолу към реката. Излишно е да разказвам какви чувства ме вълнуваха нея сутрин. Бях хлътнал здравата по това момиче, през нощта почти не спах, въртях се в леглото и кроях фантастични планове относно бъдещето на нашите отношения. Най-първо трябваше да отида в София, за да я виждам всеки ден, ще намеря някаква работа, но основното ще бъде да се подготвя да уча във висше учебно заведение, защото иначе няма да бъда достоен за нея; тайно ще се запиша в алпинистки курсове, в курсове за пещерняци, ще стана факир в тези спортове и един ден ще й река: „Мадмоазел, готов съм да ви отведа и на Джомолунгма или ако пожелаете, мога да се спусна и в най-дълбоката пещера.“ Ще купя автомобил на старо и всяка ваканция ще я водя тук, на село, или където пожелае. През лятото, разбира се, ще отидем на море с палатка… Някъде надолу по южното черноморие, край малките скалисти заливчета, ще осигуря акваланги и ще се спускаме да търсим гръцки амфори. И тям подобни глупости…

Утрото си беше утро, хладно, потънало в роса, край реката се стелеше лека мъгла. Катя не бързаше, въртеше бавно, мълчеше, мълчах и аз. Като тръгнахме по черния коларски път, стигнахме място, където тракторите вече разораваха стърнищата. Слязохме от велосипедите, аз подхвърлих, колкото да кажа нещо:

— Как е професорът?

— Професорът е добре, а колата се завърна — изтърси тя, сякаш ми казваше „добро утро“.

— Кой се завърна? — едва не подскочих аз. — Фиатът?

— Той — отвърна кратко тя, сякаш разговаряхме за същество, което можеше само да се завърне.

— И кога стана това?

— Не знам. Тази сутрин си беше в гаража.

И добави, като ме погледна хитро:

— Твоят приятел се оказа прав. Добре че не звъннахме на милицията.

— Да, да — добавих. — Братовчедът рядко греши. Собственикът просто не ви се е обадил.

— Мисля — каза загрижено Катя, — че не е бил собственикът, който ни скрои този номер.

— Не е бил собственикът?

— Именно.

— А защо именно?

— Собственикът — продължи Катя — щеше да се обади, а ако не сме били вкъщи, да остави бележка, но освен това забелязах, че с колата е пътувал съвсем друг човек…

— Забеляза?

Катя се усмихна:

— Аз също чета криминална литература, драги Холмс. В колата миришеше на одеколон, който собственикът никога не употребява.

— А не беше ли заключена колата?

— Защо ще я заключват, когато портата беше заключена. От два дни, както знаеш, у нас всичко се заключва.

Постарах се да не проявявам излишно любопитство. След десетина минути попитах:

— Снощи, като се върнахте, колата беше ли в гаража?

— Да — отвърна Катя.

— И ти установи, че се е возил човек, употребяващ одеколон, който…

Тя ме прекъсна:

— Установих го тази сутрин, защото снощи решихме, че собственикът си е докарал колата, но когато сутринта не намерихме никаква бележка, аз проявих по-голямо любопитство и си направих труда да надникна вътре…

— Пипа ли кормилото?

— Не знам… Мисля, че не… Или да… Защо?

Отвърнах авторитетно:

— Защото не е възможно по кормилото да няма следи от ръцете на този, който е карал колата.

Катя се изсмя:

— И защо ни са тези следи? Важното е, че колата си е на мястото, че папа се успокои, аз също. Щом този, който си е позволил да я вземе, я връща, какво повече. Всичко е наред.

Тя имаше право, разбира се… Погледнато обективно, всичко е наред. Все пак попитах:

— Щом портата е била заключена, тогава този човек има ключ и винаги може да влезе във вашата къща. Това означава ли, че всичко е в ред?

— Не — рече Катя, — и това е, което смущава папа.

Имах още един въпрос и той беше „А защо трябва да се смущава професорът, има ли нещо ценно в къщата ви, което може да бъде откраднато?“, но не го зададох. Въобще тази кола, мистериозното й изчезване и завръщане можеха да имат нещо общо с нашата работа само при условие, че следите, които бях открил край Петльови гребени, бяха идентични с тия край мелницата, а те от своя страна — с тия от гумите на фиата. Но все още аз не бях уверен в това и самият Андонов, не знам защо, не прояви нужния интерес към тази така важна линия от следствието.

— Ето, това е Жълтива — казах, когато минахме през реката и излязохме на отсрещния бряг.

— По-точно! — помоли Катя.

— Селяните наричат с това име местността от реката до хълмовете, където са кошарите. А царевица сеят ето там. Ела!

Стигнахме завоя, под който се намираха руините на Боевата мелница, полянката с брястовете. Царевичната нива се простираше от тях нагоре до самото шосе. Оставихме велосипедите и тръгнахме през нея. Като изкачихме лекото възвишение, Катя седна и дълго наблюдава местността.

— Какво виждаш? — усмихнах й се аз. — Бойни кули и колесници?

— Виждам много неща — отвърна сериозно тя. — Ето — посочи с ръка около себе си. — Крепостта е била точно тук, на възвишението. Не ти ли прави впечатление правоъгълната му форма? Сега ще определим и линията, по която са били строени стените. Ако нивата бе засята с жито, овес или нещо друго и беше пролет, и имахме самолет да направим снимка от двеста-триста метра височина, щеше да се увериш, че съм права.

Пак „ако“, „ако“… Вероятно съм се усмихвал скептично, защото тя търпеливо, като на слаб ученик изнесе кратка популярна лекция.

— Крепостта вероятно е от първия, втория век. Просъществувала е, да речем, сто или двеста години. След това идват варварските племена и я унищожават. Остават основите. След време и основите изчезват. Ще кажеш как? За строителен материал. Славяните например строят долу, край реките, прабългарите също. Мястото след много векове започва да се обработва и земеделецът грижливо чисти почвата. Сигурна съм, че долу, ако разкопаем оня слог, ще намерим парчета от керамика. А в основите на тази мелница не може да няма камъни, дялани още от римските каменоделци. Както и в дуварите на вашето село. А за самолета ти говоря, защото това е един от сигурните методи за откриване на антични селища. Там, където са били основите на крепостните стени или на сградите, пролетно време посевите имат по-резедав цвят. Довечера ще ти дам някоя и друга книжка, ако те интересуват тези въпроси, приятелю.

— Мерси, наистина ме интересуват.

— И в археологията има криминален елемент — погледна ме подигравателно Катя.

Попитах сепнато:

— Защо смяташ, че се интересувам от криминалистика?

Отговори небрежно:

— Защото видях каква литература четеш.

Стана, аз тръгнах след нея. Обиколихме няколко пъти възвишението, предполагаемото място на древната крепост. Катя броеше крачките. Сто и шестдесет на двеста.

— Според мен — каза тя, като гледаше нагоре към боаза — около крепостта е имало и защитен ров.

— Ров?

— Ако тръгнем по хоризонталата нагоре към боаза, след километър ще намерим и мястото, откъдето е отбивана водата, за да пълни този ров.

Започнах да я гледам с възхищение.

— А пътят, заради охраната на който е строена крепостта, се е изкачвал вдясно от боаза и е вървял по платото над самите скали. Още миналата година установих това. Ако има време, ще те заведа там и ще ти покажа какво съм видяла.

— Браво, Катя — похвалих я. — Ще пишеш за това, нали?

— За това е рано да се пише. Като завърша, ще се помъча да организирам разкопки.

— Чак след две години?

— Две години са нищо в сравнение с двете хиляди. А ако все още има нещо запазено тук долу, под краката ни, то си се чувствува най-добре там, където си е. Макар че не трябва да се очаква кой знае какво. Крепостта е била малка и съвсем второстепенна.

— А монетите?

— Какви монети? — не разбра тя.

— Монетите, които жените са намирали тук. Съкровището!

— Значи и ти смяташ, че тук има съкровище! — погледна ме подигравателно тя. — Монети могат да се намерят навсякъде, където е имало интензивен живот. Ако след време, да речем след хиляда години, някой намери двадесет стотинки, изтърсени от джоба ти, когато си карал велосипед долу в равнината, означава ли това, че там някой е закопал съкровище? За нас монетите са доказателство, а съкровище са за иманярите. Или и ти страдаш от тази болест?

Беше права, разбира се, и струва ми се, че гузно се изчервих. Не крия, вече бях помислил, че тук някъде е скрито съкровище, което няма да бъде толкова трудно да се намери, щом жените от селото вече са изровили по някоя и друга сребърна монета. Катя сякаш прочете мислите ми:

— През последните години започнаха да орат земята с трактори, да я риголват, да копаят канали и така нататък… Проникнаха в по-дълбоки пластове и затова иманярите пощуряха. Че тук са намерени десетина монети, това е нещо съвсем нормално… Хайде, няма ли да хвърлим въдиците? Мисля, че закъсняхме и нищичко няма да уловим, а обещах на папа шаран.

Преместихме велосипедите на полянката с брястовете, облегнахме ги на същото дърво, на което бях дежурил оная нощ, и докато Катя се бавеше зад храстите, за да облече банския си костюм, вдигнах глава нагоре и внимателно разгледах короната на бряста. Открих клоните, които бях използвал за кресло, една-две вейки висяха пречупени; спомням си, че внимавах, и бях сигурен, че друг е сторил това, вероятно Андонов, трябва да го предупредя. Като се преструвах, че се разхождам и търся скакалци за стръв, хвърлих око на поляната с надеждата, че ще открия някаква следа. Нямаше нищо особено. Тревата бе изсъхнала, утъпкана, и да бяха идвали автомобили, следи надали щяха да оставят. Разсеяно погледнах към другото дърво. Нямаше нищо за гледане, дънерът му беше досущ като на първото, с грапава, груба кора, леко просъхнал, както между впрочем съхнат всички брястове у нас, а както съм чувал — и по цяла Европа, но все пак надникнах и към клоните му. И тогава забелязах нещо, което ме изненада. Стори ми се, че на дървото червенее хартийка или нещо, което прилича на хартийка. Приближих, вдигнах глава. На пет-шест метра от земята на тънък просъхнал чеп висеше червен конец или червена връв, точно не можех да определя, но беше ясно, че това нещо не можеше само да се закачи там… И това дърво имаше клони, на които можеше да се седи. Сетих се — и на това дърво е имало някоя нощ дежурен и този дежурен не е бил така внимателен като мене и е оставил знак, вероятно е носел червен пуловер или фланела и при слизането или качването чепът си е свършил работата…

— Хей — стресна ме гласът на Катя. — Какво гледаш там?

Идваше към мен по бански, стройна, красива, с шоколадов загар на младото си тяло.

— Страхувах се да гледам към теб, за да не ослепея — казах.

— Напразно, драги мой — изсмя се тя. — Любовта е сляпа. Или ме лъжеш, а?

— Лъжа?

— Каза, че си влюбен в мене.

— Аз? Влюбен в тебе?

— Ами да, държиш се като гимназист. Хайде да се изкъпем. Шаранът може да почака.

И Катя се спусна през храстите, хвърли се във водата и заплува бързо и стилно в тихата синева на големия вир. След минута направих същото. Все още нямаше обед, беше хладно и скоро се върнахме на тревата, където слънцето приятно грееше, Катя лежеше по гръб, гледаше към небето, а аз тръпнех, изкушаван да се наведа и целуна устните й.

— Хубаво е — каза тя, а аз попитах глупаво:

— Кое?

— Всичко. Денят, небето, водата. Хубаво е, че ме доведе тук, че намерих тази крепост, че лежим на тревата, че нямам изпити, че има човек, който е влюбен в мене. Няма ли да ме целунеш, наистина?

Страхувах се, че се шегува и ще видя присмехулните искрици в очите й, но клепачите бяха спуснати и аз се наведох над тях. Тя вдигна ръце, обгърна врата ми и впи устни в моите. Това продължи може би минута, може би пет, поетите вероятно биха писали „цяла вечност“, но истината бе, че се отдръпнах, защото усетих, че някой стои край нас и ни гледа. Катя се вкопчи в лакътя ми.

— Какво има?

— Виж — посочих към едно от дърветата. Под него, застанало край дънера, ни наблюдаваше със зли и бих добавил, човешки очи едро сиво-жълто куче вълча порода. Не лаеше, не ръмжеше, а само ни гледаше.

Зашарих по тревата, търсейки камък, то оголи зъби и изръмжа. Катя ме улови за ръката:

— Не мърдай!

После извика строго към кучето:

— Мирно, Спартак!

То престана да ръмжи, завъртя опашка. Катя стана, тръгна към него, кучето се изправи, близна ръката й.

— То те познава?

— Ние сме приятели — галеше го нежно зад ушите тя, а то доволно скимтеше.

А кой му е стопанинът? — спомних си нощното дежурство, човека и кучето, което се въртеше под същото дърво, под което се намираше и сега.

— Миналото лято беше наше.

— Ваше?

— Когато бяхме в пещерата. Домъкна се, остана с компанията ни през цялото време. После се запиля към овчарниците. Предполагам, че е на каракачанина, но не съм сигурна. Интересно защо го виждам чак сега. Хайде, Спартак, спокойно! — потупа го по мършавия гръб тя, после измъкна хляба от еднодневката ми. — Дай му го ти, за да станете приятели.

— Ела, Спартак!

Приближи се и предпазливо взе хляба от ръката ми. Докоснах го по гърба и усетих напрегнатото му тяло.

— Не се плаши, то е добро — успокои ме Катя. — Не знам защо, но много ме обичаше и не се отделяше от мене.

— Ясно — казах, — теб всички те обичат! — и се опитах да я привлека отново към себе си, но тя ме отблъсна:

— Недей, защото Спартак ревнува. А е време, мисля, да хвърляме въдиците!