Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (16)

3

Бях събуден от звъненето на будилника точно в десет часа. На масата до леглото прочетох бележка, написана със ситния четлив почерк на Андонов:

„За днес!

Подчертано с две прави линийки.

1. В единайсет бъди при Катя, за да поправиш велосипеда й.

2. В дванайсет ще отнесеш на кръчмаря плика, който съм оставил на масата. Ще кажеш, че съм заминал за Русе и не се знае дали ще се върна. С него — повече нищо.

3. От три часа имаш покана от професора за излет до Гърлото. За черна мряна. Приберете се в селото по светло. Вечерта ще бъдете на вечеря при бабка.“

И най-долу, подчертано с една линийка:

„Без неразумна самоинициатива!

Братовчед ти“

До бележката имаше запечатан плик без никакъв надпис. Задоволих любопитството си, като го вдигнах пред светлината на прозореца — нищо не се виждаше.

На двора бабка скубеше заклана кокошка и ме погледна доста благосклонно.

— Закуската ти е готова.

Както винаги — прясно мляко, два домата, препечена филия. Закусвах без апетит и разсеяно гледах как баба ми се справяше с кокошката. След като оскуба перата и я опърли над консервена кутия със запален спирт, тя хвана ножа и с няколко бързи и точни движения извади вътрешностите й, отдели нужното от непотребното, прибра всичко в голяма тенджера, похлупи я и я отнесе в кухнята. Перушината и останалото изхвърли в боклукчийската кофа. Петелът обиколи кофата, после дружелюбно закътка останалите кокошки и ги поведе към прекопаната леха. Дали е забелязал, че харемът му е намалял с една бройка? И помислих: Ето как можеш да извършиш престъпление, без да оставиш никаква следа. Какво им е струвало на ОНИЯ след убийството на надзирателя и момчето да отнесат някъде труповете и да ги изгорят например или да ги нарежат на късове и ги разпилеят не знам си къде. Спазъм присви стомаха ми и оставих недопитото мляко в чашата. Бабка ме погледна изненадано:

— Не си ли гладен?

— Не — отвърнах.

— То е от недоспиването — философски заключи тя. — Напоследък обърнахте нощта на ден, ама де да видим докъде ще я докарате.

— Къде е братовчедът? — попитах.

— Излезе още в шест и поръча да те събудя в десет.

— Знаеш ли къде е отишъл?

— Че ти не знаеш ли? — учуди се тя. — В Русе, къде другаде.

— И с какво е отишъл в Русе?

— Щял да пътува на стоп господинът — изфуча баба, върл противник на този начин на пътуване, защото, казваше тя, свестен човек няма да вземе да виси по два-три часа на едно място и да чака кола, когато общественият транспорт у нас е толкова редовен, евтин и удобен. „Всичко е от превземки и хайлазлък^[1]!“ — отсичаше категорично тя.

— Какви са тия гости довечера? — попитах я, като станах от масата.

— Гости като гости. Аз съм ги поканила.

— Какъв е поводът?

— Не се сещаш, нали?

— Не — признах искрено.

— Днес, мойто момче, баба ти навършва шейсет и пет години.

Целунах я безкрайно изненадан, защото тя никога не беше празнувала рождените си дни, а само именните, тъй, както бе прието на село. А и не бях съвсем сигурен, че тъкмо днес бе рожденият й ден, подозирайки, че тази вечеря не може да няма връзка с плановете на Андонов.

В единайсет без пет застанах пред портата на професора и внимателно позвъних. Веднага чух леките бързи стъпки на Катя и пулсът ми се ускори. Дъбовата врата не се отвори изведнъж. Най-първо чух отместването на тежък лост, после подрънкването на желязо и едва тогава изскърцаха пантите и видях красивото лице на Катя.

— Заповядай — покани ме тя и влизайки, аз попитах:

— Нали не заключвахте?

Катя се усмихна:

— Идея на баща ми. От вчера вкара в действие всички ключалки. Ако има възможност, сигурно ще изкопае ров около оградата, ще го напълни с вода и ще монтира подвижен мост.

— От вчера? Кого пази? Тебе?

— Сигурно.

Погледнах към гаража. Вратата му бе отворена и фиатът липсваше. Тя улови погледа ми:

— Откраднали са колата.

— Как така откраднали? — попитах глупаво.

— Не знам — вдигна рамене тя. — Върнахме се от града, а колата липсва.

— Взел я е собственикът.

— Може би, но той винаги оставя бележка, когато идва и не ни намери вкъщи. А ключовете на колата са си на мястото.

— Съобщихте ли в милицията?

— Още не.

— Защо?

— Питай баща ми. И твоя братовчед.

— Братовчеда?

— Тази сутрин — обясни Катя — идвах у вас, както винаги, за млякото. Баща ми те молеше да дойдеш тук, но вместо теб дойде братовчед ти и двамата решиха засега да не се предприема нищо.

— Така — казах и в гласа ми имаше нотки на ревност, но се надявах, че Катя не забелязва това. — И къде са тия ключове?

— Засега в джоба на братовчед ти — малко сърдито отвърна тя, — но обикновено стоят върху дъската над вратата.

— Покажи! — тръгнах към гаража, а Катя се изсмя:

— Ти случайно да не си от милицията?

Отговорих в същия тон:

— Не, но съм частен детектив.

Между рамката на вратата и зидарията имаше няколко сантиметра разстояние. Катя го посочи:

— Ключовете си бяха там, а колата я нямаше.

Протегнах ръка, опипах мястото. Тя ме гледаше подигравателно:

— Е? Какво откри Шерлок Холмс?

Поправката на велосипеда й бе проста, трябваше да залепя предната гума, убодена от гвоздей. Докато се занимавах с това, от къщата излезе професорът.

— Каза ли ви Катя за автомобила? Какво мислите за това?

— Не мисля, че е откраднат — отвърнах. — В това село няма кой да краде коли, взел я е собственикът или негов познат.

— А ключовете?

— Всяка кола има най-малко два чифта ключове.

— И братовчед ви каза същото.

Катя донесе кафе, седнахме в беседката на градината, професорът попита:

— Ще отидем за риба, нали?

— Разбира се. В три часа ще дойда да ви взема.

Той поблагодари, изпи кафето си, прибра се в къщата. Явно Катя нямаше добро настроение, разговорът не вървеше. Като ме изпращаше, кимна разсеяно:

— Довечера ще се видим у вас.

И железата хлопнаха зад гърба ми.

Денят беше четвъртък, на вратата на кръчмата висеше табела „Почивен ден“, но щом приближих, кръчмарят веднага я отвори и ме покани да вляза. Върху една от масите бай Минчо бе разтворил тефтера с фактури, явно оправяше сметките си. Подадох мълчаливо плика, той го взе, мина зад тезгяха и го отвори. Вероятно в плика имаше пари и очите му веднага светнаха.

— Какво ще пиеш?

Отказах, той извади портфейла си, подаде ми двайсетлевова банкнота.

— В никакъв случай! — върнах му банкнотата.

Той се обиди:

— Не така, момче! Не ти правя подарък, получаваш заслуженото. Не ми отказвай, ще ме обидиш. Сега се уволняваш, ще ти трябват.

— Не мога да ги приема, бай Минчо.

— Тогава — килна назад каскета си, неговият обичаен жест, когато обмисля нещо, — тогава ето какво — и тикна в ръката ми монета, която не видях откъде измъкна. Разтворих пръсти, върху дланта ми лежеше републикански денар. — Взимай, взимай, ако не беше ти, щях да ги изхвърля на боклука.

Мислех да върна монетата, когато изведнъж се сетих, че тъкмо такова нещо ми трябва, за да направя подарък за рождения ден на бабка, от сутринта си блъсках главата какво да измисля за случая.

— И кажи на братовчед си, че довечера ще ви чакам в кръчмата.

— Братовчед ми си замина за Русе.

Бай Минчо сякаш се обърка:

— Замина? И кога ще се върне?

— Най-рано след два дни. Ако въобще се върне, защото може да му прекъснат отпуската.

— Аха — и свали каскета от главата си, захвърли го върху една от масите. После ме погледна с малките си хитри очички:

— А ти докога си тука?

— Защо? — изненадах се от въпроса му.

— Защото — потупа ме бащински по рамото той — искам да те почерпя като хората.

— След четири-пет дена си заминавам — казах и си тръгнах, а той се наведе над фактурите си.