Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (9)

5

Старата къща на Перчанови беше ремонтирана и променена до неузнаваемост. Долният етаж бе превърнат в едно голямо помещение с френска камина, разделено надве с портал. Вътрешно стълбище водеше нагоре, а в дъното, в един от ъглите, бе направен истински бар с три високи столчета. Всичко бе изпипано с вкус и приличаше на снимка от журнал по вътрешна архитектура. Фасадата на къщата не бе пипната и никога не бих предположил какво ще видя, ако вляза вътре.

— Какво ще пиеш? — попита Катя, застанала зад бара. — Уиски, кампари, коняк?

Доловила колебанието ми, веднага предложи:

— Честно казано, аз предпочитам гроздова и ако се довериш на моя вкус…

— Напълно.

След няколко минути по стълбището слезе професорът. Катя разлюля под носа му рибата и той заекна от вълнение:

— Ннне може да бъде!

— Но е факт — ухили се тя. — Доколкото знам, папа, досега подобен екземпляр не си имал щастието да уловиш.

— Вероятно заслугата е на другаря — рече той, гледайки ме през очилата.

— Нищо подобно. Знаеш, че миналото лято пак бях уловила сом. Ще пиеш ли гроздова?

— Ако направиш салата — отвърна професорът и седна при мене.

Вече можах да го разгледам спокойно. Петдесетгодишен е, реших, строг, но добър. Обича дъщеря си, риболова и спокойствието. Вероятно жена му е починала, купил е тая къща, за да може да работи на тишина, далеч от шума и напрежението на големия град.

Забелязал внимателния ми поглед, той се усмихна:

— Благодаря ви, че правите компания на дъщеря ми. Страхувам се, че е прекалено самостоятелна и невнимателна…

— В смисъл? — не разбрах какво иска да каже с това „невнимателна“.

— Все пак, момиче е — рече той — и не е твърде удобно да скита сама край реката и из горите.

— Тук хората са добри.

— Хората са повече от добри и все пак беше извършено престъпление.

— Е, да — съгласих се аз.

Той сне очилата си, избърса ги с кърпичката, извадена от джобчето на сакото си, погледна ме и малко небрежно, сякаш между другото попита:

— Какво става с разследването? Открихте ли престъпниците?

— Не знам — отвърнах изненадано. — Мисля, че още не.

— Да-а — продължи той, — странна история.

— Защо казахте „открихте“? — попитах. — Бях само свидетел.

Той се усмихна:

— Защото ми се струва, че и вие участвувате в следствието.

— Аз?

— Вие. И вашият приятел.

Засмях се:

— Шегувате се. Този приятел ми е братовчед и е тук заради риболова.

Засмя се и той, напълни чашите:

— За ваше здраве. И извинете, въобразих си, че този ваш братовчед е от милицията.

Без малко да кажа: „Да, от милицията е, и много ви моля не казвайте на никого“, но се въздържах, вдигнах чашата, отпих от гроздовата и се задавих. Той лекичко ме потупа по гърба. Извиних се:

— Не съм навикнал.

— Ще навикнете — успокои ме той. — С всичко се навиква.

Катя влезе, поднесе красиво наредена салата и се скара на баща си:

— Папа, внимавайте. Момчето е почти въздържател.

После се обърна към мене:

— Папа пие само гроздова, защото страда от язва. Когато има болки, става много проклет. Обиди ли ви с нещо?

— О, не — отвърнах. Обиди ме тя, като каза „момчето“, но преглътнах, с всичко се навиква, както казва баща й, а на нея бях готов всичко да прощавам.

— Утре ще уловим два сома — погледна ме ласкаво тя, аз вдигнах рамене. — Защо, не сте ли свободен?

— Не знам, може би.

Капитанът трябваше да отсъствува само два дни, следователно утре щеше да бъде тук и аз не можех да зная свободен ли съм, или не.

— А може би ще отидем за гъби!

Бързият й поглед означаваше друго и аз го разбрах. Утре, ако желая, ние можем да отидем при Петльови гребени.

— Утре — рече професорът — ние с тебе, дъще, ще се разходим до града.

Явно Катя бе изненадана:

— Защо, папа?

— Защото се налага, момичето ми.

Тонът му внезапно бе станал строг. Погледнах го учудено, той се засмя, както ми се стори, малко пресилено:

— Вероятно ще ходим при лекар.

После стана, кимна с глава:

— Вие се забавлявайте, аз ще поработя.

И леко, почти безшумно се изкачи по стълбата към втория етаж. Катя се наведе към мен, рече тихо:

— Сигурна съм, че язвата го свива, но не признава. Искаш ли да изиграем един шах?

Докато нареждахме фигурите, тя бързо смени гроздовата с уиски.

— Не я понасям — отвърна на учудения ми поглед, — но я пия, заради баща си. Насилих и теб, за да му станеш симпатичен. Консерватор е и не признава вносните напитки.

Обичах шаха и в поделението бях един от най-добрите. Първата игра играх разсеяно и загубих. Втората продължи дълго, може би час, час и половина, и въпреки това завършихме реми. Стараех се да не го показвам, но не ми беше приятно.

— Имам разряд — успокои ме Катя, — а освен това ти си разсеян, и трето, кавалер, както казва бабка. Хайде, скъпи, лека нощ, вдругиден ще ти дам реванш.

Изпрати ме до външната врата и ми се стори, че държахме ръцете си малко повече, отколкото е прието. Селото тънеше в мрак, няколкото улични лампи ме водеха към площада с кръчмата. Признавам, бях развълнуван, гърдите ми поемаха дълбоко свежия въздух, струваше ми се, че есенното небе никога не е имало толкова звезди, щурците изпълваха тъмнината с неспирен, възторжен звънтеж. Дотогава не познавах истински чувството любов, случаят беше ме опазил от това щастие, страдание или изпитание, наречете го както щете, но усещах, че с мен става нещо неизвестно, сладостно и тревожно, искаше ми се да полетя, да викна, да се смея. Ще я видя не утре, а вдругиден, колко далеко е това — една нощ, един дълъг ден и още една нощ!… С какво ще отидат до града? С автобуса? А защо не поискат колата от бабка? Ще ги откарам и ще ги върна. Трябваше да предложа, трябваше сам да се сетя, вече е късно да се предприема каквото и да било, утре сутринта ще си намеря работа към площада и ще я зърна, когато се качва в автобуса.

А капитанът?

Сетих се за Андонов и веднага отрезнях. Драги ми Тихов, къде си тръгнал, мойто момче? По-полека. Не забравяй, че още си тук, защото имаш ангажимент към капитана, обеща, че ще помогнеш, не се заплесвай като гимназист, ела на себе си. Добре де, обади се друг глас, едното не пречи на другото. Любовта никога не е пречила на силните мъже, напротив, помагала им е. Любовта стимулира, мобилизира, извисява личността. А трети глас се обади: А тя? Катя? Ако ти, драги ми глупчо, започваш да се влюбваш или вече си влюбен, то тя и хабер си няма. Какво си въобразяваш? Кой си ти и какво си? Мислиш, че това хубаво, интелигентно момиче си няма приятел там, в столицата? Студентка трети курс, заобиколена от интересни мъже! Тук е с тебе, защото няма друг, ти си единствен, каза ти го още в началото, необходим си й само за компания и нищо друго. Я по-спокойно и ела на себе си!

В главата ми беше истинска каша и като видях, че в кръчмата свети, реших да направя това, което вършат всички мъже в подобен случай. Ще изпия една голяма мастика, коняк, ракия или каквото и да било, пък да става каквото ще. Влязох, бай Минчо беше сам и доизбърсваше измитите чаши.

— Здрасти, Ванче! — зарадва се, като ме видя. — Къде си закъснял толкова?

— Разхождам се — отговорих смутено. Сякаш той можеше да знае откъде идвам и какво мисля.

— Като няма моми, ще се разхождаш, какво ще правиш. Цигари ли искаш?

— Не пуша, бай Минчо! Дай ми нещо за пиене.

— Какво да бъде то?

— Какво да е…

Той сръчно отвори бутилка с мента, отмери сто грама, подаде ми чашата.

— Наздраве! Меко и леко.

Седна при мене, огледа се и каза заговорнически:

— Мога ли да те попитам нещо?

— За братовчеда ли?

— Може и без братовчеда ти да я свършим. Виж какво ще ти покажа!

Извади портмонето си, разтвори го и постави на масата един римски денар. Черните му очички блестяха.

— Оня ден каза, че струва двайсет-трийсет лева. Вярно ли е?

Взех монетата, разгледах я. Струваше наистина, защото беше републиканска, но премълчах, а попитах:

— Откъде я имаш, бай Минчо?

Той се усмихна изтънко:

— Ако си търговец, нямаше да питаш откъде я имам. Имам си я и това е. Колко даваш, за да стане твоя?

Вдигнах рамене.

— Нямам пари, бай Минчо.

— А ако имаше? Двайсетака даваш ли го?

— Може би щях да го дам…

Той ме потупа по рамото:

— Благодаря. Монетата е от мене. А ако ми намериш някого от тия, дето дават толкова пари, ще има и комисионна. Братовчед ти не е ли кандидат?

Не знаех дали щеше да бъде кандидат братовчед ми и отговорих предпазливо:

— Ще видим. Може би. Затова ли го търси оня ден?

— Затова.

Зададох въпрос, който беше повече от глупав:

— Колко парчета имаш?

— Две — отсече той, после се засмя, пак ме потупа по рамото и добави: — Пък може и да са двеста, само че няма да ти кажа. Да не мислиш, че съм намерил имане. Ако ти кажа откъде ги имам, няма да повярваш. Струват ми по петдесет стотинки, пробутваха ми ги преди години и тъй си стояха в чекмеджето до оня ден, когато вие с твоя братовчед направихте този иширет…

— Номер ли? Знак?

— Този номер, казано по нашему. Тогава разбрах, че сте търговци на такава стока.

Гледай го ти нашия човек! Че не е била случайна демонстрацията на Андонов с тая монета, в това съм сигурен, но че е целял точно този ефект, не вярвам. Както и да е. Каквото и да е било намерението му, рибата е клъвнала.

Отговорих съвсем спокойно:

— Утре братовчедът се връща и ще видим, може би пък и да ти вземе стоката.

— Е това е приказка! — прибра си денара кръчмарят и отново се залови с чашите.

Изпих ментата, пожелах му лека нощ и си тръгнах към къщи. Андонов ми постави още една въпросителна и колкото да умувах, не разбрах какво иска да постигне с тия монети. Утре има какво да му докладвам. Първо — премахването на автомобилната следа, второ — бележката на вратата на автомобила, трето — професорът знае, че не ми е братовчед, а служител от Народната милиция, четвърто — монетата на кръчмаря…

Ще трябва да се опитам още сега, като се прибера в стаята си, да систематизирам всичко това, да намеря оня момент, ако съществува такъв, разбира се, който осмисля фактите, обединява ги и води до главното! Ако на мое място бе Еркюл Поаро, вероятно щеше да постъпи точно по този начин и безсъмнено щеше да открие онова рационално зърно, което ще го приближи към главната цел.

Унесен в тия и подобни разсъждения, аз напуснах площада и тръгнах по улицата, в дъното на която се намираше къщата на баба ми. Като завивах, стори ми се, че на срещуположния ъгъл имаше човек, който се притиска о стената на високата каменна ограда. В първия момент това бе просто усещане, отбелязано мимоходом, но след десетина крачки спрях и се обърнах. Тъмнината край оградата бе плътна, осветлението от площада я засилваше. Окашлях се, ритнах някакво камъче, после извиках по войнишки:

— Кой там?

Стената отвърна с мълчание, но изострените ми сетива доловиха движение и вече бях напълно сигурен, че там имаше някой, който стои, диша и ме гледа. Признавам, изпитах нещо като страх, казвам „нещо“, защото това не беше точно страх, а безпомощност, и вече не можех да се обърна и тръгна към къщи. Две години непрекъснато съм бил с оръжие, а сега нямах в себе си даже и джобно ножче. Струваше ми се, че ако тръгна към къщи, този „някой“ непременно ще ме нападне в гръб. Тръгнах рязко и смело към тъмния ъгъл, разчитайки на изпитана хитрост — това, което зная аз, той не знае. В тъмнината еднакво се страхуват и човекът, и звярът. И жертвата, и нападателят.

И този някой също така бързо и рязко напусна ъгъла и тръгна край стената, която продължаваше по другата улица. Вече не се криеше, виждах тъмната му фигура да крачи бързо по тротоара. Деляха ни десетина метра и когато ускорявах хода си, той също ускоряваше своя. Така изминахме стотина-двеста метра, за съжаление осветление нямаше, но все пак през цялото време имах чувството, че ми напомня нещо тази малко дребна фигура, която стъпваше безшумно и пъргаво като котка. Вече излизахме извън селото, когато внезапно фигурата скочи встрани и потъна в тъмнината на овощна градина с неясни, безформени сенки на дърветата. Дълго стоях край тази градина, напрегнато се вслушвах. Не се чуваше нищо. Над селото се таеше лепкава тишина, спяха и животни, и хора.

Върнах се обратно, прибрах се вкъщи, опитах се да чета, но не можах. Струваше ми се, че някой ме наблюдава през прозореца, даже излизах навън, разхождах се в двора и дебнех в тъмнината като хлапак. Заспах късно и сънят ми бе тревожен, изпълнен с къси, чудновати видения, които избухваха и угасваха като взривове.