Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (20)

2

Докато въртяхме назад към селото, аз трескаво мислех как трябва да постъпя. Да се обадим на милицията, всъщност означаваше, че трябва най-първо да отидем при пълномощника, да му разкажем какво сме видели, той да вдигне телефона и да поиска от селската поща да го свържат с номера на управлението в града и да разкаже на дежурния това, което ние сме му разказали. През това време селската телефонистка все щеше да чуе разговора с дежурния, достатъчен е фактът, че е търсена милицията, за да гръмне, както казва баба ми, цялото село. А не бях сигурен, че и самият пълномощник ще мълчи, историята с изчезването на надзирателя и момчето така силно бе възбудила духовете, че временното затишие бе като затишие пред буря — всички с нетърпение очакваха развръзката на тази неясна и както вече се изразяваха, тайнствена история. А как щеше да погледне на всичко това Андонов? Нямаше ли да бъде провалена цялата операция, която той вече цяла седмица водеше с такава предпазливост? Защото, ако наистина в оная дупка се намират труповете на изчезналите и това стане известно на всички, вероятността да заловим престъпника (или престъпниците) става още по-малка. Какво беше казал той миналата вечер? Още малко търпение, още ден-два, Тихов, и всичко ще стане ясно. Ах как съжалявах, че точно този ден той беше изчезнал и не знаех къде се намира и къде мога да го търся. „В краен случай — беше ме предупредил той, — но само в краен случай наистина, ако ти трябвам, ще ме потърсиш в управлението, но не по телефона, от селото, а ще вземеш таратайката на бабка и каквото има да ми кажеш, ще ми го кажеш лично, а ако не ме намериш, ще го кажеш на другаря Трифонов.“ Добре, още сега, като се върнем в селото, ще запаля москвича и ще отида в града, но Катя? Какво да правя с Катя? Да й заповядам да мълчи? Кой съм аз? Човек на Андонов, а Андонов не е никакъв братовчед, а капитан от Народната милиция. Мерси! Андонов ще ме потупа по рамото и ще каже „браво“.

Кучето ни заряза още там, на поляната под скалите, ние въртяхме педалите доста бързо, селото вече се виждаше, а аз още нищо не бях решил. Ето, сега трябваше да проявя самоинициатива, а в главата ми нямаше нито една свястна идея. По наклона след моста вървяхме пеш и тикахме велосипедите. Ризата ми лепнеше от пот, Катя също бе изморена и като стигнахме върха, предложи:

— Да починем.

Седнахме, Катя запали цигара, аз гледах разсеяно към покривите на селските къщи, разхвърляни сред градините от овощни дървета.

— Ваньо! — чух след време гласа на Катя.

— Да, Катя?

Очите й, леко премрежени, също гледаха към селото.

— Не зная какво мислиш — започна бавно тя, — но ако питаш мен, мисля, че не трябва да избързваме.

— Да избързваме с какво?

— С обаждането в милицията.

Усетих, че се изпъвам като лък, но успях да попитам с нормален глас:

— Защо?

Катя всмукна дълбоко от цигарата, издуха дима и обясни:

— Поради няколко причини. Първо — ние с тебе не сме видели кой знае какво, а куп камъни пред една пещера. Знаем ли какво има в пещерата? Не знаем. Второ — да предположим, че версията ни е вярна. Че там — тя подчерта тази дума, — че там наистина се намират телата на убитите, макар че е твърде съмнително, защото трябваше да усетим разлагането им. С какво ще помогнем на самите тях? С нищо. Фактът си е факт. Ако трябва да помогнем някому, нека е на онези, които търсят престъпниците. На следствените органи. Мислиш ли, че едно телефонно обаждане от селото ще им свърши работа? Аз мисля, че такова обаждане ще им навреди. Така е, нали?

Слушах я смаян.

— Защото — продължи тя — ако има убийство и телата са там, това засега ще трябва да знае само милицията. Не мислиш ли, че ако те искаха да намерят тия тела, можеха да го сторят досега?

Гледах я втренчено, поразен от логиката в съображенията й и от това „ако“, изговаряно досущ по същия начин, по който го изговаряше и Андонов. Стори ми се, че в кафявите й очи играеше подигравателно пламъче.

— А няма ли да е по-добре, ако идеш утре в града и лично съобщиш какво сме видели и какво предполагаме, че се е случило там? За да ни е чиста съвестта, а?

По-идеално разрешение от това за мен, разбира се, не можеше и да има, но да го чуя от нейните уста, никога не бях очаквал. Чувствувах се толкова объркан, че както казват хлапетата, релетата ми започнаха да не включват.

— И разбира се — малко наставнически прибави Катя, — трябва да си обещаем, че няма да казваме никому дума. Нали?

И улови ръката ми.

— Искаш ли да отидем утре двамата? Ще измолиш от бабка колата и ще се разходим из града.

— Чудесно, Катя — можах най-после да се обадя. — Умна си!

Целунахме се, макар и не така горещо, както го правихме под бряста край мелницата, после качихме велосипедите и се спуснахме към селото. Катя си подсвиркваше, а аз мислех: „Утре си е утре, но мен ми трябва Андонов още сега, още тази вечер!“