Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (7)

3

Намерих капитана да седи под асмата и да чете книга. Срещу него баба ми пълнеше буркани с бланширани печурки. Като видяха физиономията ми, се засмяха.

— Нали ти казах — гледаше ме подигравателно баба. — Рано пиле рано пее. Я да видя какво си донесъл? Е браво, цял ден за една шепа. Гладен ли си?

— Не!

— Изморен ли си?

— Не съм уморен.

— Какво ти е тогава?

— Нищо.

Прибрах се в стаята си и капитанът веднага дойде при мене:

— Искаш нещо да ми кажеш?

— Аз? Откъде знаеш?

— Знам. Знам и това, че се сърдиш, че съм си губил времето да ходя за гъби. Че не ти се обадих тази сутрин; че чета книга, а не търся престъпниците, и тъй нататък. Е, кажи какво има?

Разказах на Андонов къде съм ходил и какво съм видял. Той веднага донесе от стаята си няколко снимки, нареди ги на масата.

— Коя?

— Тази — посочих уверено. — Оная следа прилича точно на тази. Трябва да отидем веднага. Може да мине друг автомобил, животно, хора и тъй нататък.

— Прав си… Всичко това е възможно, само че няма никакъв смисъл да ходим.

Гледах го изненадано.

— Ако следата е същата — продължи той, — това означава, че автомобилът, който я е оставил, е бил и при мелницата, и при скалите. Ако не е същата…

— Обратното — ядосах се аз.

Андонов ме погледна спокойно:

— Именно. И не забравяй, че търсим убийците, а не автомобил…

Наистина не го разбирах.

— Слушай, Ваньо — помъчи се да ми обясни капитанът. — Цяла седмица органите на КАТ проверяват автомобилите на три окръга. Имаме три вида отпечатъци и нито един не сме открили. В случая не е важно идентифицирането на твоя отпечатък, а фактът, че го има. И дали е същият, или не е, не е важно. Защото този, който е бил при мелницата на излет, могъл е да бъде и при скалите. Всеки има право да отиде където си ще. Твоята находка има съвсем друго значение. Много важно, разбира се… Ние трябва да претърсим този пущинак там, при твоите Петльови гребени. И това ще стане не сега, а утре рано, а може би и малко по-късно, и не от нас, има си хора за тази работа. Защото, ако… — и той направи обичайната си пауза след тази дума:

— Ако?

— Ако този автомобил първо е бил при мелницата, а после при скалите, той наистина е могъл да откара там само едно — трупове. И като ги намерим, ние само ще потвърдим факта и нищо повече. Тоест това, което вече знаем. Или почти знаем.

— Почти? Защо почти?

— Не мисли, че тази сутрин ходих за гъби — продължи Андонов, без да обърне внимание на въпроса ми. — Гъбите набрах между другото, до обед аз бях овчар… Помагах на каракачанина да пасе стадото. Видяхте ли жена му?

— Да. Защо?

— Обърна ли внимание на облеклото й?

— Не, защо?

— Да, не… Човек трябва да гледа, без да се пита защо — малко недоволно рече Андонов и измъкна цигарите от джоба си. Гледах малко тъпо как започна да очуква цигарата и изпитвах срам като ученик с неподготвен урок. — Имаш ли ангажименти за утре?

Може би се изчервих, защото той добави:

— Към момичето, искам да кажа.

— Помоли ме да отидем за риба.

— А ти я помоли най-напред да отидете за гъби, а после за риба. Намери извинение, че баба ти много обича гъби, че рибата сутрин не кълве и тъй нататък. А сега ще ме откараш до града и довечера мини към кръчмата, да видиш какво правят старците. Ще се върна тук след два дни. Гледай, слушай и нищо не предприемай!