Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (11)

2

След два часа, избръснат, стегнат и усмихнат, капитанът тръгна към кръчмата на бай Минчо.

— А аз? Каква задача ми възлагате, братовчеде? — попитах, след като разбрах, че не иска да ме вземе със себе си.

— Първо, да довършиш задачите, поставени от баба. Второ, да напомпаш предната гума на велосипеда, защото е омекнала, и ако ти се разхожда, той е на твое разположение. Трето… — и той замижа по своя особен, присмехулен начин — мисля, че ще ти се поиска да посрещнеш автобуса от града… Тоест свободен си до двадесет и четири часа.

Смених счупените керемиди набързо, прибрах стълбата и се залових с колелото. Предната гума наистина имаше нужда от напомпване и докато го вършех, отново се запитах за какво му е потрябвал велосипед на капитана. Да не мисли, че ще стоим тук до края на годината, ще пием ракията на бабка и ще умуваме имало ли е престъпление, или е нямало. Както и да е, това си е негова работа, след една седмица аз си заминавам, а той да прави каквото си ще. А между впрочем няма да е лошо, реших, да се поразходя малко с велосипеда, не съм яздил велосипед от детските си години. Спомних си как горещо молех баща си да ми купи колело-, но той все отказваше, страхуваше се от тесните пернишки улици и автомобилното движение.

Чопърът беше лек и удобен за каране, спуснах се по асфалтираната улица през селото и излязох долу, където започваха лъките към реката. По мекия коларски път бяха вървели трактори и каручки и беше истинско удоволствие да въртя педалите по гладкия коловоз. Лек ветрец издуваше ризата ми, пред очите ми се простираше есенното поле, шарено като черга, жълти квадрати с узряла царевица, зелена люцерна, зеленчукови градини със зеле и пипер, върховете на тополите и върбите край реката, а отсреща по склона бяха частните лозя — малки квадратчета, оградени с живия плет от храсталаци по слоговете. Изведнъж се зарадвах истински на велосипеда. Сетих се, че още утре мога да поканя Катя да излезем ей по тоя път или където поиска тя и да направим една прекрасна екскурзия.

Браво, капитане!

Пътят ме отведе при реката и аз с изненада установих, че на това място има брод, през който може да се мине на отсрещния бряг. Слязох от велосипеда, събух обувките си и като го вдигнах на рамо, нагазих във водата. Беше топла и у мен внезапно се породи желание да се изкъпя. Няма да е лошо, рекох си, да поплувам — под брода започваше дълбок дълъг вир, — вече три или четири дни не съм го вършил. Но щом стъпих на другия бряг, веднага забравих за плуването. На два-три метра от водата пътят се изкачваше по лек наклон и върху този наклон от влажна глина аз отново видях познатите следи от автомобилна гума. Внезапното откритие ме накара да захвърля велосипеда, да коленича и като хипнотизиран да разгледам ясния релефен отпечатък. Фигурите вече виждах и насън, правилните ромбоидни кутийки, лъкатушната нежна линийка, ръбчето отстрани. Експертизата беше доказала, че това е следа от гума „Мишелин“, не съвсем нова, но не и много стара; такива гуми нашите автомобилисти купуват от магазините на Кореком, в столицата например всеки пети или шести автомобил марка „Жигули“ има подобни гуми. Те са радиални, дълготрайни, возят меко и специалистите считат, че са едни от най-добрите автомобилни гуми въобще. Мисля, че следствието направи опит да установи кой бе купувал от споменатите магазини подобни гуми, но това се оказало невъзможно, те се взимат от купувачи, които имат право на чужда валута, а после се продават и препродават на втори и трети лица. Често пъти купувачите нямат и автомобили, а вършат услуга на близки и познати. А всъщност, рекох си, може би ми се струва, че отпечатъкът е същият, защото вече съм травмиран и виждам онова, което искам да видя.

Отпечатъкът беше влажен, мек и съвсем свеж. Значи оня автомобил, който е бил и при мелницата, и при Петльови гребени преди единадесет дни, е минал тук, през този брод, сега, през деня, или най-рано вчера, което е по-малко вероятно, защото времето бе топло и слънчево и глината щеше да засъхне. И каква е била посоката му? Към селото или откъм селото? Подготвеният детектив вероятно знае как да установи това, но аз и хабер си нямах. Ако е изкачвал наклона, значи се е движел откъм селото и това сигурно личи по някакъв начин, но как? А важно ли е каква е посоката му? Към селото или откъм селото означава едно и също — той е някъде тук, в този район, и ние трябва да го намерим. Къде всъщност води този път?

Изкачих наклона, яхнах велосипеда. Въртях бавно и все гледах в земята. Втори следи не открих, пътят се движеше по суха утъпкана земя, правеше лек завой вдясно през пожънати ниви, после пресичаше напоителен канал по бетонно мостче и след километър и нещо излизаше на главния асфалтов път, който идваше от града и потъваше в гърлото на боаза. На това място поседях около половин час, разкъсван от три желания: да отида при мелницата, при овчарника или при скалите. Надделя последното. Наклон почти нямаше, карах бавно и с удоволствие, като мислех за предимствата на старото превозно средство. Автомобилът не върви, а лети, той те приковава към себе си, ангажира те с капризните си изисквания и освен сивата лента пред себе си нищо друго не виждаш. Човекът от началото на века е пътувал пеш, на кон или в каруца. Бавно, спокойно и от скука и от нямане какво да прави пътникът с гледал наляво и надясно, нагоре и надолу. Спомням си как бащата на майка ми, т.е. дядо ми, разказваше за своите пътувания из страната. Той е от плевенските села и се е занимавал с кираджилък^[1]. Имал два големи бивола и е карал стока от ломското пристанище до различни градове из Северна България. Разказът му обикновено започваше така: „Преспахме в хана на Лом и рано сутринта тръгнахме по шосето за Враца. По обед, когато наближихме еди-кое си село, срещнахме весела сватба и единият от веселяците ми продаде кон за две оки вино, но този кон беше мой само три часа, защото при чешмите край Вита, а тия чешми са известни, защото там някога…“ и т.н. Със своите биволи той беше стигал чак до Добруджа, до Варна, беше минавал и Балкана, пили са вода, хвалеше се той, и от Тунджа, и Марица и средната им скорост е била три-четири километра в час…

Вярно е, че състезателите днес постигат средна скорост с велосипедите си и до трийсет километра, но това е друг въпрос, ние с чопъра се движехме бавно, но моя милост не гледаше нито наляво, нито надясно, а строеше хипотези. Щом автомобилът е тук, то (има си хас да не е така) и собственикът му е някъде тук, а това може да означава, че той е местен човек. Какво ни пречи, мислех си аз, да организираме претърсване във всички околни села, като надникнем навсякъде, ама буквално навсякъде. Автомобил е, не е велосипед, че да го скриеш на тавана. Ако пък, да речем, е от друг окръг, то защо ще се навира непрекъснато под носа ни? Ами защото, отговарям си веднага аз, този автомобил няма нищо общо с произшествието (вече не смеех да изрека „престъплението“) и затова неговият собственик си пътува спокойно където си ще. Добре де, щом е така, защо тогава ще заличават оная следа, която бях открил под скалите на Петльови гребени?

И тъй нататък. Докато стигнах до мястото, откъдето започваше коларският път нагоре към скалите. Тогава се сетих за Андонов. Щеше ли да нарече повторното ми идване до това място самоинициатива? Може би да. Колебах се дълго, като слушах ромона на реката под високия бряг, и това ме накара да сляза долу, за да се изкъпя под някой от водопадите, които тук бяха в изобилие. Намерих пътечка, която се спускаше между храстите, и внимателно прекарах велосипеда. Тук коритото на реката бе тясно, водата се провираше с шум около огромни скали, скачаше от малки и големи прагове, пенеше се из въртопите и имаше един дълбок вир, който знаех от детството си, наричан Гърлото. Тогава не ни разрешаваха да се къпем в него, говореха, че има водовъртеж, а дълбочината му е повече от тридесет метра. Много ми се искаше да видя този вир, който навремето разпалваше въображението ми, и се мъчех да си спомня нагоре или надолу трябва да го търся. Огледах се за място, където да оставя велосипеда, и едва не подскочих от изненада. До една от скалите беше облегнат велосипед, който веднага познах. Сърцето ми ускори пулса си, усетих, че ръцете ми се изпотиха от вълнение. Бързо оставих чопъра, изкачих се върху скалата и видях Катя да лежи по бански върху широк плосък камък сред реката и да чете книга. Откритието ме изпълни и с радост, и с огорчение. Защо ме излъгаха, че отиват в града? Защо не ме извика със себе си? Може би е по-добре да се върна, без да се обаждам, колебаех се още, но Катя ми махаше с ръка от камъка и аз бързо свалих обувките и се намерих при нея.

— Хей, как ме намери? — извика тя, за да я чуя, защото реката шумеше.

— Случайно — казах й истината аз. — Нали отидохте в града!

— Отложихме за утре.

— Защо не ме извика?

Тя ме погледна дяволито и посочи към другия бряг.

— Невъзможно, драги!

Там с въдичарска пръчка върху една скала седеше професорът и не помръдваше.

Отпуснах се до Катя върху пясъка.

— Какво четеш?

Тя тикна книгата под носа ми:

— Някакво глупаво криминале.

„Баскервилското куче“ на Конан Дойл, едно от миналите издания, доста овехтяло и оръфано и както личеше, купувано от антикварна книжарница.

— Но това е класика, Катя!

— Не знам, не чета подобна литература, баща ми има слабост към нея.

Е, да! Забелязал съм, че криминална литература четат юношите и може би всеки втори професор. Деловият, практичен човек се отнася с подозрение към нея.

— А риболовът върви ли? — попитах, за да се измъкна от неудобството на категоричното й определение, защото този роман бе една от любимите ми книги през годините на пубертета.

— Мисля, че не — погледна тя отново баща си, чиято поза си оставаше същата. — Мисля, че някой го е омагьосал и той е превърнат в камък! — и изсвири силно с уста, по момчешки, както свирят по стадионите. Баща й спокойно вдигна глава и махна към нас. — Не, не е омагьосан — рече Катя, обърна се по гръб и подложи ръце под главата си: — Ти какво прави днес?

— Нищо особено.

— Върна ли се братовчед ти?

— Да.

— А къде е той?

— Остана в селото. Почива.

Интересът й към „братовчед“ ми неприятно ме разтревожи. Тя сякаш нарочно продължи:

— Интересен мъж!

За мен, разбира се, винаги казваха „добро момче“, „интересно момче“… Когато чуете жена да казва „интересен мъж“, ще знаете, че любопитството й не е случайно. Съзнавах, че е глупаво, и въпреки това казах:

— Да… интересен… Жена му също.

Катя ме погледна разсеяно:

— Вероятно. Такъв мъж не би се оженил за случайна жена.

„Такъв мъж“… Видя го един или два пъти, размениха две-три думи и… „такъв мъж“!

Погледна към часовничето си, после към слънцето, което се спускаше към хоризонта, очертан от венеца на скалите, и отново свирна на баща си:

— Папа! Хайде да си ходим.

Той махна с ръка, което означаваше: Вървете си!

— И без това не мога да го взема на велосипеда си — стана от камъка Катя и ми се усмихна: — Хайде, ще повървим, ще се повозим…

Катя видя велосипеда ми, зарадва се:

— Браво. Вече ще има с кого да си правим компания…

Като се измъкнахме на шосето, подхвърли:

— Ще те заведа при едни пещери, в сравнение с които тия са нищо. Кога си свободен?

— Ако желаеш, можем да отидем още утре.

— Утре наистина ще бъдем в града, Ваньо.

— Тогава вдругиден.