Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Емил Боев (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Богомил Райнов. Един наивник на средна възраст. Реквием за една мръсница.

Издателство „Български писател“, София, 1986

Ново издание

Редактор: Теодора Димитриева

Художници: Стефан Груев, Кирил Гогов

Худ. редактор: Петър Тончев

Техн. редактор: Емилия Дончева

Коректор: Паунка Камбурова

Формат 32/84/108. Тираж 75111 екз.: подвързия 2111 екз., брошура 73 000 екз.

Печатни коли 24. Издателски коли 20,16. Л.Г. VI/56a. Изд. №6312

Поръчка №70/1986 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 29.XI.1985 г. Излиза от печат на 30.V.1986 година

Цена: Подв. 3,00 лв. Брошура 2,75 лв. Код 25 9536222511/5605–186–86

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

ПЪРВА ГЛАВА

Тия двамата навярно бяха решили да се поразходят из нощните заведения на Пирея, а после може би да се прехвърлят някъде на запад, ама съвсем на запад, дето е по-културно и дето, както разправят, заплатите са страшно високи, а колите — ужасно евтини.

Тия двамата вероятно разчитаха, че ще успеят да се почерпят с шотландско уиски и с гръцки мадами не по-късно от утре вечер и за по-бързо бяха поели през най-стръмното кестерме на хълма и не може да им се отрече, че наистина твърде бързо бяха се добрали до крайния етап на пътя, оня най-краен етап, който очаква всички ни, само че на различни места, при различни обстоятелства и в различно време.

Сега, когато бързият хаотичен пукот на престрелката бе секнал и вечерта им бе отредила своето едноминутно мълчание, те лежаха в гъстия храсталак, единият — увиснал върху ниската драка с обронена надолу глава, а другият — проснат по гръб. Те лежаха безмълвни и неподвижни, сякаш потънали в дълбоко съзерцание, русокосият — забил поглед в земята, а кестенявият — загледан към звездите, които се мяркаха и чезнеха зад бързо летящите разкъсани облаци.

— Млади хора… — установи спътникът ни, когато силният лъч на джобния му фенер се втренчи върху двете тела.

Те наистина изглеждаха по вид да са някъде около периода на пълнолетието, периода на казармата, която може би бяха искали да избягнат, периода на мечтите за авантюри, когато една идиотска мелодия или една идиотска книга, или един идиотски филм в кварталното кино могат да те накарат да закопнееш по някакъв отвъден, приказен и съвсем несъществуващ свят, да закопнееш дотам, че да задигнеш спестените пари на майка си и парабела на баща си, да вземеш влака за Кулата и няколко часа по-късно да рухнеш сред бодливия мокър храсталак на тоя тъмен хълм. Двама глупаци, но толкова млади, че когато човек ги гледаше така, неподвижни и стихнали в безмълвното си съзерцание, не можеше да не почувствува, че някаква топка засяда на гърлото му и да не се опита да я разкара тая топка с това дрезгаво покашляне, с което в момента капитанът си прочистваше гърлото.

— Ние тръгваме! — съобщи Любо, защото наистина нямаше какво повече да правим тук.

Капитанът мълчаливо вдигна ръка за поздрав и двамата с Любо поехме назад към пътеката. Само няколко минути по-рано бяхме срещнали капитана в нощните сенки на тая пътека и бяхме спрели да разменим по някоя дума и да изпушим по една цигара, и тъкмо тогава бе екнала престрелката, защото ония двамата тъкмо в тоя миг бяха наскочили на поста и в отговор на предупреждението бяха открили огън, може би просто от страх или от глупост, и бяха изпукали мунициите си, възлизащи на три пълнителя, преди да замлъкнат завинаги.

Но за нас с Любо, служебно погледнато, това бе инцидент, който не ни засягаше, и ние бяхме се запътили към съвсем друга точка на граничния район и ни предстоеше среща със съвсем други хора, а може би и с други изстрели, адресирани сега вече лично до нас. Затова си тръгнахме, прекосихме двестата метра шубраки и отново поехме по пътеката.

Есенната нощ бе хладна и неспокойна и влажният вятър над дерето ту стихваше, ту отново засвирваше глухо, а облаците над нас ту ни захлупваха с мрачина, ту се разсейваха, за да разкрият смътното сияние на луната. Крачехме един подир друг — Любо напред, а аз подире му, понеже пътеката бе съвсем тясна. Крачехме мълчаливо, защото за предстоящото нямаше какво повече да говорим, а инцидентът с тия двамата бе нещо, което, служебно погледнато, не ни засягаше. Крачехме бавно по каменистия улей на вървището, а понякога спирахме да си починем и вдишвахме заморено влагата на нощта, в която се примесваха свежият планински хлад и мирисът на дим от мокри шубраки, идващ нейде откъм низината.

— Добре, че излезе вятър да пресече дъжда — измърморих, като гледах летящите над тъмното било облаци.

— Не бой се, брат ми, пак ще има дъжд — отвърна Любо. — Вятърът скоро ще спре и пак ще завали.

В планината хората говорят за времето повече, отколкото всякъде другаде, може би просто защото в планината рядко можеш да разчиташ на покрив над главата си, а Любо вече три години я обхождаше тая планина надлъж и нашир, и то не като турист, а като човек от нашата професия и знаеше много повече неща от мене и по въпросите на времето, и по въпросите на професията.

— Това е мястото — съобщи един час по-късно той, като спря.

Билото над нас хвърляше тежка сянка и в първия миг аз дори не можах да различа малкия овчарски заслон, иззидан от едри каменни плочи. Промъкнахме се през тесния отвор, служещ за врата, и едва се бяхме разположили върху струпаното в ъгъла сено, когато дъждът навън заплющя.

Извадих от джоба си цигарите и запалката, но Любо, който виждаше добре дори и в тъмното, прошепна:

— Пушенето не е препоръчително…

Той изчака да скрия с въздишка на досада тютюнджийските си пособия обратно в якето. Сетне на свой ред извади цигари и невъзмутимо запали.

— Нали пушенето не е препоръчително?

— Исках да кажа, че не е препоръчително за здравето ти.

Сетне, като се наслади мълчаливо на гимназистката си шега и като ме изчака да запуша, ненадейно запита:

— Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?

— Ще го убия — отвърнах, без да мисля и вдишах дълбоко тютюневия дим, така приятно горчив сред нощната влага.

— Като оня… Тарас Булба…

— Да. И като Матео Фалконе.

— Не съм чувал такъв.

— Нали учиш френски? Във френската читанка го има.

— И какво е направил тоя… Фалконе?

— Вдигнал пушката и застрелял сина си. Какво друго?

— Такива бащи ги има само в книгите. Ти не би могъл да застреляш сина си.

— Тогава ще застрелям себе си.

— Това не е решение на въпроса.

— На кой въпрос? На този, несъществуващия? Доколкото ми е известно, нито ти, нито аз имаме синове.

Той замълча, сякаш обезоръжен от аргумента ми, и аз известно време наблюдавах разсеяно огънчето на цигарата му, което ту помръкваше, ту наново засияваше, осветявайки с неясна червеникава светлина лицето му. Сетне го чух да казва:

— Аз имам син, Емиле. Одеве ми съобщиха, че Мария е родила момче.

— Честито!… Значи мечтата ти се сбъдна.

— Да, брат ми. Само че ти не ми отговори на въпроса.

— За какво трябва да отговарям на глупави въпроси?

— Защо глупави?

— Ами защото нито твоят син, нито моят, ако имам такъв, могат да станат предатели.

Той отново замълча и този път като че съвсем се изличи в мрачината, понеже вече бе допушил цигарата си. И аз само по тихото му равно дишане усещах, че е тук до мене, потънал навярно в мисли за сина си и за страшната, но съвсем въображаема опасност, надвиснала над невръстната му глава.

Такъв си беше моят приятел Любо Ангелов с неговата слабост към невинните гимназистки шеги, заради които бяхме го кръстили Любо Гявола, и с неговата склонност към абстрактни разсъждения, на които обичаше да се отдава тъкмо в най-неподходящи за подобни занимания моменти.

В същата тая местност, дето се намирахме, щяха да прехвърлят един час по-късно от насрещната страна банда главорези и тия главорези следваше да бъдат насочени от нашите хора по погрешна писта, завършваща с капан, а ако операцията не успееше — да бъдат ликвидирани още тук, на самото място. Ръководството на всички тия действия бе поверено на Любо и аз съвсем не се съмнявах, че Любо ще се справи, както и друг път се беше справял. И все пак сега, в паузата преди данданията, той мислеше не за операцията и за съдбоносните мигове на престрелката и за всичко останало, а си блъскаше главата над проблема, за предателството, разглеждан в един интимно родителски, но съвсем теоретичен аспект.

* * *

Спомням си съвсем без нужда всички тия стари неща, додето крача бавно по заления от слънцето тротоар на Дондуков. Без нужда, но не без повод, защото целта на кратката ми пешеходна разходка е квартирата на Любо.

Ранна пролет и ранен следобеден час, и почти пуст булевард, свободен от отегчителни навалици, и едно бледо слънце, което засега повече свети, отколкото топли. Всичко това ми се струва достатъчно като основание, за да забавям крачки, макар да знам добре, че истинската причина за неохотното ми движение към познатия адрес е друга.

— Ще трябва да се обадя предварително — бях подхвърлил, додето обсъждах в службата с Борислав предстоящата си визита. — Какъв им е телефонът?

— Нямат телефон?

— Как така да нямат телефон?

— Те живеят толкова изолирано, че не знам за какъв дявол може да им трябва телефон.

— Те ли се отдръпнаха, или вие ги забравихте?

— Ами че и едното, и другото, нали знаеш как стават тия неща: отпърво те се отдръпнаха, после ние ги забравихме. Началствата се сменят, хората се пръскат насам-натам, изобщо…

И Борислав замахна вяло в пространството, за да покаже, че изобщо нещата са ясни и без думи. После отпусна ръка и затропа леко с пръсти по бюрото.

— Но ти трябва да отидеш.

— Добре, добре — кимнах. — Само не ми поставяй задачи. А ти защо не си отишъл?

— Защото знаеш, че и аз като тебе съм постоянно в движение. И после, аз съм едно, а ти си друго. Ти беше най-близкият приятел на Любо.

Ние наистина бяхме приятели. И аз му бях длъжник не само за тая дружба, а и за професията си, защото аз бях калфата, а той бе майсторът и беше ми подарил всичко, което притежаваше като опит и умение. Всъщност нашия занаят по онова време Любо го владееше в най-грубата му форма — формата на хайките, на засадите и на стрелбата с автомат, изобщо всичко това, което по-късно вече никога не ми влезе в работа. Но аз бях научил от Любо и неща, които щяха да ми служат цял живот, и между другото бях овладял умението да се разминавам със смъртта без да мисля по това, какво би станало, ако разминаването не се състои. И в ония години ние двамата с него, застанали рамо до рамо, неведнъж се разминавахме със смъртта, разминавахме се понякога само на косъм разстояние, като при оня гол каменист хълм, където аз трябваше да възлизам нагоре под куршумите с продупчена вече ръка и където Любо го раниха под коляното. По-късно моята рана заздравя, и раната на Любо — също. Но оттогава той винаги леко провлачваше крака си, което, професионално погледнато, не беше от значение, защото минахме на друга работа и ни пратиха по разни школи за преквалификация. И ние се разделихме, и минаха доста години, преди да се срещнем отново, но вече не тук и не по стръмнините край границата, а там, далече, в лятната влажна жега на Венеция.

Срещнахме се, защото бяхме изпратени по една и съща задача и Любо от месеци вече напразно си блъскаше главата върху тая задача, а аз току-що бях включен в комбинацията. Ние седяхме върху мраморната скамейка в сянката на пустия кей и Любо ми излагаше подробностите на ситуацията, а когато свърши, добави съвсем без връзка:

— А аз, брат ми, имам син…

И тогава неволно си спомних за оная нощ в овчарския заслон, когато за пръв път ми бе съобщил една подобна новина, пак тъй ни в клин, ни в ръкав, и пак в такава неподходяща обстановка, и пак пред прага на нещо съдбоносно, което предстоеше да се разрази.

Онази нощ в планината съдбоносното се бе разразило призори и ние бяхме успели сред свиренето на куршумите да се разминем още веднъж със смъртта. А тук, във Венеция, съдбоносното почти не се усещаше, свито нейде в дъното на делничното спокойствие, и Любо се движеше лениво по моста от Венеция за Местре провлачвайки леко крака си, когато смъртта връхлетя върху него като черна кола, като една пияна черна кола, и този път не се разминаха. И Любо остана да лежи отхвърлен към парапета на моста — едно окървавено и все още потръпващо тяло.

— А аз, брат ми, имам син…

Само че на този син, втория по ред, не бе съдено да просъществува. Мария при съобщението за гибелта на Любо бе изпаднала в депресия, детето трябваше да бъде поверено на чужда жена, а малко по-късно някаква болест го отнесе, не помня точно каква болест, пък и не е важно, защото след като си напуснал тоя свят, без още да си живял, причината за напускането се превръща в подробност.

Така че аз сега не отивам при Любо, дето вече го няма, нито при малкия му син, дето също го няма, а при по-възрастния и при майка му и, искрено казано, никак не бързам за тая среща и ако едва-едва се тътря по Дондуков, то съвсем не е от копнежа да се погрея на бледото пролетно слънце, а от желание да отложа колкото е възможно по-дълго мига на неприятното свиждане.

Именно — неприятно. Както, когато отиваш при болен от рак и си представяш, че ще трябва да седиш в болничната стая цял половин час и да се чудиш накъде да гледаш и за какво да приказваш и да се пазиш да не засягаш тази или онази тема, ида се стараеш да си придаваш бодър вид. Разбира се, ти би отишъл значително по-охотно и дори с повишено самочувствие при болния, ако смяташе, че с отиването си ще го спасиш или най-малкото ще го облекчиш. Но ти знаеш отлично, че не носиш със себе си нито спасение, нито облекчение, и че визитата ти е само традиционен, еднакво тягостен и за двете страни ритуал.

Още първия път, когато посетих Мария при едно краткотрайно завръщане в София, аз знаех, че изпълнявам именно един такъв тягостен и за двете страни ритуал. Тя никога не бе проявявала ни сянка на дружелюбие към мене, и то не само поради тая странна ревност, която някои жени изпитват към най-близките приятели на съпрузите си. За нея аз бях олицетворение на оная невидима инстанция, която бе обсебила мъжа й, бе го откъснала от семейното огнище, бе го превърнала в нещо свое. И сега, след като непоправимото вече се бе случило, глупаво бе да очаквам, че ще ме посрещнат с отворени обятия в този дом, където и преди се усещах като натрапник.

Мария ме прие точно с тая ледена студенина, която бях предвидил, въведе ме неохотно в малкия скромен, ала чисто нареден хол, седна до прозореца и отпусна апатично ръце в скута си, додето аз се инсталирах в ъгъла между радиоапарата и фикуса, като може би несъзнателно избрах най-тъмния кът на стаята.

Жената мълчеше и чакаше аз да заприказвам и това ми създаваше подтиснатото самочувствие на обвиняем, понеже всъщност нямаше за какво да приказвам и единственото, което имах да споделя по същество, едва ли беше за споделяне, тъй като в къщата на обесения за въже не се говори.

Постарах се да изляза от положението с помощта на темите „Как е Боян?“ и „С какво мога да ви помогна?“.

— С нищо, освен ако можеш да ми върнеш мъжа — сряза ме тя.

— Бих го направил от все сърце, да имах тая власт…

— Да, но я нямаш. Ти и тия като тебе имате власт само да убивате, не да възкресявате.

— Ние не сме убили Любо… — възразих меко.

— Вие го убихте! Вие!…

Премълчах, защото при даденото положение спорът по тоя въпрос изглеждаше съвсем безполезен. Жената също млъкна и ние седяхме известно време така и гледахме в различни страни, и в хола бе тъй тихо, че лекото бълбукане на горещата вода в радиатора на парното звучеше почти оглушително. Отправих неволно очи натам и забелязах, че капещите от крана капки бяха образували малка локвичка върху паркета.

„Радиаторът ви тече“, понечих да кажа, но навреме преглътнах глупавата фраза и в същото време с учудване съзнах, че аз, който тъй често си спомнях за Любо при най-различни обстоятелства и на най-различни места, не можех да мисля за него тъкмо тук, в собствения му дом. Тая жена го изместваше от ума ми, тя ме принуждаваше да мисля за нея, предпочитах да стоя тъй с празна глава и да се вслушвам тъпо в бълбукането на радиатора.

— Смятам, че ми дължиш поне известни подробности — промълви сухо Мария, когато мълчанието стана прекалено дълго. — Тия ваши изтъркани фрази „при изпълнение на служебния си дълг“ — и други подобни може да са добри за некролога, но за мене не значат нищо.

— Предполагах, че са те информирали…

— Идваха да ме информират, но аз не пожелах да ги слушам. Изобщо нищо не съм искала, нито тепърва мисля да искам от тях…

— Добре — кимнах примирително. — Щом се интересуваш…

— Съвсем не се интересувам. Никак не се интересувам. Ама абсолютно никак, разбираш ли! След като това вече е станало, съвсем не ме е грижа защо и как е станало! Но Любо има син. И тоя син расте. И някой ден ще поиска да узнае нещо повече за гибелта на баща си. И аз съм длъжна да му отговоря!

Премълчах отново и я изчаках да се успокои. После разказах съвсем накъсо за смъртта на Любо. Жената слушаше равнодушно, като продължаваше да гледа встрани към насрещната стена, дето в тънка евтина рамка бе поставена стара снимка. Не снимката на Любо, а снимката на млада жена с кръгло миловидно лице, дантелена блуза и лека безизразна усмивка като за пред фотограф. Това бе Мария, каквато беше някога.

Млъкнах и в същия миг Мария, каквато бе сега, престана да съзерцава Мария, каквато беше някога, и за пръв път ме погледна в упор:

— А защо го пратихте при тия типове?

— Защото действуваха срещу страната ни. Защото трябваше някой да отиде да ги обезвреди — Любо, аз или друг…

— Само че ти се върна, нали? А Любо остана…

Така мина в общи линии първата ми визита. Колкото до втората, предприета две години по-късно, тя, право казано, изобщо не се състоя. Беше късен зимен следобед и аз забелязах от улицата, че в квартирата на втория етаж свети, но когато се качих горе и позвъних, никой не ми отвори, защото навярно бяха видели през шпионката, че съм аз. Позвъних още два-три пъти, а после си тръгнах. Когато излязох навън и отново погледнах прозорците на втория етаж, те вече бяха тъмни.

А сега ето ни пред третата визита. Излишна настойчивост — би казал някой. При други обстоятелства аз вероятно щях да бъда на същото мнение, защото не обичам да тропам по негостоприемни врати. Но в случая има една подробност. Дребна подробност, пред която личните предпочитания трябва да се смирят и да отстъпят.

Сградата е една от тия казионни безлични постройки, издигнати към началото на 50-те години и които при тогавашната оскъдица изглеждаха като образец на битов уют. Поемам без бързане по неприветливото стълбище, дето вероятно от месеци насам се е застояла тая отвратителна зимна миризма на сгурия от кухненски печки и на развалена туршия от мазетата. Колкото и бавно да се изкачвам, вторият етаж, като всеки втори етаж, не е много далеч. Позвънявам. Един миг тишина, сетне отвътре се чува шум и някакъв сепнат говор, после пак тишина, а после отново шум, вече в самото антре. Надзъртат през шпионката, мисля си, когато вратата внезапно се отваря и на прага застава строен момък с хубаво, малко начумерено лице. Едно лице, което ми изглежда и познато, и чуждо, едно лице, което ми напомня за Любо и в същото време е тъй различно от лицето на Любо.

— Какво обичате?

— Бих искал да видя другарката Ангелова. Аз съм приятел на покойния ви баща.

— Съжалявам, но мама е болна.

Студен като майка си. Макар и по-вежлив.

— Всъщност бих искал да видя и вас.

— А!…

Междуметието изразява объркване и колебание. И понеже никога не знаеш как може да завърши едно колебание, аз пускам в ход професионалната си безцеремонност и правя крачка напред, сякаш вече съм поканен да вляза. Младежът машинално отстъпва и това е една точка в моя полза, тъй като се озовавам в антрето.

— Ние в тоя момент съвсем не сме за гости — мърмори момъкът, у когото студенината е преминала в смесица от неприязън и смущение — Но щом сте дошли…

Той продължава да отстъпва, като ми отваря неволно път към хола, сетне, озовал се там, изтичва да затвори вратата вдясно, водеща навярно към стаята на болната.

Може би Мария наистина е болна, защото дори моят пушачески нос долавя във въздуха някаква застояла миризма на валериан и изобщо на аптека. Обстановката в хола е изменена до неузнаваемост — към по-лошо, искам да кажа. Посивелите от прах батистени пердета на прозореца, неразборията от съдове и книги върху масата, купчината обувки, струпани в ъгъла, износеният пеньоар, хвърлен на дивана, сметта по пода и нечистите петна по стените — всичко говори за отколешна немара и запуснатост.

— Казвам ви, ние в момента съвсем не сме за гости… — промърморва наново момъкът. — Просто ме е срам да ви приема в такава обстановка… Но щом вече сте дошли…

Аз не само съм дошъл, но и вече съм седнал на любимото си място в ъгъла между радиоапарата и фикуса, чиито листа, както и всичко наоколо, изпитват остра нужда от един влажен парцал.

— Не се притеснявай, момчето ми — казвам, без да давам вид, че съм забелязал нещо нередно в обстановката. — Аз съм закоравял ерген, така че малко безпорядък трудно ще ми направи впечатление.

Успокоен донякъде от непринудения ми тон, момъкът сяда на края на кушетката и зачаква да узнае повода на визитата ми. До тоя миг той не се е сетил да ме запита за името ми, вероятно защото се досеща кой съм, ала аз решавам все пак да се представя.

— Ти вероятно не ме помниш, защото последния път, когато те видях, беше ей такъв пумпал, но може би си чувал за мене. Аз съм Емил.

— Чувал съм, разбира се — кима младежът.

Той кима съвсем вяло. И в погледа, който ме отбягва, също има нещо вяло. И в целия израз на това хубаво, малко бледо лице прозира някаква отпуснатост или разсеяност, или умора.

— Може би това не те интересува, но някога, когато твоят баща научи за раждането ти, така се случи, че аз бях с него там, в планината, на границата.

— Любопитно съвпадение.

— Отлично разбирам, че за тебе съвсем не е любопитно, обаче съм длъжен да ти го съобщя, за да разбереш другото, което ще последва.

Момъкът покорно навежда глава, за да покаже, че е готов да изтърпи докрай словесните симптоми на склерозата ми.

— Същата тая нощ трябваше да влезем в схватка с група бандити, да се стреляме с тях почти в упор по правилото „или ти, или аз“, а когато призори всичко свърши, знаеш ли какво ми каза баща ти?

Младежът продължава да седи, все тъй безучастно навел глава.

— „Мислех, че отдавна съм претръпнал, Емиле, а тая нощ отново изпитах страх. Уплаших се да не оставя подире си едно сираче.“ И така се случи, че много години по-късно, когато врагът успя да събори баща ти с тоя кален удар откъм гърба, аз пак бях до него в последния му час…

Цялото това почти тържествено встъпление рухва ненадейно, защото в тоя миг откъм затворената врата се чува шум, а подир туй и вик „Бояне!“ и момъкът, без да ме слуша повече, се втурва оттатък, като хлопва подире си вратата.

По всичко личи, Мария наистина е болна и аз почвам да се чувствувам съвсем неловко в ролята си на неканен гостенин и вече съм готов да бия отбой, да се сбогувам набързо и да отложа визитата за по-удобно време. На преди още да се върне Боян, в хола се появява Любо.

Всъщност той не за пръв път ми го прави тоя номер. И ако точно сега се намирам в тази занемарена квартира, свит тук в ъгъла между допотопното радио и прашния фикус, то е пак заради тоя му навик да се изпречва на пътя ми, да ми шепне и да ме убеждава. Не искам да кажа, че го виждам в буквалния смисъл на думата и изобщо, че страдам от халюцинации, но ми се струва да усещам с цялото си същество присъствието му и да чувам вътре в себе си беззвучните му, но напълно отчетливи думи:

„Тук ще стоиш. Няма да отстъпваш.“

„Гледай си работата — отвръщам мислено. — Не виждаш ли, че моментът съвсем не е подходящ,“

„Не се извъртай. Тук ще стоиш.“

„И какво като стоя? Не ме бива за бавачка, не разбираш ли?“

„Няма да отстъпваш — настоява на своето Любо. — Щом си дошъл дотук, няма да отстъпваш.“

Той не разговаря с мене, а просто повтаря едно и също нещо, сякаш за да ми внуши една мисъл, една-единствена мисъл — главната. Упорит човек. Винаги си е бил такъв упорит.

Момъкът отново се появява в хола и отново, също както и първия път, бързо затваря вратата подире си.

— Виждате в какво положение сме… — произнася той с раздразнение. — Докато вие сте тук, майка ми няма как да мине през хола.

— Тръгвам си — отвръщам, като се изправям.

И понеже чувам вътре в себе си настойчивия шепот на Любо, добавям:

— Ще излезем заедно.

— Къде ще вървим? — сепва се Боян.

— Ще идем да изпием едно кафе…

— Не мога, няма как да оставя майка си — възразява момъкът.

— Става дума за някакви петнайсет-двайсет минути.

— Казвам ви: не мога! — инати се младежът.

— Виж какво, момчето ми — произнасям е една мекота, която не предвещава нищо добро. — Аз не съм дошъл тук, за да ти доверявам стари спомени, а за нещо по-важно. Тъй важно, че разговорът, така или иначе, трябва да се състои. И то — още днес.

— Толкова ли е бързо? — вдига вежди Боян.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре за тебе.

— Не се грижете за мене, моля ви.

— Не мисля за тебе. Мисля за баща ти.

Той ми хвърля бегъл поглед, сетне отвръща уморено, сякаш упорството му ненадейно е деградирало в апатия:

— Ясно, разбирам: мъртвите, както винаги, са по-важни от живите… Добре, почакайте ме долу.

Няколко минути по-късно аз вече се движа по Дондуков, тоя път в обратна посока и с един несговорчив хлапак от дясната си страна.

— Къде ще пием кафе? — осведомява се машинално момъкът.

— Където кафето не мирише на сапун за пране и където е разрешено да се пуши.

— Тия две условия трудно могат да бъдат изпълнени от едно единствено заведение — забелязва безучастно Боян. — Освен ако ми предложите нещо от ранга на „София“.

„А защо не «Ялта»?“ — готвя се да запитам, но преглъщам тая реплика и заявявам сговорчиво:

— Чудесно. Нека бъде „София“.

* * *

Ние като по чудо сме успели да намерим една празна масичка до самия вход и да получим сравнително бързо поръчаното — двойно кафе за мене и чаша уиски за Боян. Момъкът не изглежда да е голям пияч. Той е налял в уиското си почти половин шише сода и на рядко отпива по една пестелива глътка, сякаш за да удължи консумацията и да не ме вкарва в излишни разноски.

Мястото до входа ни дава добра възможност да наблюдаваме влизащите и излизащи посетители, предимно млади дами и кавалери. Моят спътник обаче съвсем не се старае да използува тая възможност и изобщо не проявява интерес към околната аудитория. Той пуши, гледа разсеяно през витрината към площада и по лицето му е изписано отегченото примирение на човек, решил да изтърпи докрай изпитанието, което съдбата му е сервирала.

— Ти навярно отдавна не си ходил на гроба на баща си — подхвърлям нехайно, сякаш казвам „отдавна не си се подстригвал“.

— Изобщо не съм стъпвал там след погребението. Не обичам да ходя на гробища.

— Аз също. Но оня ден изпращахме един починал колега и пътем се отбих. Пирамидата съвсем се е разглобила и дъждовете почти са изтрили името. Майка ти, изглежда, също не ходи там.

— Не. Никога.

— Това са подробности, разбира се — кимам с обичайната си сговорчивост. — И мъртвите, както сам казваш, съвсем не са по-важни от живите. Но има мъртви, за които не е излишно да си спомняме от време на време. Баща ти е именно от тях. Не се съмнявам, че си спомняш за него и без да ходиш по гробищата.

Момъкът не удостоява бележката ми нито с потвърждение, нито с възражение и продължава да се взира разсеяно към площада, сякаш изобщо, не ме е чул. Сетне бавно обръща глава, поглежда ме бегло и навежда очи към чашата си.

— Знаете… нищо не ми пречи да ви кажа „спомням си“ и това навярно ще бъде еднакво приятно и за вас, и за мене, понеже ще ми спести укорите ви. А всъщност истината е, че не си спомням… или че твърде рядко си спомням… И въобще какво толкова има да си спомняш за един човек, когото почти не познаваш, макар да ти е баща…

Той загасва цигарата, отпива малка глътка от уискито и отново се заема да съзерцава чашата, додето аз размислям върху думите му. Добре наредени думи. Вижда се, че лекциите и дебелите книги вече дават своите стилистични плодове.

— Но сигурно майка ти понякога разказва за него.

— Да. Само не мислете, че ми разказва за подвизите му. Техният брак, целият им брак е бил един безкраен конфликт, защото тя е искала едно, а той е правел друго и на мен ми е омръзнало да слушам как тя неведнъж му била уреждала да се прехвърли на по-спокойно място и как той винаги отказвал, и изобщо как той бил виновен за всичко, и тъй нататък… Какво искате, тя винаги го е обичала и мразила едновременно и още все тъй го обича и мрази, и все тъй ще го обича и мрази чак до края.

— А ти какво мислиш?

— Какво мога да мисля? Майка ми си е права за себе си. А баща ми… Предполагам, че е гледал да бъде по-далеч от нея… така… защото е искал да избегне кавгите… защото не са се разбирали…

— Но все пак ти знаеш нещо за него, за живота му…

— И какво от това?

Момъкът ми хвърля бегъл поглед, а сетне отново навежда очи и произнася глухо, сякаш обсъжда нещо със самия себе си:

— Защо му е трябвало да гони диверсанти по горите, когато е имал семейство? Защо именно той, а не някой друг, някой като вас, който има да мисли само за себе си?

— Защото беше с чувство за отговорност.

— Отговорност пред кого?

„Пред родината“, понечвам да изрека, понеже това е най-просто, обаче замълчавам. Простите работи понякога най-трудно могат да се обяснят. Кажи му на такъв „пред родината“ и той ще ти се изсмее наум.

— Отговорност пред хората, Бояне.

— Кои хора? Тия, дето седят в кабинетите?

— Много от тия, дето седят в кабинетите, също са вървели някога с автомат в ръка.

— Да, но някога… Някога, когато не е имало друг избор. А той продължаваше да живее като партизанин и след като всичко се бе променило.

— Точно тъй, като партизанин — кимам. — И това чувство за отговорност е станало най-остро, превърнало се е в рана именно по времето, когато е бил партизанин.

Додето произнасям тия фрази, имам усещането, че те кънтят и падат в празното, без дори да стигнат до съзнанието на младежа, Усещам го и все пак не съумявам да замълча и разказвам с няколко думи оная история, която на времето бях чул от Любо. И през цялото време ми се струва, че фразите ми все тъй кънтят безсмислено и падат в празното.

— …Те са били една съвсем малка част — петнайсетина души, оцелели от един разбит отряд. И през юли изпращат срещу тях жандармерия да ги разгроми. И когато долу по шосето се задават камионите, натъпкани с аскер, групата решава да се изтегли, а баща ти го оставят да прикрива отстъплението. И когато камионите спират и жандармерията запълзява по стръмното, партизаните вече прехвърлят билото. И тогава там, отвъд билото, заехтява престрелка, защото още през нощта била разположена войска в засада. И жандармерията от шосето също се спуска към мястото на сражението. И малкият отряд бива ликвидиран до последния човек, ако не смятаме баща ти. А той, който вече се е бил обрекъл на жертва и който навярно вече мислено е бил преживял гибелта си, остава жив, там, сред гората, далеч от сражението, далеч от врагове и от свои.

Замълчавам и гледам известно време пред себе си и виждам не това младо лице, лишено от израз, а набразденото лице на Любо, върху което играят червеникавите отблясъци на огъня. Привечер бяхме наловили черна мряна в потока, а сега я печахме. Бяхме нагрели с жаравата един полегат плосък камък, пляскахме отгоре му очистените риби, те се залепваха и почваха да се пекат, а Любо чакаше да се изпекат добре, за да ги обърне от другата страна, додето аз трупах жарава в подножието на камъка. И додето чакаше, заметнат с винтягата и загърбен към хладината на нощта, беше ми разказал тая история.

— … Баща ти се смяташе за наследник на целия отряд… И това беше неговата отговорност…

„Голяма отговорност, брат ми, да бъдеш наследник на толкова хора“ — чувам някъде в себе си гласа на Любо и виждам наметнатата с винтяга фигура, осветена от трептящите отблясъци на огъня и изрязана върху синьочерното на нощта.

А тоя, младият, седи пред мене с безизразното си лице и мълчи. И едва след като дълго го фиксирам в упор, произнася:

— Не разбирам…

— Че какво има тук толкова трудно, та да не разбираш: всички ние продължаваме делото на тия, дето са били преди нас, а тия след нас ще продължат нашето дело и в това е връзката, в това е единството на живота, в това е вечността. Баща ти е бил наследник на своите. А ти, ти си наследник на баща си.

— Как мога да бъда наследник на човек, когото не разбирам… когото не познавам…

— Но той се е връщал, ти си бил заедно с него.

— Рядко. И винаги за късо време… Може ли?

Последната дума се отнася за пакетчето цигари към което момъкът е протегнал ръка.

— Няма защо да питаш.

Той запалва, вдъхва дълбоко дима, а сетне добавя някак неохотно, сякаш просто за да бъде чист пред съвестта си:

— Сега като си спомням, струва ми се, че искаше да ме приближи до себе си… Правеше ми подаръци, питаше ме за моите работи… но аз трудно свиквам с чужди хора, а той ми беше чужд… идваше от друг свят… и сам беше такъв някакъв, друг… и… и нищо не се получаваше.

— Дааа — произнасям безсмислено, като гледам това младежко, малко бледо, но хубаво лице, наведено апатично над масичката. — А сега, когато баща ти го няма, някой сеща ли се да те пита за твоите работи?

Момъкът отново съвсем бегло ме поглежда, вдигнал леко тъмните си вежди, сякаш не разбира добре въпроса ми.

— Кой ще ме пита… На тоя свят никой от никого не се интересува.

— А ако аз те запитам?

— Ами че питайте… — свива рамене Боян. — Макар че все още не разбирам какъв е смисълът на целия този разговор.

Струва ми се, че смисъла той поне отчасти го отгатва, иначе значително по-отдавна и далеч по-категорично би ми задал въпроса.

Момъкът отново навежда очи към чашата и аз известно време го изучавам разсеяно, като се чудя откъде да започна. Обикновено, когато върша нещо, винаги знам предварително откъде да започна и накъде да вървя, но тая работа на бавачка ми е съвсем чужда и затуй наистина съвсем неуверено правя всяка стъпка, и едва след като съм я направил, мисля за следващата, както и в тоя миг, додето разсеяно наблюдавам младежа. Той е по-строен, по-слаб и някак си по-крехък от Любо, обаче по лице поразително прилича на баща си. Същите черни, леко навъсени вежди, същите тъмни очи, същият прав нос, същата упорита брадичка. Но върху лицето на Любо годините бяха оставили неизличимите си следи, по челото и около устата се бяха врязали браздите от продължително взиране в мъглите и в зноя, браздите от това неволно стискане на челюсти, с което преглъщаме страданието и болката, браздите от напрегната размисъл и от всичко онова, което той бе свикнал да сподавя, защото се отнася само до него, и, служебно погледнато, не бе от значение. А лицето на момъка, седнал насреща, е тъй чисто, че изглежда почти празно от израз. Животът тепърва има да пише върху това лице и едничката следа, която засега е оставил отгоре му, е лекият осветен белег от някаква драскотина, спускащ се между челото и слепоочието.

— На опасно място са те чукнали — забелязвам, като соча белега. — Спортуване или дружески побой?

— Нито едното, нито другото — усмихва се за пръв път едва-едва Боян. — Паднах миналата година върху заледения тротоар и се одрасках на буца лед. Лекарят каза, че ако одраскването е било по-дълбоко, там съм щял и да остана. Съвсем глупава история: едно подхлъзване, и отиваш на кино.

— Наистина — глупава.

— Като всичко останало впрочем — подхвърля младежът.

— Всичко?

— Ами всичко, разбира се: суетят се хората, обзавеждат се, пестят за апартаменти, купуват коли и додето се обзаведат, току вземат, че умрат. Не е ли глупаво?

— Да, разбира се, ако съдиш за живота само по колите и обзавеждането. Но в живота има и други неща.

— Кои? Хубавите и благородните? — в тона му се усеща лека нотка на сприхавост. — Хубавите и благородните неща ги има главно в книгите.

— Е, добре. Тогава как си го представяш ти твоя живот?

— Никак. По-рано мислех да стана журналист, а сега и за това не мисля… макар че, ако не се окаже много трудно, може и да стана. В края на краищата журналист или учител, какво значение…

— Дааа… — въздъхвам наново и съвсем без нужда.

Сетне, за да спечеля време, предлагам:

— Още едно уиски?

— Тоя път бих предпочел кафе.

Поръчвам две двойни кафета и дочаквам идването им, с което спечелвам още малко време.

— А как върви работата в университета? — запитвам свойски, след като съм отпил от не особено горещата и не твърде вкусна, но все пак ухаеща на кафе течност.

Момъкът също отпива от чашата си, прави къса пауза, сякаш се колебае дали да излъже, или да каже истината. После признава:

— Нищо особено… Освен дето на януарската сесия получих две двойки…

— Значи ти отнемат стипендията.

— И без стипендия ще преживея някак си.

— А какво правиш през свободното си време?

— Нищо.

— Така просто — седиш…

— Седя.

— По кафенетата?

— По кафенетата или в къщи.

— Четеш ли?

— Чета. Но избягвам учебниците. Не знам защо, но напоследък с учебниците не ми върви.

— А комсомолският живот?

— Комсомолският живот? Есента едва не ме изключиха.

— Защо?

— Ами задето не отидох на бригада… и за още някои дреболии…

— Дааа… — въздъхвам за трети път. — Картината не е много радостна.

— Не твърдя обратното — свива рамене момъкът.

Той протяга ръка и аз му подавам пакетчето цигари.

— Дотук в края на краищата няма още нищо страшно — обобщавам аз и също запалвам. — При условие, че изпитваш поне малко желание да излезеш от батака…

— Смятам, че ще избутам някак си университета. А после…

— Да. Само че батакът при тебе, както знаеш, не се изчерпва с тия неща.

Той не възразява и изобщо не казва нищо, защото очевидно още от началото се досеща за главната тема на разговора. Прочее, аз решавам, че най-сетне е време да мина на тая тема.

— Кафенетата и всичко останало, това още не е твърде фатално — забелязвам. — Но специално кафенето „Ялта“ и съответната там компания могат да се окажат наистина фатални за тебе.

— Нека не драматизираме… — промърморва момъкът.

— Да, да, разбира се — съгласявам се добродушно. — Бедата обаче е в това, че положението ти действително е драматично, за да не кажа — трагично.

— Дотам ли съм стигнал? — вдига вежди Боян.

— За жалост, ти наистина не си даваш сметка докъде си стигнал. Причината, разбира се, е донякъде в недостатъчната ти информираност. Обаче основната причина си остава това, че просто си загубил чувство за реалност.

Той мълчи, като чака търпеливо да чуе останалото.

— Ти разправяше одеве за случайното подхлъзване, което ти е донесло тоя малък белег. Но слушай, момчето ми: сегашното ти подхлъзване по оная, другата линия, е такова, че наистина може да те прати… не знам къде… На всичко отгоре един от тия твои кафеджийски приятели, някой си Пепо, ти е дал неотдавна хиляда лева.

— Мисля, че това е история между мене и Пепо.

— Мислиш, но се лъжеш. Защото парите, които Пепо е поделил с тебе и с не знам кого си още, той ги е задигнал от баща си. И сега баща му почва дело срещу вас и… Впрочем тия хиляда лева аз вече ги внесох от твое име, за да не те влачат по следователи и съдилища…

— Поставяте ме в много неловко положение… Аз не съм искал…

— В неловкото положение ти сам си се поставил… И не заради парите… Парите ще ми ги върнеш, когато можеш. Обаче ти знаеш, че има и друго.

Боян мълчи, навел глава.

— И за това „друго“ вече на два пъти са те викали в милицията, нали?

Той не казва нито „да“, нито „не“, а продължава да седи, все тъй втренчил поглед пред себе си.

Готвя се да продължа, но изведнъж и съвсем без нужда наново си спомням онази вечер в овчарския заслон и хладния дъх на нощта, и плющенето на дъжда навън, и червените светлинки на цигарите, и странния неочакван въпрос на Любо:

„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“

Глупости, драги. Кажи по-добре какво да правим сега, когато синът ти е станал наркоман.