Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (13)

4

С Катя се разделих пред къщата им, тя ми благодари и като ме целуна бързо и неочаквано, захлопна вратата и изтича по каменната пътека. Почаках, докато утихнат стъпките й, после си тръгнах с разтуптяно сърце. Не бях отминал и десетина крачки, когато от сянката на дувара се отдели фигурата на човек. Трепнах и се свих, готов за скок, но чух ласкавия глас на Андонов:

— Аз съм, Тихов.

Тръгнахме един до друг към къщи, аз не се сдържах и започнах:

— Не мога да разбера, братовчеде…

— Шшт, тихо… — прекъсна ме той. — Ще разбереш. Скоро ще разбереш, а сега си върви спокойно и си свирукай. Всичко е наред. Каквото си могъл, направил си го. Видях шаха, играли сте, а тя е скочила и ти си тръгнал подире й. Усетих ви, когато се криехте зад храста.

— По нейно настояване.

— Ще говорим вкъщи.

Наближаваше полунощ, по улиците нямаше жива душа и се изненадах от предпазливостта на капитана, но не казах нищо. Едва когато се прибрахме и седнахме в стаята му, той започна:

— Знам, че си шокиран от моята предпазливост, но знай, че тя не е излишна. Въобще не подценявай селото и хората му. Отваряй си очите на четири, бъди внимателен, предпазлив, мери думите си и няма да сбъркаш. Искаш да ми кажеш нещо важно, нали?

— Да!

И разказах какво съм видял в гаража. След известна пауза той измърмори едно „Така, добре“ и ме помоли да продължа.

— Какво да продължа? Пихме кафе и започнахме да играем шах.

— После? Интересува ме всяка подробност, Тихов, и най-незначителната. Ако на твоето място е била баба ти, щеше да ми разкаже кафето горчиво ли е било, или сладко, с каймак или без каймак, как сте го пили, какво си казал ти, какво Катя и тъй нататък. Мълчахте ли през цялото време? Или разговорът ви не заслужава внимание. Интимните подробности не ме интересуват, това си е ваша работа.

— Спомням си само една фраза…

— Коя?

— Направи ми особено впечатление. Катя каза: „Задължението на дамата е да пази своя цар!“ и прекъсна играта. Тогава и хукнахме да търсим баща й.

Андонов започна да се разхожда в тясната стаичка. Мълчах и чаках да престане с това непрекъснато движение насам-натам. Накрая той ме погледна весело:

— Още малко, още малко и ще разберем много неща. Имам една молба за утре. Ще откараш професора и дъщеря му в града, вече съм уговорил с баба ти, и по възможност бъди непрекъснато около тях.

— Да ги следя, или да ги пазя?

— И едното, и другото — каза сериозно Андонов.

Вече не знаех какво да мисля и изтърсих това, което от известно време се въртеше в главата ми:

— Капитане, да не би да подозирате професора и… дъщеря му?

Той вдигна учудено вежди:

— В какво да ги подозирам?

— В убийството… тоест в участие при произшествието край мелницата?

— Подозирам всички и никой. Но не е там работата, Тихов.

— А къде? — малко нервно го прекъснах аз.

— Дали край мелницата е имало убийство, или не е имало, ние с теб ще знаем след един или два дена, в това съм напълно уверен. Работата е там, че ако не внимаваме, вече ще има убийство, и това е сигурно двеста на сто.

— Кой ще бъде убит? — подскочих аз. — Професорът? Катя?

— Не знам, не знам… — отвърна уморено той и започна да се съблича. — Време е да спим, защото, честно казано, от две денонощия почти не съм мигвал. Съветвам и тебе да сториш същото. Искам утре да си бодър. Лека нощ.

Легнах и се постарах да изпълня съвета му, но не можах да заспя.

Утре щеше да започне дванайсетият ден от изчезването на надзирателя и овчарчето, а нищо, абсолютно нищо. Защо не ми разрешава да претърся скалите край боаза? Защо и от кого трябва да пазим професора и дъщеря му? И защо иска да ми внуши, че не трябва да говорим за убийство? Къде са, по дяволите, тогава ония двамата? Вече започнах да вярвам, че и Поаро не би се оправил в тая бъркотия… В колко съм заспал, не знам, но чух на два пъти как бабиният петел припляскваше криле от курника и пееше бодро и присмехулно.