Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (2)

2

Аз не си спомням каква е била в действителност Боевата мелница. В детството ми голямата каменна сграда имаше покрив, стопанството се опитваше да я използва за птичарник, пристрояваха навеси, складове, по-късно там отглеждаха свине, но преди десетина години внезапен пожар я довърши окончателно и останаха да стърчат само стените от сиво-синкав опушен камък, а около основите израсна буренак, коприва и свирчок^[1]. Избягвахме да се въртим около тези руини, страхувахме се от змии. Нощно време се чуваха бухали и кукумявки, старите хора говореха, че там е свърталището на таласъмите и самодивите. А някога, преди четиридесет-петдесет години, мелницата е била най-добрата в цялата околия, тук са идвали да мелят брашно от много села; собствениците й, братя Боеви, си разбирали от работата. Истинският основател на мелницата бил дядо им и това станало преди Освобождението. Отначало била обикновена караджейка, движена от водата, по-късно синът на дядото построил нова сграда, модернизирал я, а неговите синове я превърнали в истинско предприятие с парен двигател и валци. След национализацията машините били преместени и предприятието ликвидирано. Времето на тия мелници си беше отишло, в окръжния град работеха модерни заводи за брашна и фуражни смески.

Водех капитана по пътеката през буренака и разказвах каквото знаех за това забравено място, а той поглеждаше към голите порутени стени.

— Ако вярвах в духове, не бих нощувал тук.

— Аз също — съгласих се с него.

На стотина метра по-надолу се намираха основите на старата караджейка. От тях не бе останало нищо, освен следата от вадата, но нея можехме да видим само ние, които бяхме играли тук като деца. Там растяха два големи бряста и пред тях имаше полянка, не много голяма, но не и съвсем малка. В празничен ден на това място идваха излетници от града, мястото беше удобно за къпане, за риболов, за почивка. Тук, твърдеше следствието, се е разиграла драмата през миналия вторник. Беше установено, че колата е била паркирана под сянката на дърветата, личаха следи от гуми, а на десетина крачки от тия следи тревата бе утъпкана и по нея бяха открити капки кръв. Повече нищо. Пътят бе коларски, излизаше по наклона и пресичаше голям блок, засят с царевица. По този път минаваха трактори и колите на туристите. Ловният надзирател и момчето бяха изчезнали, без да оставят никакъв знак. Напразно бе претърсването на реката и обраслите с храсти брегове.

Капитанът дълго се разхожда по полянката и мълча. Аз седях под единия от брястовете и го наблюдавах. Нямаше какво да се гледа. Вече бе изследван всеки квадратен сантиметър, всяка тревичка. Освен с моите показания следствието разполагаше и с показанията на овчаря. Момчето притичало при него, той бил със стадото си на Ръта и сладко говорел с надзирателя. „Бати Коста, — извикало то, — ти си седиш тука, а при брястовете е пълно с бракониери. Ще бият рибата!“ Надзирателят станал и веднага тръгнал към реката. След него хукнало и хлапето. Вечерта овчарят прибрал стадото и тръгнал да го търси.

— Колко бяха изстрелите? — попита капитанът.

— Три.

— А гилзи не намерихте.

— Вашите хора претърсиха цялата поляна.

Андонов се усмихна скептично:

— Как мислиш, Тихов, ако ти си бил там и аз стрелям с пистолет, ще чуеш ли изстрела?

Огледах полянката, брястовете, гъстия върбалак край завоя на реката, изчислих разстоянието.

— Не знам. Не съм сигурен.

— А аз съм сигурен. Тук никой не е стрелял с пистолет.

Изгледах го смаяно:

— Но, другарю капитан!

— Забрави, че съм капитан. И ми покажи къде се намира този Рът, където овчарят е бил със стадото си и откъдето е тръгнал надзирателят.

Изкачихме възвишението. Ръта — голото необработено плато — се намираше точно на запад, отвъд блока с царевицата. Овчарникът бе от другата страна и не се виждаше, но по Ръта и сега имаше стадо, разпиляно като бели камъчета.

— Той е бързал — говореше Андонов — и естествено, не е вървял през царевицата, това е трудно и ще го забави, а е предпочел пътя, макар че увеличава разстоянието с повече от километър. И когато са дошли тук, ако приемем, че с него е било и момчето…

— Разбира се, че е било — прекъснах го аз.

— Ако приемем, че с него е било и момчето — изгледа ме малко строго той, — защото това твърди овчарят, и никой друг, и когато са дошли тук — капитанът се огледа, — потърсили са онова място, откъдето могат да видят какво става на поляната. Разбираш ли, Тихов?

— Разбирам…

Капитанът отново ме изгледа по същия начин:

— Ако е ставало въобще нещо на поляната…

Вдигнах рамене:

— Ако. Ако… Само „ако“!

— Точно така… „Ако“! Знам, че това не се харесва твърде, но какво да се прави, такава ми е професията. Съмнявам се винаги и във всичко. Докато не ме опровергаят фактите. И тъй. Да приемем, че надзирателят е стрелял.

— Надзирателят?

— А кой друг? Стрелял е надзирателят. Три пъти. Кой стреля три пъти? Оня, който иска да предупреди. Да сплаши. Тука е високо и изстрелите могат да се чуят отвъд завоя на реката, където си се намирал ти.

Огледах неволно мястото, където се намирахме. Андонов забеляза това.

— Надзирателят не е вчерашен, той е напуснал пътя и се е отбил в царевицата, която му е служила за прикритие. Ако сме търпеливи, скоро ще разберем къде е стоял той и откъде е стрелял. И ако имаме късмет — подчерта отново това „ако“, — ще намерим й гилзите.

Тръгнахме по коларския път. Капитанът вървеше пред мен и много внимателно се взираше встрани, а аз се чудех как не съм се сетил за толкова елементарни неща, още повече че и предния ден бях идвал при мелницата и бях оглеждал всичко отново и много старателно, даже вечерта вкъщи бях чертал схеми и „изграждал“ всевъзможни хипотези, без, разбира се, да стигна до нещо задоволително. Сега според капитана излизаше, че не ония, а надзирателят е стрелял от царевицата. В такъв случай защо ще има убийство? А ако наистина има, то не е извършено с огнестрелно оръжие.

Последното казах на глас, а Андонов само промърмори:

— Ще видим, ще видим…

А ако не е имало убийство, как е възможно да изчезнат двама души и вече десет дни да няма никаква следа от тях? А кръвта по тревата на поляната?

Бяхме изминали около сто метра по пътя навътре между царевицата, когато Андонов се спря и ми посочи стъблата вдясно от себе си.

— Ето!

Вгледах се внимателно и видях два от широките твърди листи да висят пречупени.

— Виж! — посочи към земята Андонов.

По сухата пръст личаха едва забележими следи от подковани с налчета обувки.

— Такива обувки сега носят само туристите, ловните и горските надзиратели.

И капитанът навлезе в царевицата. Движех се мълчаливо след него и отстранявах високите стъбла, натежали от едри мамули. Малко преди да излезем над поляната, капитанът се обърна към мене:

— Сега внимателно. Ела по-близо. Ето, той е стоял тук и е гледал какво става долу. Първо чу взрива, нали?

— Да.

— А изстрелите после. Така… Ако си надзирател и милееш за рибата, какво ще направиш, като чуеш бомбения взрив? Ще стреляш. Във въздуха, естествено. Сега да потърсим гилзите. Пистолетът е ТТ, деветмилиметров.

След половин час седяхме под брястовете и капитанът очукваше в капака на кутията поредната цигара. Гилзите се намираха в джоба на якето му, завити внимателно в хартия. Мълчахме. Коленете и лактите ми бяха ожулени, тялото ми лепнеше от пот. Идваше вечерта, над реката се простряха дългите сенки на върбите.

— Искаш да се изкъпеш? Върви! — разреши капитанът.

— А ти?

— Върви, върви! И внимавай!

— Плувам добре.

— Предполагам, но не зяпай към небето!

Водата под брега на старата караджейка бе дълбока, неподвижна. Тук кротуваха сомове и шарани, тук, да си призная, и аз като десетгодишно хлапе хвърлих първата си „бомба“ — консервена кутия с негасена вар, — а вечерта ядох пердах от баба си. Почувствувах хладната ласка на водата, силата на младото си тяло и бързо, в кроул, доплувах до средата на големия вир. Обърнах се по гръб, отпуснах се, изпълнен с блаженство, и не знам за кой път помислих: Няма тръба, няма строй се, мирно, свободно — ето това е да си цивилен.

И изведнъж се сетих за думите на капитана — не зяпай към небето! Какво искаше да ми каже той? Небето си е небе, вече тъмносиво на изток и избистрено на запад.

Обърнах се по корем, заплувах тихо и заоглеждах бреговете. Ракитакът бе претърсван крачка по крачка, коритото на реката бе престъргвано като с чесало, но от трупове и помен нямаше. Капитанът наистина няма доверие в нищо и в никого; добре, ще внимавам. Бреговете бяха пусти, освен мен по тия места вече никой не стъпваше и вярвах, че скоро няма да стъпи, но се оказа, че съм се лъгал. В началото на вира, под бързеите, имаше заливче, над него се навеждаше дънерът на изсъхнала върба и точно зад този дънер видях, че стои човек и гледа към мене. В първия миг реших да плувам към него, но се отказах, престорих се, че не го забелязвам, обърнах се отново по гръб.

Какво правеше всъщност той?

Гледаше ме. Криеше ли се? И да, и не. Въдичар ли беше? Да. Лицето му не видях добре, но в ръката си държеше пръчка с наведен връх към водата. Гмурнах се, направих кръг, погледнах към върбата. Сега беше изтеглил кордата и сменяше стръвта. Брезентовата куртка, с която бе облечен, и панамената шапка на главата му ми се сториха познати. Излязох на поляната и намерих Андонов да си стои на същото място. Дремеше или се преструваше, че дреме. Свалих плувките, облякох се. Очаквах да заговори, но той мълчеше и аз не издържах:

— Не гледах небето.

— И? — попита, без да отваря очи.

— Там има човек.

— Кой е той?

— Не знам.

— Трябва да знаеш.

Започнах да обличам ризата си:

— Ще отида да го попитам.

Той се разсмя:

— По-спокойно, Тихов. И да не го познаваш, ти можеше да знаеш нещо със сигурност. Можеше да знаеш например — продължи, като разчленяваше думите — дали този човек е от селото, или не е от селото.

— Аха, да. Струва ми се, че е от селото.

— Струва ти се.

— Струва ми се, че вече съм виждал брезентовата му куртка и панамената шапка.

— И очилата му.

— Очилата? Той не носеше очила.

Андонов стана сериозен:

— Напротив, той носи очила.

Бях абсолютно сигурен, че съм прав. Когато сменяше стръвта, видях много добре лицето му. Очила нямаше.

— Грешите, другарю капитан.

Андонов стана, извади от еднодневката си бинокъл, допълзя до брега. След минута се изправи и прибра бинокъла.

— Лицето е изчезнало и решението на спора се отлага, Тихов. И все пак, къде си виждал брезентовата куртка и шапката?

— Мисля, че съм го виждал в селото.

— Мислиш?

— Отскоро съм тук, другарю капитан.

— Братовчеде — поправи ме той… — И не се сърди, наблюдателността е вродена, но трябва да се тренира и развива…