Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (1)

1

Срещата ми с капитан Андонов бе случайна и разбира се, тогава аз не можех да предположа каква роля ще изиграе тя в живота ми. Много добре си спомням кога, как и къде видях за първи път смуглото му, младежко лице; очите му, така странни за това лице — толкова сини, че веднага си спомних артистката от известния шведски филм с приятното заглавие „Ах, тези сини, невинни очи!“.

Седях на брега на река Росица, четях томчето на Агата Кристи „Свидетел на обвинението“ и от време на време поглеждах към асансьорчето на въдицата, хвърлена на дъно в тихата спокойна вода. Беше началото на септември, сухо, топло и риболовът не вървеше. Усетих шум зад гърба си, обърнах се и видях, че през стърнището крачи човек в спортно яке, с еднодневка и калъф на въдица. Надявах се, че ще отмине към бента на старата мелница, но той най-спокойно приближи, остави еднодневката на земята, сглоби въдицата и я хвърли, както се казва, под носа ми. Между впрочем твърде несръчно. Вбесих се, разбира се. Има такива приятелчета, новаци в занаята — брегът може да е пуст на километри разстояние, но те ще дойдат и клекнат точно там, където се намираш ти.

Перото му замръзна неподвижно и признавам, изпитах известно злорадство — тоя ден можеше да се лови само на дъно. Мълчахме Около пет-шест минути, когато съвсем неочаквано го чух да произнася името ми:

— Здравейте, Тихов!

Не, не го познавах, а и той не можеше да ме познава, едва от десетина дни се намирах в това село след продължително отсъствие. Две години войнишка служба, преди това техникума по полиграфия в София и така нататък.

— Агата Кристи, нали?

Отвърнах машинално:

— Тъй вярно.

Той се засмя:

— Аз и досега понякога сънувам, че ме буди войнишка тръба. Трудно се забравя.

После посочи към бента:

— Това е Боевият яз, нали? А мелницата къде е?

— Долу, след завоя.

От мястото, където, се намирахме, остарялата полусъборена сграда не се виждаше. Криеха я огромни, стогодишни върби.

— Защо се интересувате от мелницата? — изгледах го подозрително.

— Знаете защо — погледна ме той.

Сега всички се интересуваха от старата мелница и в цялата околност говореха само за нея, или по-точно, за драмата, която се е разиграла някъде около нея или предполагаше се, че се е разиграла. Все още свидетел не беше открит, като изключим моя милост, но това, което аз знаех, бе толкова малко, че загадката си оставаше същата, каквато беше и в първия ден след произшествието.

— А вие кой сте? — огледах с подозрение събеседника си.

Беше ми омръзнало да разказвам какво съм чул и какво съм видял, бях давал показания пред следствените органи, ходих в града, присъствувах на няколко огледа, а в селската кръчма не смеех да се отбия; старците знаеха наизуст моя разказ и въпреки това искаха да го повтарям до безкрайност.

— Да се запознаем. Казвам се Андонов. Капитан Андонов!

От джоба на якето извади „Слънце“ и преди да запали цигарата, превъртя я няколко пъти с тънките си, почти женствени пръсти, сякаш искаше да се увери, че наистина му се пуши, погледна ме внимателно и тънката му, подкупваща усмивка отново ми напомни актрисата от шведския филм.

— Четох показанията ви, Тихов, няма нужда да ги повтаряте. Няма да ви разпитвам, искам само да си поговорим, а и без това, както изглежда, риболовът не върви. А и надали ви интересува особено.

Погледът му се спря върху книгата ми и почувствувах, че се изчервявам.

— Признайте — продължи той, — че тука ви е довело не желанието да ловите риба, нали?

Имаше известно право!

— Знам, опитвате се да решите кръстословицата. Не сте спали и тази нощ, както и миналата, и по-миналата, няма какво да правите и тази сутрин сте взели въдицата и сте дошли тук.

— Както и вие — отвърнах раздразнено.

— За съжаление, да! Но вас ви води обикновеното любопитство, а мен — професионалното задължение. Хайде, не се сърди, Тихов — премина той на „ти“. — Нека бъдем приятели и с общи усилия да решим тази проклета кръстословица, ако има такава, разбира се.

— Има! — казах разпалено. — Не вярвате ли?

— Да чуем — рече сдържано той.

Нямаше кой знае какво за разказване.

Преди осем дни, миналия вторник, два дни след завръщането ми на село, реших да се поразходя край реката. Риболовен билет нямах, но не считах, че върша кой знае какво престъпление, а главното бе, че исках да поплувам и да видя местата от детството си. Тъкмо затова се озовах край Боевия яз. Кордата бях навил на бутилка, хвърлих на дъно, съблякох се и се отпуснах в топлата вода на бента. Беше точно осемнадесет и тридесет и пет, времето знам точно, защото, преди да вляза във водата, си свалих часовника и разбира се, машинално погледнах циферблата, а само след две или три минути чух взрива. Според мен някой бе възпламенил бомба някъде долу зад завоя на реката. В първия миг не обърнах сериозно внимание, даже се обърнах по гръб и погледнах към небето, помислих, че съм се излъгал, вместо бомба, чул съм взрива на реактивен самолет, преминаващ звуковата бариера. Но небето беше чисто. Малко по-късно чух и три пистолетни изстрела.

— Момент, Тихов, — прекъсна разказа ми Андонов. — Защо мислите, че изстрелите са пистолетни?

— Сигурен съм, капитане. В казармата съм участвувал в състезания по стрелба с пистолет.

— И си печелил награди — добави капитанът.

— Това не съм писал в показанията.

— Излишна скромност… После? Чул си форсирането на автомобилен двигател?

— Не веднага. Най-първо измъкнах шарана. Парчето беше голямо, над три килограма, и доста се мъчих, докато го изтегля на брега. После скрих бутилката с кордата ей в оня храст и чак тогава тръгнах към мелницата. Тя е от другата страна, а аз вървях по този бряг. Малко преди да стигна завоя, чух автомобила. Потегли рязко, но когато наближих мелницата, там нямаше нищо. Прибрах се в село, баба ми изпече шарана, вечеряхме, гледахме телевизия. Следващия ден спах до късно, а когато закусвах, баба ми разказа какво се говорело в селото. Риболовният надзирател изчезнал, изчезнало и хлапето на каракачанина. Тогава отидох и разказах на пълномощника какво съм чул край бента. Той позвъни в града до милицията.

Андонов продължаваше да почуква цигарата о капака на кутията.

— Да-а… Ясно.

Гледаше разсеяно и както ми се струваше, отегчено.

— Какво, другарю капитан?

— Ясно е, че нищо не е ясно — усмихна се той. — Поне засега. И те моля, забрави, че съм капитан. Аз съм твой втори братовчед, живея в Русе и съм дошъл да погостувам на баба ти някой и друг ден. Ето ти риболовен билет, поне ние да не нарушаваме закона. Ако желаеш, можеш да ни помогнеш. И без това си хлътнал в тази история, както виждам.

Затворих притеснено томчето на Агата Кристи.

— Нищо, нищо. Има какво да научим от бабичката — стана той, огледа полето, ленивата лента на реката. — Как се минава от другата страна?

— По стената на бента.

Изтеглихме въдиците.

— Никога не съм бил въдичар.

— Ще те науча — обещах, но честно казано, време за учене не остана.