Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (5)

1

Въпреки че четох до един през нощта, събудих се точно в пет и трийсет. Стори ми се, че чух войнишка тръба, командата на дежурния: Стани!

Бях готов да скоча и да изтичам навън на физзарядка, но внимателен, настойчив глас ме предупреждаваше: Няма тръби, няма дежурни. Не ставай.

Отворих очи. Таванът над главата ми бе нисък, дъсчен, боядисан в бледосин цвят, до леглото ми имаше маса, зад масата се люлееше перденце, а през разтворения прозорец каканижеха кокошки, трополеше каручка и баба ми гальовно разговаряше с кравата Мирка. Беше истина, бях свободен, цивилен човек и можех да спя, докогато си искам. Жените никога няма да узнаят това щастие — чувството, че си изпълнил дълга си, че вече не си хлапе, минал си през огъня на закаляването, понесъл си всичко и сега имаш право на всичко! Още няколко дни, и ще се прибера в Перник, а Перник е до София, мачовете вече започнаха, поне един месец ще поскитам свободен, пък после ще видим. Професията ми е дефицитна, ще започна работа в някоя от новите, модерни печатници в столицата.

Но за това после. Навън вече изгряваше слънцето, очаква ни топъл, спокоен ден, ден без „мирно“, „свободно“, „слушам“ и „тъй вярно“. Затворих очи, готов да заспя отново, когато изведнъж се сетих, че в съседната стая спи Андонов, моят нов „братовчед“, и че не мога да разполагам с този ден тъй, както ми се ще. Изпитах леко раздразнение. Ентусиазмът ми от предния ден, там край мелницата на Боеви, започваше да угасва. Играта, а известно е, че в разкриването на едно престъпление има елементи на сложна и хитра игра, според мен не се водеше правилно. През нощта завърших томчето на Агата Кристи; нейният Еркюл Поаро беше блестящ — една дума, един жест, някакъв незначителен предмет бяха достатъчни, за да изгради хипотеза, която винаги се оказваше вярна. Какво беше направил капитанът досега? Беше установил, че изстрелите, които съм чул, са дело на ловния надзирател, беше намерил гилзите и нищо повече. Защо си губих времето да ходя до гарата, а снощи седяхме в кръчмата да слушаме лъжите на бай Георги, които и без това знаеше цялото село. А дали въобще е имало убийство, това още не беше доказано. Бяха изчезнали двама души, но това означава ли, че са убити? Вярно, по тревата са открити петна кръв, но същото може да се случи и при най-леко нараняване. Къде са телата? Уликите? В романите на старата Кристи героите обикновено се намират в хотел, във влак, на кораб или във вила или къща, събрани на едно място, и Еркюл Поаро е между тях. Подбудите за престъпление са ясни — незаконно присвояване на наследство, ревност, наследствена обремененост или нещо подобно. Кой и защо ще убива надзирателя? За два-три килограма риба? Кой е този глупак, когато всеки знае, че бракониерите са повече от редовните въдичари, че ако нямаш билет, можеш да отидеш до кооперативния язовир и срещу левче да ловиш колкото си искаш. А, освен това не е доказано, че ОНИЯ, т.е. убийците на надзирателя, са бракониери. Вярно, чух взрив, мога да се закълна, но бомба не е хвърлена във водата, защото, ако беше взривена във водата, нямаше да чуя взрива по този начин, а въобще надали щях да чуя нещо, и второ, там, където се хвърли бомба и има риба, водата побелява от избития дребосък, а такава риба нямаше. Вярно, следствието започна втория ден, но въпреки това; надолу има спокойни вирове и трябваше да се намери нещичко.

Казах ли това на капитана?

Струва ми се, че не. Не вярвах да е отбелязан този факт в протокола от следствието и огледа на местопроизшествието. Ако ОНИЯ са възпламенили бомба и не са я хвърлили във водата, какво са правили всъщност? И защо споменаваме ОНИЯ? Сигурни ли сме, че са двама, трима или четирима? Малкият е казал „долу има бракониери и се готвят да бият рибата“, но дали е казал точно това?

Облякох се и почуках на вратата на Андонов.

Никой не отговори. Почуках повторно, после надникнах в стаята. Леглото бе празно, оправено старателно, прозорецът отворен, пепелникът почистен. На закачалката висеше якето, а под него кротуваше спортната му еднодневка. Излязох навън. Градинката с цветята блестеше в роса, в двора петелът ровеше и мамеше кокошките, баба ми идваше от обора и носеше кофа с мляко.

— Добро утро! — поздравих я и се отправих към умивалника.

След десет минути седях край масата.

— Прясно ли ще го пиеш, или да го подваря?

Всяка сутрин тя ми задаваше тоя въпрос и аз отговарях по един и същ начин.

— Няма значение.

Тенджерката вече се топлеше на котлона. Очаквах кипването на млякото и се вслушвах в сутрешните звуци. Чуваха се звънците на селското стадо, пърпоренето на трактор, бръмчеше радиоточка. Мълчах и наблюдавах сигурните движения на баба. Попитах я:

— Къде е братовчедът?

— Как къде? Не спи ли?

— Няма го — отвърнах.

— Не съм го чувала да излиза — разтревожи се тя. — Да не би да си е заминал?

— Багажът му е тук.

— Отишъл е по работата си. Браво. Рано пиле рано пее — похвали го баба ми.

— Аз също станах рано.

— Тази сутрин да, иначе се излежаваш до осем.

— Кучето скача според тоягата.

— Устатник си.

— На тебе съм се метнал.

Тя се засмя доволно:

— Само че не знам каква ви е тоягата. Преди малко идва Минчо и пита за братовчед ти, пък аз мислех, че спи, и го отпратих.

— Кръчмарят?

— Други Минчовци в селото няма.

Интересно!

— Ти в колко стана, бабо?

— Станах в колкото си ставам.

Изпих млякото. Часовникът показваше само шест. Къде ли е отишъл капитанът? Ще се върне ли скоро и трябва ли да го чакам? Снощи можеше да ми каже какви са плановете му за днес и нужен ли съм му, или не. Започнах да стягам въдицата си. Да ходи където си ще, аз имам още няколко дена, имам и билет, ще хвърля на дъно и ще чета цял ден, но нещо сериозно, стига с този Поаро.

В това време край портичката звънна велосипедно звънче и видях да влиза в двора „сврачето гнездо“. Панталонът бе сменен с поличка, бе обула маратонки. На кормилото висеше пластмасово бидонче.

— Здравей, бабке.

— Здрасти, мило.

Погледна към моя милост, направи нещо като реверанс:

— Бонжур, мосю!

— Добро утро, госпожице!

Докато баба пълнеше бидона с мляко, аз сглобявах въдицата.

— За риба ли? Ще дойда и аз.

— Моля?

Това не бях очаквал и изтърсих:

— Не отивам за риба, а за гъби.

— Много добре, баща ми каза, че е пълно с печурки. Ще закарам млякото и ще ви чакам на края на селото. След тридесет минути да сте там.

Сигурно съм гледал малко тъпо, докато тя изчезна с велосипеда си, защото баба ме побутна по лакътя и рече:

— Да знаеш, омръзнала ми е тая риба и много ми се ядат печурки. Съвземи се, драги!