Майк Резник
Сантяго (9)

7.

Черния Орфей никога не беше ходил в населените от Демокрацията светове, а Димитри Сокол никога не ги беше напускал. Съвсем логично бе двамата да не се познават, пътищата им да не са се пресичали, Сокол да няма прякор или стих, посветен на него. Всъщност, така може би беше по-добре, защото Черния Орфей нямаше да го хареса. Той обичаше непринудените, жизнерадостни мъже и жени от Границата, а Сокол беше студен, неприветлив и пресметлив.

Димитри Сокол бе много образован и изтънчен човек, но това изобщо не му пречеше да извършва престъпления срещу цивилизацията. Все пак, когато трябваше да се убие някой, той предпочиташе да държи чековата си книжка, а не пистолет. Ако вършеше някакви незаконни сделки или измами, поставяше толкова други компании и хора между себе си и наемниците си, че спокойно можеше да се намира и на самия Делурос VIII. Той жадуваше всички да го смятат за почтен човек, нещо, което Черния Орфей презираше, и мразеше славата, докато Черния Орфей се стремеше чрез своята кариера да се обезсмърти.

Орфей дори би го сметнал за лицемер, което е една от възможните му характеристики, но истината беше, че Сокол вървеше по съвсем тънката линия между своите постъпки и надежди, и то с такова умение, на което би се възхитил и Бардът на Вътрешната граница.

Димитри Сокол притежаваше няколко вили на Сиибрайт и Полюкс IV, както и много офиси — някои, като този на Канфор VII не бе посещавал от години. Всяка година правеше огромни дарения и наскоро беше платил за завършването на една болница в Атина, най-стария от седемте града на Пегас. Голям любител на изкуствата, на него винаги можеше да се разчита за подпомагане на местния симфоничен оркестър или балет. Вече не даваше пари само за операта, но всички знаеха, че бе против връзката на дъщеря си с един от водещите тенори и не го обвиняваха.

Малко след обяд Въртю Маккензи влезе в небостъргача, където беше офисът на Димитри Сокол. След като бе проверена от охраната и срещата й бе потвърдена, тя взе асансьора и секретарката я придружи до малка приемна.

— Влезте тук, г-н Сокол всеки момент ще ви приеме.

Въртю благодари и щом остана сама, започна да изучава интериора на офиса. Две от стените на просторната стая бяха покрити с произведения на изкуството, повечето — доста скъпи, някои от тях — хубави, но всички — без да показват определен стил или вкус. Третата стена беше от стъкло и представляваше едновременно таван и прозорци. През нея се разкриваше великолепен изглед към реката и нейния дълбок пролом. Килимът изглеждаше като от плюш, но всъщност се оказа от някаква извънземна материя, която се отдръпваше от докосването на обувката, а после веднага я обгръщаше. В офиса се издигаше огромен холографски видео екран, а неговото управление бе прикрепено към ергономично, кожено кресло. До него имаше четири еднакви стола, два от които явно често се използваха и бяха поизносени. В единия ъгъл се намираше извънземен музикален инструмент с форма на пиано, а върху капака стояха шест малки кубчета с холограми, вероятно на цялото семейство на Сокол. Въртю взе едното, за да разгледа по-отблизо образа на красива млада жена.

— Най-малката ми дъщеря — чу зад себе си спокоен, приятелски глас.

Димитри Сокол беше висок мъж, набит, но без да е дебел, с добре подстригана побеляла коса и елегантни тънки мустаци. Очите му бяха тъмносини, носът — правилен, а брадичката — леко издадена напред. Облечен бе в елегантно бродиран костюм, в стила, който напоследък бе станал много популярен на Делурос VIII.

— Много е красива.

— Благодаря ви, ще й предам това.

Димитри Сокол се приближи до креслото си и натисна един бутон. Част от килима изчезна и от пода се издигна малка масичка, отрупана с чаши и бутилки.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— С удоволствие.

— Какво предпочитате?

— А вие какво ще предложите?

Сокол се протегна и избра една бутилка със странна форма.

— Сигниански коняк, подарък от един приятел, който наскоро се завърна от Алтаир.

— Мисля, че казахте сигниански. Защо от Алтаир?

— Това е много рядка напитка, а на Алтаир алкохолът е прекалено силен. Ако някога сте опитвали тяхно питие, ще разберете защо е предпочел да ми донесе това.

Сокол напълни две чаши и й подаде едната.

— Много приятен вкус.

— Няма ли да седнете? — Той й посочи един от по-новите столове, а после сам седна срещу нея и извади дебела пура от джоба си. — Имате ли нещо против, ако пуша?

— Не, аз също съм пушачка.

— Тези са от Земята — съобщи гордо той и запали. — Става все по-трудно да се снабдявам.

— Мога да си представя.

— И все пак — Сокол изпусна облак дим, — усилията си заслужават. Между впрочем, къде е вашият снимачен екип?

— Нямам такъв, работя сама. — Въртю отвори износената си дамска чанта, извади малък, метален апарат с много отвори и го сложи на масата между тях. — Тук са вградени чифт широкообективни, триизмерни лещи, те могат да ви следят, дори ако се движите в стаята, а също и микрофон, който се включва от гласа ви. Наистина качеството е по-лошо от професионалните холокамери, но пък е по-удобно за пренасяне.

— Чудесно! Може ли да покрие целия ъгъл от триста и шейсет градуса без да го движите?

— Разбира се. Има един малък недостатък, че аз също ще бъда заснета, но после в лабораторията всичко ще бъде оформено като стандартно интервю. Само професионалист ще може да разбере, че тук не е идвал снимачен екип.

— И това интервю ще бъде излъчено на Делурос VIII?

— Не само там, а и на всички съседни системи.

— А ще мога ли да получа копие от крайния продукт?

— Без проблеми, само че ще ви е необходима професионална техника, за да можете да го видите.

— Притежавам такава, а ако не е подходяща, веднага ще я заменя.

— Чудесно. Готов ли сте да започнем?

— Когато кажете.

Въртю Маккензи проведе едно трийсетминутно интервю, по всички правила на професията, с надеждата, че все пак някъде ще може да го продаде — ако не на Лиандър Смити, на друга агенция или на Лодин XI, където сигурно вече очакваха Сокол.

— Благодаря ви, мисля, че това беше всичко. — Тя изключи апарата.

— Удоволствието беше мое. Ще ми съобщите ли, когато материалът е готов за излъчване?

— Разбира се, стига да отговорите както искам на следващия ми въпрос.

— Моля?!

— Казах, че имам още един въпрос.

— Няма ли да включите камерата си?

— Не, това не влиза в интервюто.

— Добре, слушам ви.

— Моля ви добре да го обмислите, преди да отговорите.

— Не се тревожете, свикнал съм с всякакви въпроси — самоуверено заяви той.

— Радвам се да го чуя. Кажете ми, къде мога да открия Сантяго?

В първия миг Димитри Сокол я погледна учудено, но после на лицето му се появи характерната за политиците усмивка.

— Моето мнение е, че Сантяго е мит на Границата. Дори и да е съществувал, вече отдавна трябва да е мъртъв.

— Все още е жив.

— Съмнявам се в това.

— Добре, г-н Сокол, тогава ще ви попитам за някой, който наистина е съществувал. Какво ще кажете за Сидни Перу?

Усмивката веднага изчезна от лицето му.

— Кой е Сидни Перу?

— Контрабандист, убит преди шест години.

— Никога не съм чувал за него.

— А за Хайнрих Клаусмайер?

— Напълно непознато име.

— И двамата са работели за вас, и двамата са убити.

— Какво се опитвате да постигнете, да ме оклеветите ли? Ако е така, дошли сте на неподходящо място. Аз нямам какво да крия и можете да получите информация от секретарката ми.

— Мисля, че имате какво да криете, г-н Сокол. Като например, някои операции на Биндер X.

— Не съм бил на Биндер от пет години. Пресата отдавна се опитва да ме очерни, но и вие няма да стигнете по-далеч от колегите си, по простата причина че не съм престъпник.

— Те не са и предполагали това, което аз знам.

— И какво си мислите, че знаете? — Сокол вече трудно сдържаше раздразнението си.

— Знам, че ако не ми кажете къде е Сантяго, в скоро време ще бъде излъчен много интересен репортаж за вас.

— Добре, правете каквото искате. Аз съм чист пред съвестта си, не познавам нито Перу, нито Клаусмайер.

Въртю, в опита си да го раздразни, реши да изстреля и последния си куршум.

— Преди да умре, Салваторе Акоста ми каза нещо съвсем друго.

— Още една мистериозна личност. Кой е Салваторе Акоста?

— Работил е за вас преди известно време.

— Не е възможно, щях да го познавам.

— Имам на касета интервю с него, там той ви обвинява в убийствата на Перу и Клаусмайер.

— Много се съмнявам в това.

— А ще си позволите ли да рискувате? Възможно е материалът да не се окаже достатъчен, за да ви осъдят, но поне ще ви струва поста на Лодин XI.

— Дори и да имате подобна касета, този човек е лъжец.

Въртю вдигна рамене и тръгна към вратата.

— Имате право на собствено мнение. Утре ще ви изпратя форма, която трябва да подпишете, за да излезе интервюто ви в ефир.

Сокол я изгледа.

— Знаете ли, в началото имах добро мнение за вас. Но защо не бяхте откровена?

— Смятам, че съм достатъчно откровена.

— Нямам това предвид. Трябваше да кажете: „Г-н Сокол, мисля, че грешите. Сантяго е жив, бихте ли ми казали как да го намеря?“ Мразя да бъда изнудван и мамен, още повече че се опитвате да го правите с лъжи и клевети.

— Добре, г-н Сокол, мисля, че грешите за Сантяго. Той едва ли е мъртъв. Бихте ли ми казали как да го открия?

— Виждате ли, това е друго нещо. Човекът, който може да ви помогне, е бандит от Границата.

— Името му?

— Не знам истинското му име, наричат го Веселия скитник.

— Къде мога да го открия?

— На планетата Голдънрод, система Джолейн.

— Каква е връзката му със Сантяго?

— Работил е за него.

— Както и хиляди други. Какво го прави различен?

— Двамата се познават лично.

— Дано да казвате истината.

— Можете да правите каквото искате с вашата касета. Истината не ме плаши, а лъжите могат да навредят само на вас. — Той се изправи, отиде до вратата, вдигна ръка пред невидим сензор и тя се отвори. — Очаквам да видя репортажа, когато е завършен.

— Това е най-малкото, което ще ви покажа. — Въртю мина през приемната и взе асансьора до партера.

Димитри Сокол погледа мястото, където бе седяла, запали нова пура и отиде да си сипе още коняк.

— Чу ли всичко това? — попита той с разговорен тон.

— Да — отговори му невидим глас.

— Искам да бъде проследена.

— Само толкова ли?

— Докато разберем, дали наистина има касета или само блъфира. И не искам да напуска планетата, преди да сме сигурни. Трябва ми и пълното й досие, не боклука, който ми пробута тази сутрин мрежата, а истината. Разполагаш с четири часа.

— Може да отнеме малко повече…

— Казах вече, четири часа.

Докато чакаше, Сокол даде още едно интервю, този път на местен журналист и приготви речта си за благотворителната среща, на която трябваше да участва тази вечер. След три часа и десет минути при него влезе висок, рус мъж на средна възраст.

— Сядай — нареди Сокол.

— Всичко съм записал във вашия компютър, но ще ви запозная накратко с фактите в случай че имате някакви въпроси.

— Какво откри за нея?

— Името й е Въртю Пейшънс^[1] Маккензи или Въртю Пейша Маккензи, не е много ясно кое от двете. Останах с убеждението, че е сменила презимето си. На трийсет и шест години е, родена е на Билор, израснала е на Сириус V, дипломирала се е на Аристотел…

— Новата изкуствена университетска планета?

— Да, точно така. Успехът й е посредствен, но много хора смятат Аристотел за елитна образователна планета и веднага след това е започнала работа в новинарската мрежа.

— Откога работи на Делурос?

— Никога не е стъпвала на Делурос. Десет години е била на заплата в сектор Алфард, а после е продължила като журналист на свободна практика.

— Нещо в личен план?

— Била е много будна, дори преждевременно развита. Пие повече отколкото трябва, увлича се по хазарт, трудно се сближава с хората. Имала е шест по-сериозни интимни връзки, но всичките са завършили за по-малко от година.

— Хм, тогава не бих ги нарекъл сериозни.

— Изглежда, че тя гледа по-сериозно единствено на своята кариера.

— Добре, разкажи ми тогава за нея.

— Редовно е имала проблеми с шефовете си, два пъти е уволнявана за неподчинение. Работи добре, но още не е направила такъв материал, който да й изгради репутация. Бърза към успеха и чувствайки, че няма време, става нетърпелива. Преди около година е получила от двама бизнесмени около два милиона кредита аванс, за да направи репортаж за Сантяго. Не знам как го е постигнала — дали е спала с тях или ги е изнудила. От единайсет месеца работи по този проект и вече е похарчила две-трети от парите. Имам чувството, че е приела това за свой последен шанс, ако не постигне нищо — с нея е свършено.

— Защо тогава не прибере парите и не изчезне?

— Предпочита да е богата и известна, а не само богата.

— Да-а, познато ми е това чувство. Нещо друго?

— Открила е Уитакър Дръм и дори може да го е убила.

— Не разбирам — или го е убила или не?

— Нещата са по-сложни. Докато е била на Деклан IV, се е свързала със Себастиан Каин, ловец на награди. Той е след Сантяго заради наградата и според информацията, е професионалист. Двамата са били в апартамента на Дръм по едно и също време, не се знае кой го е убил. Имало е дори и трети човек, известен комарджия на име Халфпени Теруилиджър. Каин го е взел от Порт Етранже, не знам дали работи заедно с Маккензи. Предполагам, че може да е насочил Каин към Дръм в замяна на някаква услуга.

— По-точно?

— Не знам, но комарджиите имат много врагове. Хубаво е да разполагаш с ловец за приятел, особено ако си на Границата.

— Добре. — Сокол запали угасналата си пура. — Да се върнем отново към Маккензи. Как ме е открила? Дръм не знаеше дори, че съществувам.

Русият мъж сви рамене.

— Не знам.

— Тогава аз ще ти кажа как — продължи замислено Сокол. — Някой й е казал. Акоста или някой друг. С кого се е срещала на Пегас?

— Само с Лиандър Смити.

— Ето ти и отговора. Това жалко копеле й е дало на тепсия всичко, което от години се опитва да ми лепне.

— Може би, но трябва да сме сигурни, преди да предприемем нещо.

— Няма да е толкова трудно. Кой е все пак този Акоста?

— Дребен контрабандист, няколко пъти е получавал стоки от Сантяго.

— А с нас работил ли е?

— Директно, не.

— Дали е знаел името ми?

— Всичко е възможно.

— Да опитаме от друг ъгъл — предложи Сокол. — Кога е бил убит?

— Преди няколко седмици.

— Преди Маккензи да пристигне на Пегас?

— Точно така.

Сокол се усмихна.

— Значи те изобщо не са се срещнали.

— Не можете да сте сигурен. А ако това е станало на друга планета?

— Не, изключено. Маккензи щеше да дойде при мен веднага, щом получеше изобличаващи материали от Акоста. Блъфирала е през цялото време.

— Ще рискувате ли да приемете, че е така?

Сокол се намръщи.

— Не знам. Тя не представлява опасност, но може да провали назначението ми на Лодин XI — той започна да върти замислено пурата между пръстите си. — Провери дали тя и Акоста са се срещали през последните пет години.

Русият мъж се върна след около час.

— Прав бяхте. Разстоянието между тях никога не е било по-малко от петнайсет светлинни години.

— Знаех си! — възкликна доволно Сокол.

— Какво ще заповядате сега? — попита русият мъж.

— Маккензи сигурно е оставила някакво съобщение за Каин тук, в Хектор или вече направо е говорила с него. Намери начин утре да се свържеш със Сантяго и го предупреди, че Каин и този комарджия може да открият Скитника.

— Утре ли?

Сокол кимна.

— Днес следобед ще откриеш Лиандър Смити. Не желая да убивам журналист, но направи така, че никога повече да не сее клевети по мой адрес. Няма нужда да му казваш кой те изпраща, той сам ще се досети.

— Това е за следобед и утре сутринта, а за довечера?

— Върви си у вас и си почини.

— Ами Маккензи?

— Щом тя лъже, че има касета, не представлява никаква опасност. Не искам да й се случи нищо, докато е на Пегас.

— А когато си тръгне?

Димитри Сокол се усмихна и дръпна от пурата си.

— Това вече е друг въпрос.