Майк Резник
Сантяго (19)

17.

По-голям е и е по-висок от всички,

по-огромен и от великан дори.

Пие от сутрин до вечер и пак до зори —

Менмаунтин Бейтс, готов за борби.

Истинското му име беше Хирам Езекил Бейтс. Роден бе на колониалната планета Хера и когато навършил осем години, вече бил висок един и деветдесет. Родителите му веднага се консултирали с многобройни специалисти. Некомпетентните смятали, че той просто изживява по-рано своя пубертет, специалистите твърдели, че в целия му организъм има нещо сбъркано, но и едните, и другите след хиляди изследвания не успели да открият начин как да ограничат растежа му. Най-накрая, когато навършил дванайсет години и бил висок два и двайсет, родителите му открили лекар, който можел да спре растежа му.

Проблемът бил, че те забравили да попитат самия Хирам, какво е мнението му по въпроса, а той вече здраво бил прегърнал идеята, че ще е най-големият човек в галактиката. След като отишли в болницата, Хирам хванал лекаря, разместил му четири гръбни прешлена, счупил му двата крака и методично опустошил кабинета му. От този ден нататък той станал Менмаунтин Бейтс.

Настанили го принудително в дом за умствено неуравновесени младежи, но той съборил една тухлена стена с голи ръце и изчезнал, за да се появи пет години по-късно на Вътрешната граница. Вече бил достигнал и максималните си размери, висок бил два и шейсет и тежал двеста и шейсет килограма. През тези пет години работил предимно като главорез, но после се отказал в името на хазарта.

Бил приблизително на трийсет години, когато за първи път се срещнал с Черния Орфей. Менмаунтин играел покер заедно с пет одърпани миньори в един бар на Биндер X. Цялата вечер губел и изобщо не бил доволен, но най-накрая обявил с гръмовит глас, че оттук нататък късметът му се е обърнал и следващите игри са за него. Залозите стигнали до шест хиляди кредита, когато Бейтс ударил в масата картите си. Имал три шестици, докато от неговите противници двама държали флош, третият — фул, но предпочели да не ги обявят и отвърнали, че този път нямат карти. Менмаунтин си прибрал парите, които покривали загубите му дотук, излязъл доволен и потънал в тъмнината. Това направило впечатление на Черния Орфей.

Пътищата им се кръстосали отново пет години по-късно на Бариос IV. Бардът бил привлечен от необичайна врява и открил, че Менмаунтин се е изправил срещу цялата клиентела на долнопробен бар, точно до космодрума на планетата. Противници му били опитни побойници — алкохолици, златотърсачи, докери и миньори, но Бейтс ги хвърлял из бара, все едно били клечки за зъби, като едновременно с това карал стъклата да се тресат с мощния си смях. Всички клиенти били изхвърлени през стени, врати и прозорци, а когато в бара останали само двамата с Черния Орфей, той се обърнал към него и изревал: „Опиши това в скапания си епос!“. После хвърлил на бара достатъчно пари, за да покрият разходите от погрома и изчезнал в нощта.

Черния Орфей го послушал и му посветил шест стиха. Опитал се също така да уреди среща между Бейтс и Черепотрошача Мърчисън, който се водел за шампион по свободна борба на Вътрешната граница, но Мърчисън предпочел да не се яви.

Халфпени Теруилиджър стоеше пред хотел „Уелкъм ин“, чакаше Въртю да се регистрира и мислено напълно разбираше Мърчисън.

— Е, Халфпени — каза Въртю, когато се приближи, — аз съм готова.

— Добре. Да отидем горе в стаята ти и да изчакаме Ангела.

— Разбрахме се да се чакаме във фоайето.

— В колко часа?

— При залез-слънце.

— Господи, но това са цели два часа. Бейтс като нищо ще ме открие.

— Какво ще правим два часа в стаята? Тук можем да пийнем по нещо.

— Не мога да стоя в това гадно фоайе на този гаден хотел. Все едно да застана пред хотела и да си нарисувам мишена на челото.

— Добре. Изпрати съобщението и иди да се скриеш в стаята ми.

— Съобщение ли?!

— Забрави ли? До Каин.

— Точно сега ли?

— Когато ти е удобно. Аз засега не мисля да се качвам в стаята си.

Теруилиджър изохка отчаяно.

— Добре, печелиш. Откъде да го изпратя?

— Попитай на рецепцията къде е субкосмичният им предавател.

— Кой е номерът на стаята ти?

— Защо? — подозрително попита Въртю.

— Ще впиша таксата в сметката ти.

— Върви по дяволите.

— Нямам никакви пари.

— Стига глупости, плъх такъв! Нали видях как тъпчеш келнера.

— Това бяха парите на Каин за пътни разходи.

— Не ме интересува чии пари харчиш, стига да не са моите.

— Размисли добре. Не искаш ли да платиш ти? Някак неморално е да харчим негови пари, за да му изпратим лъжливо съобщение.

— А не е ли неморално да ме лъжеш, че нямаш пари?

Теруилиджър сви рамене, отиде до рецепцията, а после сви към кабините със субкосмическите предаватели. Въртю го пресрещна във фоайето.

— Имаш ли нещо против, ако дойда с теб?

— Много си недоверчива. Скоро ще станеш нацупена стара лелка.

— Богата стара лелка — поправи го с усмивка Въртю.

Теруилиджър състави съобщението, определи приблизителните координати на Каин, кодира всичко на езика, който използваше Шуслер, плати на касата и се обърна към Въртю:

— Е, сега доволна ли си или да изляза на улицата със знак „Менмаунтин, аз съм тук“?

— Не ме дразни. Правя го само от добро сърце. Хайде, да вървим в стаята ми.

Взеха асансьора до четвъртия етаж и спряха пред вратата на апартамента. Въртю допря палеца си до сензора й и тя се плъзна в стената. Теруилиджър пристъпи вътре и подсвирна от възхищение.

— Прекрасно е, нали?

— Не е лошо — съгласи се Въртю.

Стаята беше просторна, с големи панорамни прозорци и приятен интериор. Килимът беше от плюш, столовете — кожени, а леглото — огромно. В средата имаше масичка с инструкции как да се превърне в игрална маса за шах, табла или джабоб, популярна извънземна игра на карти.

— Не съм отсядал в такъв хотел от времето, когато спечелих второто си състояние — въздъхна Теруилиджър.

— Второто ти състояние ли?! И какво стана с него?

— Каквото и с първото. Проиграх го.

Въртю го погледна със съжаление и се обърна към гардероба.

— Отвори се. — Нищо не се случи. — Отвори се — повтори тя по-силно. — По дяволите, този гардероб не работи, а го има в цената на стаята. Ще трябва да се обадя да го поправят.

— Чакай малко, виждал съм нещо подобно.

Теруилиджър се изправи, приближи се до богато украсената с дърворезба врата и просто пъхна ръката си през нея.

— Хей, какво направи?

— Нищо. Тук няма врата. — Той посочи добре прикритите холографски лещи. — За хотела е по-евтино да използва холограма, вместо дървена врата. Много по-лесно се поддържа и обновява. Само сменяш диска.

— Нима всичко е фалшиво? — Въртю провери масата, няколко картини и дори леглото.

— Не, тук едва ли има нещо друго, но можеш да погледнеш в банята.

Въртю веднага тръгна нататък и се блъсна във вратата, защото се опита да влезе, без да я отваря.

— По дяволите!

— Не съм ти казвал нищо за вратата. Но виж, тези златни завеси пред сухия душ определено са холограма.

— Какво, сух душ ли?! Мислех тази вечер да си взема гореща вана.

— Вана на пустинна планета?! Предполагам, че дори водата за пиене има режим.

— Е, добре. — Тя се върна и седна на един стол. — Просто ще изчакаме Ангела да дойде.

Теруилиджър кимна с глава, а после извади картите си и започна да ги размесва.

— Искаш ли една игра? Да си пробваш късмета.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Ако не беше играл цял живот, за да си пробваш късмета, а се беше захванал с нещо по-разумно, сега нямаше да се криеш в стаята ми.

— Ти ще раздаваш…

— Добре. Блекджак, десет кредита на раздаване, който дава печели всички равни.

— Добре, но ако загубя, ще ти дам разписка.

— Можеш да заложиш парите на Каин. Нали сме партньори, дали те са в мен или в теб няма значение.

— Знаеш ли, права си. Защо да не ги заложа?

Те играха цели два часа, през които Теруилиджър спечели четиристотин кредита без да е раздавал нито веднъж картите. Въртю погледна през прозореца, видя, че слънцето почти се е скрило, изправи се, извади от чантата си четири банкноти по сто кредита и ги подаде на Теруилиджър.

— Време е.

— Защо не отидеш сама при него? Аз ще ви изчакам тук.

— Ами ако закъснее или твоят приятел Бейтс се появи първи? Нима предпочиташ да си тук, където има само един изход?

— Може и да си права — съгласи се мрачно Теруилиджър.

Те слязоха във фоайето, което за разлика отпреди, беше многолюдно. Въртю се надигна на пръсти, за да го огледа по-добре.

— Тук ли е?

— Още не.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Ами ако някой го е убил? — паниката вече завладяваше Теруилиджър.

— Ако някой е убил Ангела, по-добре да коленичим и да си кажем молитвата, защото Страшния съд едва ли ще е далече. Сега спри да трепериш, защото може да си подмокриш панталоните.

Теруилиджър беше прекалено зает да наднича през прозореца към улицата, за да й отговори.

— Успокой се, Халфпени. Ето го влиза.

Теруилиджър шумно въздъхна, а Ангела вече ги бе забелязал и се приближаваше към тях.

— Успя ли да откриеш нещо? — посрещна го Въртю.

— Все още не. Утре трябва да се срещна с един човек. Кой е този мъж?

— Халфпени Теруилиджър.

— Мисля, че него видях на космодрума.

— Да, той работи за Каин.

Ангела прониза с поглед дребния комарджия и не каза нищо.

— Нещата не стоят точно така — нервно заговори Теруилиджър. — Бих казал, че в момента свободно предлагам услугите си.

— Успех тогава. А сега изчезвай — сряза го Ангела.

— Моля?!

— Казах изчезвай, знам всичко за теб. Ти си комарджията, който Каин е взел от Порт Етранже и е оставил на Алтаир III. Не притежаваш информация, която да ме интересува.

Въртю се обърна към Теруилиджър.

— Съжалявам.

— Чакай малко! — извика Халфпени и привлече вниманието на всички във фоайето. — Нали имахме уговорка?

— Каквото си се уговарял с нея, не важи за мен.

— Почакай малко. Не разбираш ли? Менмаунтин е тук и се готви да ме убие.

— Не вярвам да е без причина.

Теруилиджър се обърна към Въртю.

— Моля те, накарай го да ме защити. Ще му разкажа какво ме принуди да направя.

— Той може наистина да ни е полезен — колебливо подхвърли Въртю.

— Ти вече си взела своето, а аз нямам никаква нужда от него — мрачно отвърна Ангела.

— Мога да кажа много неща за Каин. Къде е бил, къде отива.

— Знам всичко.

— Ще ти кажа къде е Сантяго.

— Глупости. Разкарай се оттук.

— Но…

Изведнъж Теруилиджър замръзна, а очите му останаха впити във входната врата. Наоколо всички започнаха да шушукат и да сочат нататък. Въртю и Ангела също се обърнаха.

Пред хотела стоеше истински човек-планина. Черната му, рошава като грива коса стигаше до раменете му, зъбите му проблясваха като на див звяр през черната му брада, сините му очи гледаха гладно към Теруилиджър. Беше облечен в ръчно изработен костюм от кожите на зверовете, които бе убил с голи ръце, ботушите му бяха от същата материя, но имаха стоманени пети.

Мъжът, който беше на рецепцията, реагира светкавично — натисна един бутон пред себе си и вратата автоматично се затвори.

— Моля ви, направете нещо! — помоли отчаяно Теруилиджър.

— Сам си се забъркал в тази каша, сам трябва да се оправяш — отвърна му спокойно Ангела.

Теруилиджър започна да псува и скубе косите си от отчаяние. От вратата се чу мощен тътен, който се повтори само след секунда. Менмаунтин се опитваше да я разбие с голи ръце.

— Не можеш ли да му помогнеш? — попита с надежда Въртю.

— За Бейтс няма награда — каза спокойно Ангела.

Вратата започна да поддава и всички хора се разбягаха, за да търсят укрития. Секунда по-късно Бейтс беше във фоайето.

— Аз съм Менмаунтин Бейтс! — изрева той. — Баща ми е ураган, майка ми — светкавица. Аз съм Левиатан^[1], най-страшният звяр от подземните дълбини. — С огромни крачки Бейтс започна да се приближава към Теруилиджър. — Половината съм циклон, половината — торнадо! Аз съм Бехемот^[2], ужасната фурия на Границата. Роден съм на свръхнова и съм кръстен в езеро от лава. Мога да надвия, надпия, надчукам и надпсувам всеки мъж, животно и извънземно, които са се родили, ожребили или окучили.

Теруилиджър падна на колене пред Ангела.

— Моля те, направи нещо!

— Хей, Теруилиджър, какво си мислиш? Че този дребосък ще ти помогне ли? — Бейтс отметна глава назад и гръмогласно се засмя. — Че аз ще го смажа като насекомо. Ще отхапя ръцете и краката му и само ще изплюя костите.

Ангела го гледаше с лек интерес, но не реагира на тези думи.

— Пропътувах половината галактика, за да те намеря, гаден, малък червей — изрева отново Бейтс. — Живях без храна, без сън, без жени, в очакване на този момент.

С изненадваща за неговите размери бързина, той се протегна и хвана изглеждащия още по-дребен Теруилиджър.

— Сега ще разбереш какво се случва с всеки, който се опита да измами Менмаунтин Бейтс.

Той вдигна комарджията нагоре само с една ръка.

— Въртю! Моля те, направи нещо.

Това бяха и последните му думи. Менмаунтин го хвана с две ръце през гърдите и го стисна. Чу се как нещо изпука, а после Бейтс захвърли неподвижното тяло на пода и стъпи отгоре му.

— Аз съм Менмаунтин Бейтс и изпълних моето черно отмъщение. Сега всички вие видяхте нещо, за което да разказвате на внуците си.

Той бавно се завъртя, докато застана с лице към Въртю и Ангела.

— Ти! — Бейтс я посочи с огромния си показалец.

— Аз ли?! — попита Въртю.

— Защо се обърна към теб?

Въртю се опита да измисли някакво оправдание, но устата й беше пресъхнала и само сви рамене.

— Дължеше ми двеста хиляди кредита, затова го преследвах. Каква е твоята връзка с него?

— Днес се запознахме, нищо повече — едва успя да каже Въртю.

— Коя си ти?

— Не ме познавате. — Тя отстъпи крачка назад.

— Ако си ме излъгала, ще те открия, където и да отидеш.

Въртю отново кимна с глава. Бейтс се обърна към мъжа на рецепцията.

— Е?

— Да, сър?

— Няма ли да почистите този боклук? — той посочи трупа на комарджията.

— Веднага, сър. — Мъжът натисна бутона за повикване на работниците от поддръжката.

— Добре. Не искам хората да си мислят, че в този прекрасен хотел отсядат гнусни червеи като този. — Бейтс се изплю върху трупа, после се огледа наоколо. — А сега всеки да си продължава заниманията.

Никой не помръдна от мястото си.

— Казах сега! — изрева Бейтс.

Изведнъж фоайето се изпълни с движение. Всички тичаха към асансьорите, към стълбите или към изхода. За секунди там останаха само Бейтс, Въртю, Ангела, чиновникът от хотела и двама работници, които трябваше да изнесат изкривеното тяло на Теруилиджър.

Бейтс посочи с пръст към Ангела и Въртю.

— Вие двамата, глухи ли сте? Изчезвайте!

Те тръгнаха към изхода.

— Никога не съм виждала такова нещо — прошепна Въртю. — Той е като някакъв първобитен звяр.

— Говори твърде много — отбеляза Ангела.

— Чух те какво каза — изръмжа Менмаунтин.

Ангела продължи да върви, но Бейтс го настигна, хвана го за рамото и го обърна към себе си.

— Никой не ми обръща гръб, когато говоря с него — заяви Бейтс с разкривена злобна усмивка.

— А аз не обичам никой да ме докосва. — Ангела се извъртя и освободи рамото си.

— Хм, така ли? — ухили се Менмаунтин и отново сложи ръката си на рамото му.

Ангела я свали оттам.

— Да, не обичам.

Бейтс неочаквано го блъсна към стената.

— Остави го на мира! — извика Въртю. — Той не ти е направил нищо.

— Обиди ме, а и сега кръвта ми е кипнала. Знаеш ли как побеснявам, когато счупя гърба на някого?

— Ангел, извини му се и да изчезваме оттук — уплашено го помоли Въртю, като вече си представяше как и неговото тяло лежи до това на Теруилиджър.

— Ангел ли го нарече? Ти си Ангела? — на лицето на Бейтс се изписа учудване и стъписване.

— Да, аз съм.

— Тогава защо ме обиди?

— Защото ти наистина говориш много.

— Не ме интересува кого си пречукал досега! — побесня отново Бейтс. — Извини ми се веднага или новото ми име ще е Бейтс, човекът, който уби Ангела с голи ръце.

Ангела впи безжизнените си очи в него и накрая каза:

— Съжалявам, че наистина говориш толкова много.

— Това е! Ти си мъртъв, в ада тази нощ ще има още един ангел. — Менмаунтин направи няколко крачки към него и застана на една ръка разстояние.

— Все още можеш да спреш, Бейтс — обади се Ангела. — За теб няма награда.

Менмаунтин изрева някаква псувня и замахна с кроше към главата му. Ангела светкавично се наведе и ръката на огромния мъж се заби в стената, пробивайки изкуствената материя. Докато той се опитваше да я освободи, Ангела направи две изключително бързи движения с дясната си ръка и се отдръпна настрани. Менмаунтин изрева ново проклятие, защото ръката му оставаше заклещена, но изведнъж погледна надолу и на лицето му се изписа ужас. Коженият му костюм беше напоен с кръв, имаше широк разрез и оттам се подаваха вътрешностите му. Той се опита да ги прибере със свободната си ръка.

— Не мога да повярвам. Аз съм Менмаунтин Бей… — великанът не успя да довърши думите си и издъхна.

Ангела натисна определено място над лакътя си и мощна пружина прибра скритото му оръжие.

— Господи! — възкликна Въртю, не вярвайки на очите си. — С какво го сряза така?

— С нещо много остро — отвърна спокойно Ангела. Той се приближи до мъжа на рецепцията. — Мисля, че трябва да извикате полиция.

— Направих го, сър, още щом този човек се опита да влезе. Трябва да пристигнат всеки момент.

— Предполагам ще свидетелствате, че убийството е станало при самозащита?

— Но, разбира се, г-н… г-н Ангел.

Ангела рязко се обърна към Въртю.

— Това е изцяло твоя грешка!

— Моя ли?

— Ако не беше обещала на този нещастник, че ще го защитя, той нямаше да се мотае наоколо и Бейтс да се появи точно в този хотел.

— Но тогава щеше да го убие на улицата, космодрума или където и да е.

— Да и нямаше да се наложи да убия Бейтс. Това бяха само напразни усилия. Той не струва и половин кредит.

— Нима представлява само това за теб? Ти току-що уби един от най-силните мъже на галактиката, направо Левиатан, както сам каза.

— Той е обикновен човек. Не видя ли как кърви?

Полицията пристигна и в следващите няколко минути Ангела трябваше да разкаже събитията на един много съобразителен и добре изглеждащ офицер, който дори забрави да му поиска паспорта. Най-накрая разпитите свършиха, двама полицаи започнаха да се мъчат да освободят ръката на Бейтс от стената, а Ангела се приближи към Въртю.

— Забравих да те попитам, каква сделка си сключила с Теруилиджър? Защо той търсеше помощ от мен?

— Нищо особено.

— Попитах те нещо. Знаеш, че трябва да ми отговориш.

— Накарах го да изпрати едно безсмислено съобщение до мъж, който никога повече няма да видя.

— До Каин?

Въртю се обърна към него и го погледна в очите.

— Кой е този Каин?