Майк Резник
Сантяго (10)

8.

Отец Уилям е името му,

трудна за разбиране е целта му.

Да спасява грешници е работата му,

а убивал хора, говори славата му.

Винаги, когато хората сядаха и говореха с Черния Орфей, рано или късно те му задаваха въпроса: „Кой е най-интересният човек, който си срещал по време на твоите странствания?“ Той се облягаше назад, отпиваше от виното, гледаше замислено в една точка и точно, когато слушателите му си мислеха, че ще им отговори, Орфей се усмихваше и казваше, че е срещал много запомнящи се мъже и жени от Вътрешната граница: убийци като Сонгбърд и Веднъж Чарли, трагични образи като Шуслер Киборга, предприемачи като Декарт Уайт (който той преименувал на Карт Бланш — име, което много му допаднало), добри жени като Мълчаливата Ани и Благословената Сали, лоши жени като Плосконосата Сал и Сестра Мърла, и дори супермен като Менмаунтин Бейтс, но никой от тях не можел да се сравнява с отец Уилям.

Това било любов от пръв поглед. Не каквото си мислите вие, физическа или платонична любов, а чувството, което изпитва един пейзажист, докато наблюдава прекрасен залез. Черния Орфей рисуваше своите словесни картини на много широки платна, но въпреки това отец Уилям не можеше да се събере на тях.

За първи път Черния Орфей го видял на системата Корвус, където проповядвал адски огън и вечни мъки в пъкъла, а после предизвиквал своята публика — сред която имало и няколко доста известни личности, — дали ще дръзне да не пусне помощи в неговата лична кутия с надпис „дарения за бедни“. След две години те отново се срещнали, този път на звездния куп Куинелиус, където отец Уилям благославял душите на четирима мъже, които току-що бил убил. Орфей се натъкнал на него за трети и последен път на Джиродус II и гледал очарован, как той застрелял двама бандити, занесъл скалповете им, за да си прибере наградата (вземането на скалпове не е необходимо, но никой не е спорил или обсъждал този въпрос с отец Уилям), дарил парите на местната църква и прекарал следващите два дни в разяснения на евангелието пред слоноподобните обитатели на планетата.

Черния Орфей се надявал да разбере нещо за миналото му, но това се оказало безплоден опит. Единственото, за което бил склонен да говори отец Уилям, било Бог, а когато излеел в огромния си търбух едно, две питиета преминавал към любимата си тема за Содом и Гомор.

Отец Уилям беше със забележителна фигура, висок около метър и деветдесет, тежеше близо двеста килограма и винаги бе облечен в черно. На кръста му имаше два лазерни пистолета, за които казваше, че изхвърлят всепречистващия огън на Господа. Отрекъл се бе от всички телесни удоволствия, но не можеше да се пребори с лакомията си и обясняваше, че хилавите евангелисти са много неефективни и че са му необходими много калории, за да има сили да обикаля безбожните планети на Границата. Все пак той винаги се насочваше натам, където се криеше някой търсен убиец, под предлога, че тази планета първа има нужда от пречистване чрез божиите слова.

И въпреки всичко отец Уилям не беше много известен. Черния Орфей му бе посветил едва три куплета, една трета от написаното за Жил Сан Питие, който пък изобщо не беше толкова интересен и колоритен, че да ги заслужава. Все пак Орфей бе сметнал свещеника-ловец за толкова естествен и открит, че за него нищо повече не можело да се напише. И тъй като тези куплети бяха малки и незабележими, а непрекъснато растящият епос наброяваше вече повече от две хиляди стиха, хората, които не бяха чули лично мнението на Черния Орфей за отец Уилям, често не забелязваха, че и за него има няколко строфи.

Въртю Маккензи беше точно от тези хора. Тя не знаеше, че отец Уилям проповядва на Голдънрод, но дори и да знаеше, това в момента не я интересуваше. Трябваше колкото се може по-бързо да открие Скитника, а чрез него и Сантяго.

Приземи кораба си на Голдънрод, малка планета, притежание на селскостопански синдикати. Културите се обработваха от роботи, ръководени от шепа мъже и жени, които се водеха администратори, но дълбоко в сърцата си знаеха, че са обикновени механици и надзиратели. На планетата имаше само един град, стар Търговски град, който поглъщаше фермите, растеше и вече имаше над осем хиляди жители. Както почти всички останали градове на Границата, и този носеше името на планетата.

Въртю Маккензи нямаше чувството, че ще й се наложи дълго да остане тук, така че вместо да си запази стая в хотела, остави багажа си в кораба и взе совалкова кола до Голдънрод. Когато превозното средство стигна до крайната точка на своя програмиран маршрут, тя се озова в центъра на града, точно до статуята на човека, който бе открил планетата.

За разлика от Каин, който от две десетилетия пътуваше и търсеше информацията си в кръчмите и вертепите на Търговските градове, Въртю се насочи към местната новинарска агенция. Тук информационна мрежа липсваше и на практика се оказа, че в офиса работи само един нещатен дописник. Тя му представи журналистическата си карта и го попита за координатите на Веселия скитник.

— Би трябвало да ви вълнуват по-важни неща, млада госпожице.

— Като например?

— Започнете отсега да мислите как да си тръгнете жива от планетата.

— Какви ги говорите, по дяволите?!

— Това не е новина, поради което не съм я разпространил, пък и кой ли го грижа какво става при нас, но се носи слух, че сте изкарали от нерви една известна личност на Пегас и за да не пострада бизнесът му, той е решил да излее гнева си тук, на Голдънрод.

— Димитри Сокол е планирал отмъщение?!

— Трима убийци ще се погрижат да не напуснете планетата.

— Кои са те?

Човекът вдигна рамене.

— Не знам.

— Прекрасно! — Въртю погледна през прозореца и се опита да открие сред минувачите хора, които да приличат на наемни убийци. — Мога ли да подам молба за полицейска закрила?

— Вие сте извън Демокрацията, тук полицейски участък няма.

— Трябва да има някакъв начин за защита на гражданите.

— Голдънрод е планета на Скитника, той се грижи за сигурността на всички.

— В справочника пише, че е собственост на няколко финансови групировки.

— Това е вярно, но техните управления са на Делурос, Земята и планетите-близнаци Канфор. Щом стопанствата работят и носят добри печалби, никой не се интересува какво става при нас. Още повече, след като са позволили на Скитника да живее тук, получават нещо в замяна.

— Значи те му осигуряват убежище, а той се грижи никой да не им плячкосва стоките и мами хората им?

— Нещо подобно. Не знам какво точно са се споразумели, но нещата стоят горе-долу така.

— Чудесно. Може ли да му съобщим, че съм пристигнала и той да закриля и мен?

— Мислех, че сте ме разбрали, но вие не слушате внимателно.

— Нещо пропускам?

— Тук нищо не става без съгласието на Скитника. Тримата убийци предварително са говорили с него.

— По дяволите, но аз никога не съм го виждала! Какво може да има против мен?

— Нищо. Той е много приятен човек. Но убийците, за да получат разрешение да действат тук, са му обещали някаква комисионна, а това променя нещата. Скитника обича парите много повече от хората.

— Тогава трябва да го открия, преди те да открият мен.

— Но как ще разберете кои са те? Може да са онези трима дрипави мъже, ето там на ъгъла, но може да са и трите възрастни жени, които с кошниците си отиват на пазар, или барманът в уличното кафене, или дори механиците на космодрума. Ако бях на ваше място, щях да се кача на кораба си и да изчезна, преди някой да усети.

— Не пропътувах това разстояние, за да си тръгна. Къде да открия Скитника?

Мъжът сви рамене.

— Не знам.

— По дяволите, ще ми помогнете ли или не?

— Не знам къде да го откриете. Не мога да кажа дали изобщо е на планетата. Не ми е работа да следя кога идва или заминава.

— Добре, ако е тук, къде живее?

— Горе на хълмовете над града. Построил си е истинска крепост. Няма да можете да влезете, обградена е с охранителна система и то не предупредителна, а смъртоносна.

— Как тогава да вляза във връзка с него?

— Имам една идея. Отец Уилям се е настанил край града за няколко дни, предполагам, че Скитника ще го държи под око, просто за всеки случай.

— Кой е този отец Уилям?

— Учудвате ме. Откога сте на Границата?

— Доста отдавна. Има ли стих за него от Черния Орфей?

— Разбира се. И той го е описал много по-добре от вас. Вие сте Върджин Куин, нали?

— Да.

— Защо тогава не сте чували за отец Уилям?

— Имам да върша по-важни неща от това да науча осем хиляди стиха наизуст. Ще ми кажете ли кой е той?

— Отец Уилям е по малко от всичко — свещеник, ловец, щедър дарител. Зависи с кого си има работа.

— А ще знае ли как да стигна до Скитника?

— Предполагам, че да. Отец Уилям знае почти всичко за бандитите.

— Казахте, че е ловец на награди. Защо Скитника му е позволил да дойде на Голдънрод?

— Защото щеше да избухне бунт. Отец Уилям е най-популярният проповедник на Границата и може да си позволи всичко.

— Димитри Сокол не би наел него, за да ме убие, нали?

— В никакъв случай. Той е ловец, а не наемен убиец.

— Добре — въздъхна Маккензи. — Изглежда, че той е следващия човек, с когото трябва да се срещна. Къде е отседнал?

— Опънал е палатка на около километър западно от града.

— А кога започва с проповедите си?

— Днешната служба трябва да е започнала преди два часа.

— Което значи, че скоро ще свърши.

Нещатният дописник се засмя.

— Едва ли ще свърши до полунощ.

— Шегувате се, нали? За какво, по дяволите, ще говори толкова дълго?

— За всичко, което му дойде наум. Да не забравяме, че тук хората рядко се сещат за религията, а той ще дойде отново най-рано след пет, шест години. За краткото време, през което е тук, трябва да убеди всички, че ги чакат адски огън и вечни мъки в пъкъла.

— Звучи впечатляващо — заяви Въртю, без излишен ентусиазъм. — Е, по-добре да тръгвам.

— Щом толкова настоявате да продължите, защо не изчакате поне да се стъмни?

— Защото не познавам града. Ще дам излишно предимство на хората, които са след мен. Разчитам, че няма да ме убият по обяд, в самия център и сред толкова хора. По дяволите, съжалявам, че моят съдружник не е тук. Той по-добре се справя с такива ситуации.

— А кой е той, ако не е тайна?

— Себастиан Каин. Сигурно сте чували за него.

— Сонгбърд?! И той работи с вас?!

Въртю кимна.

— Напълно съм съгласен. Това е работа като за него. Защо е изпратил вас?

— Сега е зает в системата Алтаир.

Нещатният дописник изглеждаше заинтригуван.

— Позволете ми да направя едно грубо предположение. Тръгнал е след Алтаир от Алтаир?

— Да.

Мъжът тихо подсвирна.

— Не знам с какво сте се захванали, но едва ли сте избрали най-лесния път.

— Може би просто, защото друг път няма. — Въртю погледна отново през прозореца и видя, че тримата подозрителни мъже вече не са на ъгъла на улицата.

— Мога само да ви пожелая късмет, защото ще имате голяма нужда от него.

— Благодаря. Един километър на запад, нали?

— Точно така.

Когато влезе в асансьора, Въртю извади малък пистолет от чантата си и го пъхна в колана на дънките си. Вече по-спокойна, излезе от сградата и вдиша сухия, горещ въздух на Голдънрод. По улицата вървяха няколко двойки и тройки хора и тя се спря, за да определи дали някой не проявява по-голям интерес към нея.

„По дяволите, това е смешно, как бих могла да позная, че някой е убиец?“

Остана така на едно място, като със свито сърце се надяваше, че няма да чуе изстрел или тихо свистене на лазерен лъч. Нищо не се случи и Въртю зави след ъгъла наляво, а после още три пъти наляво и направи пълен кръг на сградата. Увери се, че никой не я следи и реши повече да не се държи като мишена, а да се добере колкото се може по-скоро до Скитника — човека, за когото поне със сигурност знаеше, че е бандит.

Тръгна с широки крачки на запад, опитвайки се да върви плътно до стените на сградите. След минута градът неочаквано свърши и тя видя пъстра палатка, опъната на около километър по средата на полето. Изчака малко, за да се убеди, че никой не я следи и тръгна бързо нататък, като хвърляше от време на време някой поглед през рамо.

Беше изминала вече половината разстояние и временно не виждаше палатката, защото се намираше в малка падина, когато забеляза възрастна двойка да се прибира към града. Мъжът беше със стар, но елегантен костюм, облечен вероятно в чест на отец Уилям. Вървеше бавно и се подпираше на дървен бастун. Жената носеше кошница за пикник и чадър, за да си пази сянка. Въртю спря и ги поздрави, като не забравяше да държи ръката си на колана, близо до дръжката на пистолета.

— Здравейте. Свърши ли вече проповедта на отец Уилям?

— О, не, пази Боже! — отвърна жената, леко разочарована от нейния въпрос. — Ние отиваме за малко до вкъщи да си починем и после отново се връщаме.

— Не съм те виждал, дъще — обади се и старецът. — Сигурно не си тукашна?

— Не, не съм. Разбрах, че отец Уилям ще остане няколко дни и дойдох да го послушам. Аз съм от Салинас IV.

— Така ли?! Колко интересно. Чувал съм, че е много красива планета.

— Наистина е много красива.

— Ние сме родени на Сиибрайт, но съдбата ни доведе на Границата.

— Това беше преди четирийсет години — поясни възрастната жена. — Не може да се каже, че сме станали по-богати, но Голдънрод е чудесно място да се пенсионираш, а и отец Уилям често минава оттук. Искаш ли един сандвич, скъпа? — тя вдигна кошницата си.

— Не, благодаря. Преди малко обядвах.

— Жалко, ще трябва да ги изхвърля. Едно приятелско семейство ни покани на вечеря.

— Много съм ви признателна, но преядох, нищо не мога да хапна.

— Хайде, погледни, може да си харесаш нещо, имам и курабийки за чай, и…

Въртю видя с крайчеца на окото си някакво движение и се просна на земята. Старецът захвърли бастуна, с който бе замахнал към нея и бръкна в джоба си. Преди да изчака, за да види какво ще извади оттам, тя го ритна под капачката и нещо изпука. Скочи на крака с пистолет в ръка, но жената също бе извадила странно на вид метално оръжие.

— Много добри рефлекси имаш, скъпа.

— Какво ще правим сега, ще се изтребим или ще обявим примирие, докато махнем ранените от бойното поле? — Въртю кимна към охкащия старец.

— А защо да не изчакаме подкрепления? Аз поне имам добър тил.

— Да, знам, че сте трима.

— Но скъпият съпруг изглежда пострада зле. Той имаше проблеми с ходенето още преди така жестоко да му счупиш крака. Значи или трябва да те ликвидирам на секундата, или да приема предложения от теб мир.

— Ако ти стреляш и аз ще го направя.

— Да, но ако ти пръсна главата, може и да не успееш да реагираш.

— Зависи кой има по-бърз рефлекс. Боя се, че това съм аз. — „Как ли щеше да постъпи Каин?“ — мислеше си Въртю. — Тогава няма да има кой да се погрижи за съпруга ти.

— Знаеш ли, може и да си права. Вече сме твърде стари за това.

— Правили сте го и преди?!

— Дванайсет пъти — гордо обяви старицата. — Всички очакват убийците да са като на холофилмите, огромни, груби, с големи пистолети. Направихме добро състояние от тази работа. — Тя се усмихна и добави по-тихо. — Дори Черния Орфей искаше да пише за нас, но нали разбираш, щеше да ни отнеме елемента на изненада и да ни остави без работа. Съгласи се с нашето желание… Все пак той винаги е бил истински джентълмен.

Старецът се опита да стане, изохка по-силно и припадна. Жената тежко въздъхна.

— Добре, скъпа, печелиш. Трябва да потърся лекар.

— Ей, не бързай толкова. Кой е третият от отбора?

— Не мога да ти кажа — така го обричам на смърт, а ако и той не успее, ще трябва пак аз да се заема с теб.

Въртю обмисли думите й и кимна.

— Добре, да сключим примирие.

— Тогава, ако обичаш, прибери си оръжието.

— Нека тази чест бъде първо твоя.

— Надявам се, че си почтена жена и държиш на думата си. — Старицата отвори кошницата и пусна оръжието си вътре.

Въртю прибра своя пистолет и бързо обезоръжи и възрастния мъж.

— Ако бях на ваше място, щях да се прибера вкъщи и да си стоя там. Следващия път, когато ви видя, ще трябва да ви убия.

— Ще ми помогнеш ли да го преместим на сянка, ето там, до онова дърво? Не мога да оставя Хенри на слънце, сигурно ще ми отнеме час, докато открия лекар.

— Шегуваш се, нали?

— Ако го оставя тук, ще умре. Прекалено е стар.

— Да ти напомням ли, че той преди малко се опита да ме убие?

— Това си беше бизнес. А сега, както виждаш, в това състояние нищо не може да ти направи.

Въртю сви рамене и кимна, като се опитваше да не мисли, че помага на един убиец да тегли друг убиец.

— Добре, но остави кошницата на земята.

— Разбира се, скъпа, не се тревожи.

Двете жени се приближиха до неподвижния Хенри и се наведоха. Въртю забеляза, че едната ръка на старицата е в джоба й и я хвана за китката, преди да успее да измъкне скрития си нож.

— Мисля, че сключихме сделка.

— Никога не оставям работата си несвършена — изсъска старицата и лицето й почервеня от яд. — Какво ще правиш с мен?

— Нищо чак толкова лошо като това, което ти ми беше приготвила. Хайде да преместим скъпия Хенри на сянка, но ако още един път опиташ нещо, ще те убия.

Когато стигнаха до дървото, Въртю извади пистолета си и го опря в гърдите на жената.

— Питам те за последен път, как изглежда третият убиец?

— Не смятам да погазвам професионалната етика. Дори и да ме застреляш, за него ще е по-лесно по шума да се ориентира къде си.

— Сигурно си права. — Въртю заби един здрав ритник в коляното на старицата и търпеливо изчака тя да изпищи, а след това да се отпусне на земята. — Това ще те държи достатъчно време извън играта. — Отиде до кошницата и измъкна отвътре бутилка изстуден чай.

— Виж, денят е горещ и двамата ще се обезводните, преди да ви открие някой. Кажи ми как изглежда третият убиец и ще ви оставя това.

— Прави каквото искаш, но не мога да го предам.

Въртю счупи бутилката в земята, прибра всички техни оръжия и тръгна към палатката. Заобиколи я и влезе през задния вход. Вътре имаше четирийсет, петдесет редици пейки и почти всички бяха заети. Отпред се издигаше импровизиран амвон, а в дъното се намираше автоматичен синтезатор, който с химни осигуряваше музикалното оформление. На подиума стоеше огромен мъж, който хипнотизираше слушателите си с пронизващите си зелени очи. Имаше буйна рижа коса, леко побеляла брада, облечен бе изцяло в черно, а под мантията му се подаваха полираните дръжки на два лазерни пистолета.

— И ако вашата ръка извърши грях, отрежете я! — гръмна звучният баритон на отец Уилям. — Мислете за Бог, не само като идеал, не само като обект за преклонение, дори и не само като Създател. Никога не забравяйте, че Господ е и хирург — това, което не направи с меча на изкуплението, ще го направи със скалпела на справедливостта…

Въртю си намери място до пътеката на една от последните пейки.

— Да, братя и сестри, говорим за инфекцията. Не за инфекцията на тялото, която е от компетенцията на докторите, а за тази на духа, който е собственост на Бога. — Отец Уилям спря да си поеме дъх и отпи от чаша със светлосиня течност. — Слушайте ме добре, тялото и духът имат много общи неща помежду си. Първото и най-важното, те могат да носят удоволствие на Бога, тялото — като бъде плодоносно и се размножава, а духът като Му се моли и пее песните Му. Но те имат и още нещо общо помежду си, могат и двете да бъдат завладени от инфекция, да станат гнойни пъпки, да станат противни за гледане от очите на другите хора и от тези на Бога.

Висок, неприятен мъж, с дълги, извити нагоре мустаци и гъсти вежди, влезе в палатката, огледа се и се приближи към Въртю Маккензи.

— Ще може ли малко да се преместите?

Тя му направи място да седне.

— Не успях да дойда в началото, един от комбайните ми се повреди. Изпуснах ли много?

Въртю поклати глава и му направи знак да пази тишина.

— Извинете ме.

— … А ако тялото се зарази, какво ще направим? — Отец Уилям, огледа публиката, но никой не отговори. — Ще му дадем антибиотици, ако заразата е по-силна — ще опитаме с по-силни лекарства. А ако е хванало рак, какво ще направим? — Той замахна с ръка. — Ще го изрежем, ето така. Но какво ще стане с душата? Какво ще направим, ако тя е заразена? Как ще инжектираме антибиотици в нейните вени? Как ще ампутираме една част от нея, преди да се е разпространила инфекцията? Отговорът, мои чеда, е, че ние няма да направим нищо от това, което изброих. Тези мерки са половинчати и те няма да спасят душата ви. Тялото ви е само костюм, който носите през краткото си съществуване, а душата си сте принудени да носите цяла вечност, затова с нея рискове не могат да се поемат. Не можете да й дадете антибиотици или да я сложите две седмици на легло, защото тя няма вени и не може да стои легнала, а и ефект от това няма да има. — Гласът му се извиси с няколко октави. — Запомнете добре! При душата няма лека инфекция — щом е заразена, това е фатално. Разберете ли, че е болна, разрежете я със светото острие на Бога.

Думите му едва бяха свършили, когато Въртю усети нещо остро да я мушва в областта на гърдите.

— Мълчи и не прави резки движения — мустакатият мъж бе допрял до нея дълъг нож.

Отец Уилям се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Някои от вас сигурно искат да знаят: „Как след подобна операция душата отново ще бъде чиста?“ Добре, чеда мои, това е дяволски интересен въпрос, но отговорът изобщо няма да ви хареса. — Той замълча, привличайки вниманието на всички. — Нищо не може да направи чиста, веднъж заразената душа. Мислите, че можете да заблудите Бог с фалшиви дарения? — Той се засмя и озвучителната система едва се справи със силния му глас.

— Ще викам за помощ — прошепна Въртю.

— Може да опиташ, но започнеш ли с вик, ще завършиш с хриптене.

— И в това няма нищо ново — продължи отец Уилям. — Какво направи Господ с хората от Содом, когато душите им се заразиха? Той не седна да се чуди как да постъпи с болните си пациенти, а изряза рака. Използва ножа! Какво направи, когато видя, че целият свят се е заразил? Да не би да е лекувал всеки поотделно? Не! Изпрати на грешниците потоп, четирийсет дни и нощи неспирен дъжд. — Той си пое дъх и избърса чело с черна носна кърпичка.

— Скоро ще има почивка — прошепна мустакатият. — Изправяш се и бавно тръгваш пред мен. Разбра ли? — Мъжът подсили думите си, като отново я сръга с ножа.

— Защо да го правя? И без това ще ме убиеш.

— Мога да го направя за секунда или да те оставя в агония цели часове, изборът е изцяло твой.

Въртю се замисли дали да не скочи изведнъж и да хукне към вратата, но убиецът сякаш четеше мислите й и я сграбчи за ръката. Тя се отдръпна, а съзнанието й отчаяно търсеше варианти за спасение. Вече бе решила да не излезе като овца от палатката, но и другата възможност да бъде заклана пред толкова хора също не й допадаше. Щом всичко ставаше със съгласието на Скитника, едва ли някой щеше да си мръдне и пръста, за да й помогне.

Гласът на отец Уилям се извиси.

— Вероятно си мислите, че някои хора досега ще са си взели добър урок. Не може да се баламосва Господ, не може да се скрие заразата от божествената Му клиника. Но изглежда има хора, които никога няма да се научат. — Лицето на отец Уилям изведнъж почервеня от гняв. — Те дори нямат мозък да разберат, че не трябва да вършат сатанинските си дела в божия храм! — изкрещя той, извади единия пистолет и стреля по посока на Въртю.

Някои от хората изпищяха, други измърмориха тихи проклятия, но повечето, включително и Въртю, залегнаха на пода. Настъпи пълно объркване, чак след около минута хората започнаха да се изправят и да се питат един друг какво се бе случило. Въртю се надигна и забеляза, че мъжът до нея е мъртъв, а очната му вдлъбнатина е изпечена до черно.

— Никой да не го пипа! — изгърмя гласът на отец Уилям. — За този човек има награда, сега принадлежи на мен и Господ. — Свещеникът огледа публиката си. — Бог е в моите очи и уши, на нас двамата нищо не може да ни убегне. Бог вдига ръката ми и прицелва оръжията ми. Да е благословено името Господне! — Той прибра пистолета си в кобура. — Ето ви един нагледен урок, чеда мои, как от злото може да се направи добро. След като взема скалпа на този грешник и го предам, смъртта му ще донесе много повече полза, отколкото целия му живот. — Отец Уилям сведе глава. — А сега, нека кажем кратка молитва за черната душа на това грешно копеле и да пожелаем на Сатаната да има късмет с него.

Отец Уилям продължи с проповедта си още половин час, без да обръща внимание на мъртвото тяло, но наблягайки на темата, че Страшния съд наближава и всички трябва да са готови за него. Най-накрая завърши с обяснението, че мъртвите трябва да се уважат, а и пощенските станции на Демокрацията работят само до пет часа. После изпрати между редиците малко момченце с кутията за помощи и не освободи никого, преди да е дал своето дарение.

— Преди да си тръгнете, искам да ви кажа, че утре сутринта отново ви очаквам. Темата ще бъде „Секс и грях“, така че нека децата си останат вкъщи. Всички дарения ще бъдат добре дошли, а ако някой може да донесе и една торта на пластове, вътре да е пълна с крем от мляко и шоколад, ще съм много благодарен. — Свещеникът посочи към Въртю. — Вие останете, млада госпожице, с вас имаме малък разговор.

Момченцето, което събираше помощите, се приближи до него, надигна се на пръсти и прошепна нещо в ухото му.

— Спрете! Всички веднага да се върнат! Не знам кой се казва Спайк и дали е мъж или жена, но разбрах, че е пъхнал в кутията кралски йени. Нима не знаеш, Спайк, че те се котират само извън Пръстена, нима искаш Бог да приеме това за лична обида? Ще изпратя отново при теб този млад човек, а ти бръкни в сърцето си и опитай да откриеш валута от друго царство, за да можем да купим храна и ваксина за бедните от Келатра IV, моята следваща спирка. Няма да ти върна йените, защото мисля да ги предам на някой друг отец, който е на мисия извън Границата.

Детето слезе между редовете и скоро се върна с две нови петдесетдоларови банкноти от Мария Тереза. Отец Уилям кимна одобрително с глава и не след дълго в палатката останаха само той и Въртю Маккензи.

— Трябва да ви благодаря, отче — приближи си тя с протегната ръка. — Ако не го бяхте видели, щях вече да съм мъртва.

— Нямаше да го направя, ако не бяхте уважили моята проповед. — Той взе ръката й между дланите си. — Всичко е по правилата, вие дойдохте да възхвалите Господ, а Той ви защити. Струва ми се, че сте се заели с някаква важна мисия.

— Да, така е.

— Толкова важна, че да ви преследват наемни убийци?

— Това е работа на Димитри Сокол.

— Знаете ли, Сатаната отдавна затопля едно специално местенце за г-н Сокол. Между другото, какво стана с другите му двама колеги?

— Погрижих се за тях, почиват си под едно дърво.

— Добре, радвам се, че не ви се налага често да търсите божията закрила. — Отец Уилям освободи ръката й и отпи от синята течност. — А защо Сокол иска да ви премахне?

— Нямам и представа — отговори смело Въртю и го погледна в очите.

— Хм, ако Господ не знаеше, че имате важна мисия, можеше да ви направи глухоняма, защото лъжете в неговия храм.

— Не разбирам за какво говорите.

— Много добре ме разбирате, млада госпожице. Димитри Сокол е контрабандист и бандит, който си мисли, че е купил Бог на своя страна чрез щедрите си дарения. Сега се опитва да прикрие тъмното си минало и се представя за почтен гражданин. Оставете ме да предположа — изнудвали сте го, платил ви е, за да го оставите на мира и сега си иска парите обратно?

— Много сте близо, но това е истина само отчасти. Аз наистина го изнудвах…

— И много правилно сте постъпили. Когато режете тумор, първо хубаво нагорещете ножа.

— Но не за пари, а за информация.

— Информация?!

— Да, търся Сантяго.

Отец Уилям намери думите й за много смешни.

— Знаете ли, ако бях на ваше място, щях да го открия и да побягна в противоположната посока. Това е информация, която си заслужава и ви я давам напълно безплатно. А можете и да й вярвате, за разлика на казаното от Димитри Сокол.

— Той ми каза да говоря с Веселия скитник.

— О, така ли?! Може и да е бил прав, но вие трудно ще го откриете на моите проповеди.

— А къде е неговата крепост?

— Горе на хълмовете, на около петнайсет километра от града. Който и да бяхте попитали, щеше да ви каже.

— Разбрах, че трудно може да се стигне дотам.

— Зависи кой и за какво го търси.

— Казаха ми, че само вие можете да ме заведете.

— Като си помисля, сигурно не са далеч от истината.

— Ще го направите ли?

— Това е друга история.

— Значи няма, така ли?

— Не съм казал такова нещо, а само, че е друга история. — Отец Уилям замислено се огледа и погледът му се спря върху трупа на убиеца.

— Този дивак едва не ти уреди среща с Бога. Добре е, че Той все още е запазил зрението ми остро, а ръката — безпогрешна.

— Благодарих ви веднъж, ако искате ще го направя отново.

— Е, млада госпожице — той извади кутията си за дарения и започна да я полира с черната си носна кърпа. — Има благодарности и благодарности.

— Хиляда кредита.

— Това е едва първа глава от нашата история — усмихна се широко отец Уилям.

— Само не забравяйте, че е история, а не роман — предупреди Въртю. — Две хиляди кредита.

Отчето облиза устни и обмисли предложението.

— Умеете ли да готвите?

— Ужасно.

— Колко жалко! Нищо, все едно! Да се надяваме, че с вашето щедро дарение ще купя ваксина и децата от Келатра IV няма да хванат синя треска или шарка. — Той се наведе и измъкна дълъг нож от ботуша си. — Вземам върха на пудинга като доказателство за най-близкия полицай и после можем да вървим. — Обърна се да я погледне. — Все пак, нали имате в себе си две хиляди кредита?

Въртю извади банкнотите от чантата си.

— Сключихме ли сделката?

Отец Уилям се усмихна, взе парите и ги пъхна в кутията.

— Можете да сте абсолютно сигурна, слава на Бога!