Майк Резник
Сантяго (24)

22.

Баща му е комета.

Майка му — космическия вятър.

Господ се разплакал, когато го видял,

а Сатаната тихо се засмял.

Този и още трийсет и девет стиха му посветил Черния Орфей. Никой друг не е получавал повече от дузина, но все пак никой друг не е Сантяго.

Орфей наистина се сблъскал с морална и артистична дилема, стигайки до момента, когато вече трябвало да опише Сантяго. За всички други свои вербални портрети той използвал информация от първа ръка, защото се срещал със своите бъдещи герои, но никога дори не бил виждал най-известния бандит на галактиката. (На практика Черния Орфей и Сантяго се срещнали пет пъти и говорили два пъти, но поетът така и не разбрал това.) От друга страна Орфей чувствал, че една сага, която описва по-известните хора и събития на Границата, ще е направо смешно непълна, ако в нея няма отделна глава за Сантяго.

Така той направил следния компромис. Написал цели четирийсет стиха за него, но никога не го нарекъл по име. По този начин искал да внуши на читателите, че тези строфи са непълни и незавършени.

Себастиан Каин бързо стигна до заключението, че легендите за Сантяго са също толкова непълни, колкото и стиховете на Черния Орфей. Той седеше в колата на Мълчаливата Ани, която се движеше между избуялите житни полета, вълнуващи се като море под бледата светлина от трите луни на Сейф Харбър. След половин час Мълчаливата Ани най-после спря колата.

— Първа спирка.

— Този хамбар? — попита учудено Каин.

Ани се усмихна загадъчно.

— Мислех, че вече сте се научили да съдите за Сантяго не по това, което виждате или чувате в момента.

Тя се приближи до вратата и набра комбинацията на ключалката. Каин я последва и се озова между редица от сушилни бункери, всичките пълни догоре с кочани от мутиралата царевица. Високо над тях имаше помещение за сено, но сега то беше празно.

— Е, защо дойдохме тук?

— Погледнете в третия контейнер.

Каин се приближи до него.

— Прилича ми на царевица.

— Точно така, но вижте по-внимателно.

Каин пъхна ръка между кочаните и напипа нещо метално. Извади го и то грейна под лунната светлина.

— Златно кюлче от обира на Епсилон Еридан?

— Да. Останали са само четирийсет кюлчета.

— И всичките са при царевицата?

— Да.

— А с другите какво направихте? Видях едно при Джонатан Стърн на Порт Етранже.

— Повечето бяха продадени. Искате ли да знаете къде по-точно?

— Защо не?

— Тогава ме последвайте.

Мълчаливата Ани влезе в малък офис, в който имаше два видеофона, календар от истинска хартия, закачен на стената, старомоден въртящ се стол и компютър. Всичко, освен единия телефон и компютъра, беше покрито с дебел слой прах. Жената включи компютъра и подложи първо палеца си, а после очните си дъна под скенера, след което поиска детайлите за златото от Епсилон Еридан. Каин се приближи, за да може да чете данните, излизащи на монитора.

— Виждам, че отец Уилям е получил една трета от него.

— Да, чрез него парите по-лесно достигат до бедните и гладни хора. Както виждате, по-голямата част от златото е била продадена чрез черния пазар на Кабалка V.

— Но това е планета на извънземни?!

— На извънземните не им е необходимо много време да разберат, че хората са готови на всичко за злато.

— И получените пари са отишли в тази болница?

— Не съвсем. Организирахме и една акция на Пико II.

— Какво сте правили пък на Пико II? Това е само една скала, носеща се из космоса.

— Наши приятели бяха в затвора на тази планета.

— Освободихте ли ги?

— Не беше възможно.

— И какво направихте?

— Взривихме целия затвор.

— Заедно с приятелите ви?

— Демокрацията не се спира пред нищо, за да открие Сантяго. Те бяха честни хора, но щяха да ги принудят да говорят. Ако не с мъчения, то с наркотици.

— И Сантяго е постъпил честно с тях?

— Казах ви вече, той не е светец. Сантяго е обикновен човек, който се бори срещу огромна политическа и военна машина. Всички, които тръгват в акция, знаят какво може да им се случи. Как мислите, че толкова години Сантяго остава неразкрит? Ние умеем да пазим тайна. Когато отиваме в акция, извършваме я успешно или умираме, но никога не позволяваме да ни пленят.

— Тогава защо се е получило така на Пико II?

— Хората ни са били атакувани от засада и не са могли да се самоубият. Изглеждате ми разочарован, г-н Каин. Мислех, че щом сте участвали в революция, познавате правилата на играта. Те съвсем не са джентълменски.

— Така е, но не ми харесва, че толкова лесно губите хората си.

— Надявам се, че не го мислите сериозно. Изобщо не е романтично да се бориш с жестока власт, която нямат никаква надежда да победиш.

— Тогава какъв е смисълът да се води тази война?

— Защото трудно можеш да останеш безразличен. Така ще загубиш много повече.

— Звучи добре, но за мен няма голям смисъл.

— Сигурна съм, че Сантяго ще ви го обясни по-добре.

— Кога?

— Съвсем скоро. — Мълчаливата Ани изключи компютъра и тръгна към изхода. — Да вървим, г-н Каин.

Те влязоха в колата и скоро тя отново набра скорост по прашния полски път.

— На Сейф Харбър ли е роден? — наруши мълчанието Каин.

— Не.

— А откога е тук?

— От около петнайсет години, но половината време го е прекарал на други планети.

— Срещал ли съм го някога преди?

— Напълно е възможно — усмихна се Мълчаливата Ани. — Черния Орфей го е срещал пет пъти, но едва ли някога ще разбере това.

— Има толкова много неща, които този проклет певец не знае.

— Много лесно отричате почти всичко, г-н Каин. Животът ви сигурно е бил пълен с разочарования.

— Не повече от обикновеното — усмихна се мрачно Каин. — От друга страна, почти нищо не успях да постигна.

— Не си придавайте излишна скромност. Вие сте един от най-добрите ловци на награди.

— Сигурно сте гледали малко повече научнофантастични филми. Аз не се сражавам с бандитите посред бял ден. Няма нищо вълнуващо в това да откриеш човек, който никога не те е виждал, да се приближиш незабелязано и да му пръснеш черепа.

— Ще кажете ли същото за Алтаир от Алтаир и Валето Каро?

— Не, бях невнимателен и несръчен в тези случаи.

— Какво ще кажете за Александър Старейшината? Охраняваха го шест човека.

— Четири.

— Мисля, че се отклонявате от темата.

— Темата не беше ли, че се интересувате от мен не като убиец, а точно обратното?

— Да, така е, но вие притежавате разностранни таланти. Надявам се Сантяго да намери начин да ги използва.

— Ще видим.

Те пътуваха мълчаливо повече от половин час, преминавайки само покрай малки химически заводи, които преработваха животинските отпадъци в електрическа енергия. Най-накрая колата се отклони от пътя и спря пред редица от силози.

— С какво ще ме впечатлиш сега? — попита Каин, когато Мълчаливата Ани изключи двигателя.

— Медицински център.

— Но защо сте го скрили по този начин? Демокрацията едва ли ще атакува една болница.

— Защото населението на Сейф Харбър е малобройно и не може да финансира такъв комплекс. В противен случай веднага ще привлече вниманието към планетата.

Те слязоха в основата на единия силоз и там се качиха на асансьор, който ги свали около двайсет метра под земята в стерилно болнично фоайе.

— Но това място е огромно! — възкликна учудено Каин, при вида на многобройните коридори, тръгващи оттук.

— Не съм сигурна точно каква е квадратурата, но болницата заема площта, която е под всички силози. Имаме двайсет и три лаборатории, дванайсет болнични отделения, плюс четири изолатора и три спешни хирургии. Отделно са помещенията за персонала, в които има всичко необходимо, така че те да не напускат комплекса всяка вечер.

Преминаха покрай някои от лабораториите и стигнаха до първото болнично отделение. Каин надзърна през дебелото стъкло на вратата и видя, че вътре лежат девет мъже и жени, свързани със системи за изкуствено дишане и кръвообращение. Кожата им беше черна, а на места се белееше, сякаш изгорена от киселина.

— Какво се е случило с тях?

— Те са от планетата Хиперион.

— Не съм чувал за нея.

— Разработена е преди пет години. Първите заселници били около пет хиляди души, всички членове на една религиозна секта. — Мълчаливата Ани поклати глава. — Те вярвали, че трябва да живеят в мир и разбирателство с ближните, но там попаднали на много агресивна извънземна раса. Едва след близо две години война успели да постигнат примирие. Но точно тогава Демокрацията решила, че Хиперион е много подходящо място за военна база. След няколко инцидента с местните извънземни, военните забранили достъпа до планетата за цивилни граждани. Но колонията, която вече била изградена, отказала да напусне.

— И те са им причинили това?

— Непряко, да. Военните установили, че местните извънземни им създават много проблеми и няма смисъл да се опитват да ги умиротворят, след което унищожили расата им чрез химикали, които пуснали в атмосферата. За съжаление това предизвикало бактериална мутация и всички колонисти се разболели от този странен вид кожна болест. След като военните са ги предупредили да напуснат, сега никой не носи отговорност за тяхното състояние.

— Колко колонисти са оживели?

— По-малко от половината. Около две хиляди души.

— А колко сте приели в тази болница?

— Само тези девет. Нямаме място и средства да лекуваме всички едновременно. Изпробваме нови ваксини и лекарства и ако се окаже, че имат ефект, тогава ще се заемем и с останалите.

— И правите подобни неща не само за тази планета?

— Разбира се. Навсякъде, където хората имат нужда от помощ, а никой не им я дава.

— Сигурно струва цяло състояние да се поддържа тази болница?

— Дори повече и от състояние, а имаме още четири подобни комплекса на други места в Границата.

— Всички работещи нелегално?

— Нямаме друг избор. Ако Демокрацията разбере, че те съществуват, ще бъдат съвсем близо и до Сантяго, а ако го открият, хиляди планети от Границата ще разчитат единствено на себе си.

Тръгнаха отново по коридора и Каин се готвеше да погледне през прозореца на следващата врата, но тя неочаквано се отвори и от нея на количка беше извозено слоноподобно създание, което беше откарано в близката операционна.

— Какво беше пък това?

— Същество от Кастор V.

— Работите и с извънземни?!

— Да. Тази раса, например, изживява много болезнено нашествието на Демокрацията.

— Ако започнете да лекувате всички извънземни, които са пострадали от Демокрацията, никога няма да построите достатъчно болници.

— Знам, но се опитваме да направим това, което ни е по силите. — Мълчаливата Ани се обърна, за да срещне погледа му. — Предполагам не мислите, че човечеството трябва да управлява само̀ цялата галактика, а всички други да му се подчиняват?

— Честно казано, никога не съм разсъждавал по този въпрос.

— А трябва да го направите, г-н Каин. Надявам се, че научихте нещо от нашата разходка.

— Да, впечатлен съм.

Двамата взеха асансьора до повърхността.

— С какво още ще се опиташ да ме спечелиш на ваша страна, преди да се срещна със Сантяго?

— Това беше последното, поне на Сейф Харбър. Не искаме да привличаме излишно внимание към планетата.

Влязоха в колата и отново тръгнаха по прашния път.

— Има ли още много?

— Около двайсет километра. Защо, огладняхте ли?

— Не, мога и да почакам.

— Ще се обадя да приготвят вечерята.

— Не е необходимо.

— Все още ли смятате да го убиете?

— Не знам.

Мълчаливата Ани не каза нищо повече и те пътуваха повече от половин час без да разговарят. След това тя зави наляво и пътят стана още по-неравен и прашен. Най-накрая фаровете осветиха масивна бяла къща с широка веранда, която я опасваше от всички страни.

— Това ли е?

— Да.

— Не изглежда добре охранявана. Забелязах само три сензора, които контролират този път.

— Не мислех, че трябва да ги видите.

— Все пак това ми е работата.

— Да не забравяме, че тук, на Сейф Харбър, Сантяго няма врагове. Може би с изключение на вас.

— Въпреки това охраната му е много слаба. Виждаш ли онзи мъж горе на покрива?

— Не, нищо не забелязвам.

— Само преди минута луната освети мерника на лазерната му пушка и го направи идеална мишена. Трябва да се вземат мерки, защото за Ангела няма да е проблем да влезе вътре.

— Това е професионалното ви мнение, нали?

— Точно така.

— Да го предам ли на Сантяго?

— Не, сам ще му кажа.

Каин и Мълчаливата Ани стигнаха до вратата, която се отвори автоматично, щом се приближиха на достатъчно разстояние. Преминаха през широко, но празно фоайе и влязоха в обширна дневна. В нея имаше няколко стари, удобни стола и кресла, а в камината сега светеше холограма, вместо истински огън. В средата се намираше портативен бар, на една страна бяха разположени широкоформатен холографски екран и огледала, но стаята изглеждаше тясна от лавиците с книги. Те бяха навсякъде, складирани на малки купчинки по пода, по масата и столовете, в рамките на прозорците и дори по камината.

На един от покритите с кожа фотьойли седеше около четирийсет годишен мъж, четеше книга и отпиваше от чаша с алфардско бренди. Косата му бе оредяла и на места побеляла. Тъмнокафявите му очи гледаха любопитно към Каин изпод тънки, леко повдигнати нагоре вежди. Носът му имаше неправилна форма и изглежда, че беше чупен повече от един път. Зъбите му бяха с изключителна белота и Каин веднага реши, че са изкуствени. На дясната му ръка наистина се виждаше белег под формата на буквата „S“. Тялото му беше атлетично, но с няколко килограма в повече. Щом Каин пристъпи в стаята, мъжът се изправи с удивителна пъргавина.

— От доста отдавна чакам да се срещна с теб, Себастиан.

— Едва ли е от толкова отдавна, колкото чакам аз.

Сантяго се усмихна.

— Е, вече си тук. Какво предлагаш, да си поговорим или направо ще стреляш?

— Първо ще поговорим. — Каин се огледа наоколо. — Имаш изключителна библиотека. Никога не съм виждал толкова много книги на едно място.

— Обичам да усещам книгите. Компютърните библиотеки са пълни само с електронни импулси, а книгите са с истински думи. — Сантяго грижливо затвори книгата, която четеше и я остави на стола.

— Имаш и големи огледала — отбеляза Каин.

— Аз съм много суетен човек.

— Кажи на хората, които са зад тях, да се махнат оттам. Можех да ги застрелям, още когато влязох.

Сантяго се засмя и се обърна към огледалата.

— Чухте го, нали? Оставете ни сами. — После кимна и на Мълчаливата Ани, която стоеше зад Каин. — Ани, ти също можеш да си вървиш. Аз съм в безопасност.

— Изглежда си оптимист — подхвърли Каин, когато жената излезе от стаята.

— Не, аз съм реалист. Ако смяташ да ме убиеш, ти ще го направиш по такъв начин, че да останеш жив и да се възползваш от наградата. Ще пийнеш ли малко бренди?

Каин кимна и Сантяго се протегна към бутилката. Напълни една чаша и му я подаде.

— Благодаря. Знаеш ли, мислех, че си по-стар.

— Пластична операция. Нали ти казах, че съм суетен човек.

— Но и много търсен човек.

— Само от Демокрацията. Знаеш ли какво ще ти кажа? Някой път можеш да прецениш един човек, като познаваш враговете му.

— В този случай това е абсолютно необходимо, защото вече се срещнах с някои от твоите приятели.

— За съжаление работя с това, което имам под ръка. Ако бях намерил по-добри хора от Горкия Йорик или от Алтаир, щях да работя с тях. Всъщност, ти затова си тук, Себастиан.

— Да, вече ми казаха.

— С теб твърде много си приличаме. Държим на едни и същи ценности, воюваме срещу едно и също, придържаме се към подобни методи на работа. Бих бил щастлив да те видя на моя страна.

— Отказах се завинаги от революциите.

— Борил си се за погрешни цели.

— Целите бяха правилни, но хората, които ме ръководеха, се оказаха от кал.

— Приемам тази забележка.

— Защо мислиш, че си по-различен от другите, които се стремят към властта?

Сантяго се замисли, но не отговори.

— Ще ти предложа нещо, Себастиан. Имал си дълъг и изморителен ден, убил си престъпник, видял си неща, които рядко някой е виждал, а сега се срещна и с най-търсения мъж на галактиката. Предполагам, че си изморен, потен и гладен. Нека за тази вечер сключим примирие, да вечеряме, да се опознаем по-добре, а утре сутринта, когато си починеш, отново да говорим за бизнес.

— Съгласен съм, но мисля, че не съм гладен.

— Днес си ял само един сандвич.

— Имаш добри информатори.

— Досещам се какво те притеснява и ще ти кажа, че откакто си се приземил имах достатъчно възможности да те убия, така че не смятам сега да те отровя.

— Има логика.

Каин последва Сантяго в столовата, която, както и дневната, беше отрупана с книги.

— Смятам, че теб ще нахраня по-лесно от отец Уилям. Чудя се как все още е жив, като гледам колко храна поглъща за единица време.

— Мнозина се чудят същото и за теб.

— Не, повечето хора мислят, че отдавна съм мъртъв. Няма да повярваш какви истории се разказват за мен из Границата. Само миналата година умирах цели три пъти, погребван бях на Силвърблу, една малка планета на Галактическия пръстен и дори застрелях виден дипломат от Канфор VII.

— Знаеш ли, че си висок около три метра и половина, имаш рижа коса и огромни зъби?

— Сериозно ли?! — засмя се Сантяго. — Виж, това не го бях чувал. Но какво да се прави, такава е цената на анонимността.

— Не бих казал, че твоето е анонимност. На някои хора целият им живот минава в опити да те открият.

— Ала ето ме, аз съм тук и се радвам на добро здраве, което означава, че съм запазил анонимността си.

— Защо поне не опровергаеш някои от слуховете и лъжите, които се разпространяват за теб из Границата?

— Колкото повече престъпления мисли, че съм извършил Демокрацията, толкова повече войници ще изпрати след мен, а това ще направи по-лек живота на хора, които сами не могат да се защитят. Но ето пак… обещах да не говорим по работа, за да можеш да си починеш.

— Не се чувствам уморен.

— Не се тревожи. Утре ще имаме достатъчно време. Сега искаш ли да си поговорим за литература?

— Както желаеш.

— Чудесно. — В този момент при тях влязоха двама млади мъже и започнаха да сервират храната. — Чел ли си нещо от Танбликст?

— Не съм и чувал за него.

— Танбликст не е той, а то. Канфорит е, но е изключителен поет.

— Никога не съм си падал по поезията.

— Чудесна супа, нали? Отец Уилям последния път изпи няколко галона^[1].

— Да, много е вкусна. Отдавна не съм ял истинска храна.

— Знаеш ли, напоследък препрочитам някои книги, писани на старата Земя. Много ми допада Дикенс…

— Дейвид Копърфилд?

— Ах! Знаех си, че си образован човек, Себастиан!

— Чел съм я, но не твърдя, че ми харесва.

— Тогава ще ти препоръчам нещо, което току-що прочетох. „Историята на двата града“.

— Може би ще я погледна утре… ако все още си говорим.

— Но, разбира се — усмихна се Сантяго. — Преди няколко минути ме попита с какво се различавам от водачите на другите революции. Това е обширна тема, която ще обсъдим подробно утре, но сега мога да ти загатна нещо.

— Слушам те.

— Каузата, за която се боря от самото начало, е обречена — отвърна Сантяго със загадъчна усмивка.

Каин дълго мисли върху този отговор, а когато се нахрани, изправи се и отиде в дневната, за да говори за литература с Краля на бандитите.