Майк Резник
Сантяго (12)

10.

Край пътя, който води към Мадър Лоуд

живее Великата сиукска нация.

Тя оправдава своите лъжи и злодеяния,

като съдбовно предопределение.

Черния Орфей гледаше да си няма работа с извънземните. Не че страдаше от предубеждения, но той се бе заел да създаде и разпространи епос за своята, човешката раса. Някои хора ужасно грешат, като мислят, че Бардът е написал само несвързани четиристишия за особняците и отхвърлените от обществото хора, които са му се сторили по-интересни. До самата си смърт Черния Орфей съчинил двеста и осемдесет хиляди реда, повечето от които в свободен стих или неримуван ямбичен пентаметър, отнасящи се единствено за величественото нашествие на човечеството във Вътрешната граница. Кратките балади за по-известните и забележителни хора бяха малко повече от бележките под линия и препинателните знаци. За съжаление неговите съвременници се интересуваха единствено от тези стихове (за разлика от академиците, които го обичаха, когато пишеше глупости и едва ли не го обожествяваха, когато не разбираха какво е искал да каже).

Но както и да е, Черния Орфей не се интересуваше много от извънземните, но и нямаше нищо против да ги включи в епоса си, стига те да бяха наистина уникални — не във физически смисъл, защото всички живи същества са уникални, а в отношенията си с човешката раса.

В този смисъл Великата сиукска нация се намираше една класа над другите.

Това едва ли може да се нарече „нация“, защото имаше само осемдесет и четири члена и само два пъти след основаването й се бяха събирали заедно на една планета. Те представляваха седем кислорододишащи раси, на всяка от които родната планета бе насилствено завладяна или икономически опустошена от Републиката или Демокрацията.

Някои раси били дотолкова извънземни, че думата „поробване“ била напълно безсмислена, други се противопоставили, но само една малка част научили нещо.

Точно такава малка част беше и Великата сиукска нация.

Имаше много извънземни бандити, крадци, главорези и контрабандисти, които вземайки за пример хората, вършеха същото, което и човека, играеха неговата игра на собственото му игрище — Вътрешната граница. За разлика от своите по-малко съобразителни братя, членовете на бъдещата Великата сиукска нация отишли право при техния източник на индоктриниране. Служили различно време в разбойнически човешки шайки и разбрали, че така най-лесно ще научат правилата на играта.

Докато чели наръчниците с правилата, успели да прочетат и няколко исторически книги. Тогава осъзнали, че преди човечеството да тръгне да завладява други светове, векове наред е трупало опит на собствената си планета.

Техният лидер, златисто-пернат хуманоид от Мориот II, открил, че изпитва особена симпатия към американските индианци, раса, която била почти напълно изтребена на една от последните завладени от човека територии на родната му планета. Той приел името Седящия бик, макар и поради физиологични причини изобщо да не можел да седне, дал на всеки свой последовател индианско име и те приели всичките си обичаи от индианците, а за име на групата избрали Великата сиукска нация.

Седящия бик успял да ги убеди, че част от съдбата им е да регулират съотношението на силите на Вътрешната граница, като същевременно от този процес получават и известни приходи. Те се заклели да не извършват престъпления срещу никоя друга раса, освен срещу човешката, да не получават пари от никой друг, освен от хората и да не използват никакви оръжия срещу човечеството, освен тези, които то само е изобретило.

След като веднъж Черния Орфей съчинил стих за тях и небрежно забравил да добави, че са извънземни, повечето от слушателите помислили, че са банда фанатици, която си отмъщава за изтребването на индианците в далечното минало. Други ги мислели за заблудени идеалисти, които желаели компенсации и се борели срещу социалните неправди, като представлявали отдавна съществувала част от човечеството. Само една шепа хора, които всъщност имали преки контакти с тях, знаели, че те са извънземни престъпници и опортюнисти, които отчаяно се опитват да се приспособят към културата и живота на Границата, но са обречени на неуспех.

Въпреки всичко и независимо от мотивацията си, Великата сиукска нация работеха професионално и никой не поставяше тяхната ефективност под въпрос. Щабът на Седящия бик се намираше на минната планета Даймънд Страйк и на двайсет и пет километра от Мадър Лоуд, единствения Търговски град в околността. Чрез лидера на групата не беше трудно да се поръча всичко — било то контрабанда на хора или човешки живот.

Можеше да се получи и ценна информация и това беше причината Скитника да се качи заедно с Въртю Маккензи на нейния кораб и да зададе курс на бордовия компютър право към Даймънд Страйк.

Два дни по-късно Въртю Маккензи приземи кораба на тесен космодрум в покрайнините на Мадър Лоуд. Беше ранна утрин и далечното оранжево слънце трудно пробиваше черната мъгла. Скитника отиде до близкия гараж и прекара около десетина минути в пазарене за цената на една обикновена, движеща се по земята кола под наем.

— Защо не му плати това, което искаше? — ядосано попита Въртю и с мъка отвори прозореца на античното превозно средство. — Предполагам, че не сме закъсали за пари.

— Разбира се, че не сме, скъпа — успокои я Скитника. — Тази планета е собственост на Седящия бик, точно както Голдънрод е моя. Абсолютно съм сигурен, че той вече знае за нашето пристигане и каква е целта ни. Да ти напомням ли, че ще купуваме информация, а не искам да си мисли, че ще платим първата цена, която му хрумне.

— А смяташ ли, че ще предложи втора цена?

— О, да, ще има и трета, и четвърта, а може да се стигне и до бартер, нещо, което Седящия бик обожава.

— Изглежда, че е интересен екземпляр — отбеляза Въртю.

— Той е преди всичко опасен и непредвидим екземпляр. Мисля, че ще е по-добре, ако ме оставиш аз да водя преговорите.

— Защо си толкова сигурен, че аз няма да се справя? Ако ме бе оставил да говоря със собственика на гаража, сега щеше да имаш кола на половината цена, с климатик и здрави амортисьори.

— Това беше единствената кола.

— Не отговори на въпроса ми. Защо смяташ, че ти ще се справиш по-добре?

— Защото Седящия бик е извънземен.

— И какво от това?

— Отгледан съм от извънземни, знам как разсъждават.

— Искаш да кажеш, че си отгледан от расата на Седящия бик?

— Не.

— Е, тогава не виждам какво значение има това.

— Свикнал съм да работя с извънземните.

— От трън та на глог. Все едно да кажеш, че щом си добър с пистолетите, перфектно ще въртиш и сабята. — Тя се обърна към него. — Как по начало се стигна дотам да те отглеждат извънземни?

— Когато бях на три години, заедно с цялото ми семейство пътувахме на кораб с колонизатори. Разбихме се около Пелинат IV, само аз и още един човек оцеляхме. Белумите ме отгледаха, докато навърших седемнайсет.

— Белумите ли? Никога не съм чувала за тях.

— Както и повечето хора. Те гледат да не привличат вниманието към себе си.

— Защо не са съобщили на Демокрацията, че си останал жив?

— Може да ти се стори много странно, но те не знаеха, че Демокрацията изобщо съществува. Останах при тях, докато един екип на първоизследователите пристигна да картографира планетата. Тръгнах си заедно с тях.

— Как ти се стори да израснеш без около теб да има други представители на човечеството?

— Не толкова зле. Мисля, че на белумите им е било по-трудно, отколкото на мен.

— Така ли?! И защо?

— Защото живееха във вид комуна. При тях личната собственост беше нещо непознато и непопулярно. Безполезно е да ти казвам, че не възприех тази концепция. Вече изминаха трийсет години, но икономиката им още се възстановява след моята намеса.

— Странно, бих си помислила, че щом си на три години, много лесно ще те превъзпитат.

— Те също разчитаха на това — усмихна се Скитника. — Но дай на едно дете парцалена кукла, кажи му, че е негова, а после се опитай да я дадеш на друго дете. Цялата планета ще разбере, че то не иска да я отстъпи. Както и да е, никога не съм изпълнявал чужди заповеди, дори ми е харесвало да правя това, което е забранено. Белумите ми забраниха да притежавам неща, а аз, напук още повече започнах да събирам. Предполагам, че това ми се отразява и сега.

— Интересно. — Въртю затвори прозореца, като осъзна, че вместо хладен въздух оттам влиза прах и горещина. — Все пак не разбирам, защо искаш ти да говориш със Седящия бик?

— Той е извънземен, който се опитва да мисли и действа като човек. Намира се в приблизително същото положение, като моето преди три десетилетия. Освен това съм работил веднъж с него и знам какъв ритуал ни предстои.

— Ритуал?!

— Да, всички са възприели обичаите на древните индианци. Предполагам, че повечето от тях изобщо не са съществували, а са ги изровили от книгите на антрополозите.

— И само това е привлякло вниманието на Черния Орфей?

— Има и далеч по-скучни герои от тях — отвърна Скитника. — Например ние двамата с теб.

— Може да ти прозвучи като изненада, но доскоро изобщо не знаех, че е написал стих за мен. Вероятно и никога няма да разбера къде и кога ме е видял и как му е хрумнало това глупаво име Върджин Куин.

— Значи не се чувстваш нито девица, нито кралица, така ли? — погледна я Скитника. — Никога не съм се притеснявал от това, което пише в стиховете си. Все пак той е поет, а не историк.

— Не е нито едно от двете, защото неговите са по-скоро балади и то доста слаби.

— Не го обвинявай за това. Последния път, когато идва при мен, му казах, че стихотворната му стъпка е много лоша, особено в стиховете за Сократ, Алтаир от Алтаир и Веднъж Чарли, а той се засмя и каза, че предпочита да каже истината, отколкото да търси подходящия ритъм.

— Голям глупак е.

— Ако е така, тогава е много популярен глупак.

— Мислиш ли? Почакай да чуеш мнението на Сонгбърд за него. Отдавна му се е заканил.

— Вместо да се оплаква, трябва да му е признателен. Черния Орфей го направи известен. Какво говоря, той направи всички ни известни.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — обади се Въртю замислено.

— Казвай.

— Да открием Черния Орфей. Сигурно той знае къде е Сантяго.

— Не, не знае. От десет години се опитва да го открие.

— Но е написал стих за него. Мислех, че не го прави, преди да се е срещнал с човека.

— При Сантяго работата е съвсем друга. Какво ще представлява една епическа поема за Границата, ако в нея не се споменава неговото име? Орфей е като всеки друг творец щом се захване с нещо, започва да се страхува, че ще умре и някой некадърник ще довърши работата му, а после ще сложи името си на корицата, редом с неговото. Искал е да се застрахова, че стиховете за Сантяго ще са написани, преди нещо да се случи с него. Смятам, че ще има корекции, ако някога двамата успеят да се срещнат.

— Кой, все пак, е поръчал тази проклета поема?

— Никой. Прави го, защото му харесва.

— Тогава съм била права. Той е глупак — отсече Въртю.

— Защото прави нещо, от което е щастлив?

— Не, защото раздава песните си без пари.

— Може би си има достатъчно пари?

— Ти познаваш ли някой, който да има достатъчно пари?

Скитника се усмихна.

— Предавам се, вероятно наистина е глупак.

Пътят постепенно навлезе в гъста гора и той рязко намали скоростта.

— Какво става?

— Нищо, почти пристигнахме. Виждаш ли онази просека, горе, на километър и половина оттук?

— Да, но какви са тези странни постройки по средата?

— Вигвами.

— Какво пък е това, дявол да го вземе?

— Вид палатки, в който са живели индианците. Поне така ми каза Седящия бик, аз лично се съмнявам, че някой е бил способен да живее в подобно нещо. Изглежда възможно най-непрактично, ако говорим за предпазване от студ и горещина, а за някаква защита от врагове е направо смешно да се мисли. — Той вдигна рамене. — Но никога не съм спорил по този въпрос. Имам и по-важна работа от това да променям живота на аборигените.

Скитника изключи двигателя.

— А сега, какво? — попита Въртю.

— Сега ще слезем и ще вървим пеша.

— Но защо? Нали каза, че има около километър и половина дотам?

— Защото Седящия бик предпочита тези, които го посещават, да вървят пеш. Като се замисля, едва ли можем да го обвиняваме. В една такава кола могат да се скрият някои доста мощни оръжия, а той има достатъчно врагове. От друга страна пък, така може да покаже сила.

— Не мисля, че разбирам.

— Последния път, когато идвах, малко след като излязох от колата неговите въоръжени бодигардове ме обградиха и ме отведоха при него. Мисля, че това му доставя удоволствие. Смята, че контролира напълно положението.

Скитника не беше довършил думите си, когато от близките дървета и храсти излязоха четирима извънземни. Или ако искаме да бъдем точни, първо излязоха три високи, плешиви синкави същества, всяко въоръжено с няколко вида странни оръжия, а четвъртото, приличащо най-много на космата жълта гъсеница, изпълзя зад тях. Всички бяха превързали главите си с ленти, а лицата им бяха боядисани с цветовете на войната. Скитника смяташе, че изглеждат ужасно, но Въртю ги намери за интересни и направи няколко холограми с миниатюрната камера, която предварително бе монтирала на колана си.

Най-накрая, след като взаимното изучаване завърши, едно от сините същества се представи като Кочис и насочи към тях нещо подобно на звукова пушка. Гъсеницата с неочаквана ловкост ги претърси, откри двата пистолета на Скитника и ги предаде на Кочис. Той посочи с глава към лагера и ги подкани да вървят напред.

Когато стигнаха, Кочис ги накара да седнат до отдавна изгаснал лагерен огън и остави при тях едно синкаво същество, а той заедно с другите, се отдалечи.

— Всичко това нормално ли е? — прошепна Въртю.

— Да, такава е стандартната им процедура.

Покривалото на най-близката индианска колиба се вдигна и към тях се приближи Седящия бик. Въртю успя скришом да включи своята камера. Първото, което й направи впечатление, бяха златистите пера. В началото ги помисли за доста ефектен костюм, но когато се вгледа, видя, че всъщност излизат от тялото на вожда.

Седящия бик беше висок около метър и петнайсет и изглеждаше квадратен, защото бе почти също толкова дебел. Гениталиите му бяха така небрежно прикрити, че от парчето плат почти нямаше нужда. Краката му бяха дебели, мускулести и толкова странно свързани, че веднага ставаше ясно, че не само не може да седне, но дори и да приклекне. Лицето му също бе украсено с бои, но ако не изглеждаше човешко, то поне беше доста изразително. При толкова богато оперение, Въртю очакваше вожда да бъде с клюн, но вместо това той имаше дълъг, сплескан нос и тясна, нацупена уста. Очите му бяха жълто-кафяви, вертикално разположени цепки, уши не се забелязваха и Въртю предположи, че ако ги има, те са скрити някъде под перушината му.

— Здравей, Седящи бик — поздрави го Скитника и понечи да се изправи. — Радвам се отново да те видя.

— Не ставайте! — отвърна вождът с дращещ и неприятно груб глас. — Кого си довел с теб?

— Казвам се Въртю Маккензи, журналистка съм — представи се Въртю и се колебаеше дали трябва да подаде ръка, но Седящия бик бързо й обърна гръб. Той прочисти гърлото си и звукът поразително наподобяваше търкане на метал в метал.

— Кажи, Скитник, за какво си дошъл при Великата сиукска нация?

— Нужна ми е информация.

— Използването на тази информация ще донесе ли вреда на едно или повече същества от човешката раса?

— Да.

Пернатото извънземно направи някакъв странен жест с глава, който Въртю сметна за одобрение.

— Използването на информацията ще донесе ли вреда на същества от друга раса?

— Не, в никакъв случай.

— Запознат ли си с наказанието, ако излъжеш?

— Не, но да предположим, че се досещам.

— Няма нужда да се досещаш, Весели скитнико. — Седящия бик се наведе напред и Въртю реши, че той прекалено много прилича на извънземен и съвсем малко на индианец. — Ако пострада същество, което не е от човешката раса, ти и Въртю Маккензи ще бъдете намерени, където и да се скриете. Ще бъдете върнати тук, на Даймънд Страйк и ще бъдете измъчвани, завързани на кол и изгорени на клада. Ясен ли съм?

— Напълно.

— Тогава нека чуя вашата молба.

— Търсим Сантяго. Знаеш ли къде е той?

— Да.

Последва дълго мълчание.

— Е, къде е? — не издържа Въртю.

— Това не мога да ви кажа.

— Не можеш или не искаш? — попита Скитника.

— Казах каквото имах да кажа.

— Не мислех, че се страхуваш от него — замислено констатира Скитника.

— Седящия бик не се страхува от никого.

— Тогава защо не искаш да ни кажеш това, за което сме дошли?

— Защото той воюва срещу човечеството, защото му носи само вреда и нещастия, защото причинява хаос, защото е Сантяго…

— Зарежи тия глупости и кажи колко искаш? — прекъсна го Въртю.

Седящия бик я погледна втренчено и зениците му проблеснаха.

— На съвета не говорят жени!

— Но жените с пари говорят — сряза го Въртю. — Колко искаш?

— Ти си страшно нахална, дори за представител на човешката раса. Сега разбирам защо Димитри Сокол е поръчал да те убият. Казах! Цена няма, защото нищо няма да ви кажа.

— Защо не си признаеш, че не ти стиска да го направиш? — присмя му се Въртю.

— Ние не се страхуваме от никого. Дори Демокрацията трепери от Великата сиукска нация. — Седящия бик говореше бързо и от устата му се показаха няколко ярко жълти зъба.

— Тя също трепери и от Сантяго, най-обикновен престъпник, за чиято глава има награда.

— Сантяго не е единственият, за когото е обявена награда. Запомни го добре!

— Това заплаха ли е?! — повиши тон Въртю. — Ако и за мен има награда, тя е обявена от един престъпник на Пегас, а опиташ ли се да ми направиш нещо, ще разбереш какво се случва с надути като теб извънземни, които безразборно убиват журналисти. Ясно ли се изразих?

Седящия бик я изгледа яростно, но не отговори.

— А сега да говорим делово — каза Въртю. — Нямаме повече време, кажи колко искаш?

— Въртю, достатъчно — Скитника я хвана за ръката. — Той не се опитва да вдигне цената. Щом веднъж е казал, че не продава, нищо не може да се направи. Недей забравя, че сме без оръжие и сме обградени от неговите гъсеници.

— Какво?! Искаш да ми кажеш, че дойдохме чак дотук, за да си тръгнем без нищо? Говорихме с него една минута и вече се отказваме?

— Не съвсем. Можем поне да разберем как се представят нашите конкуренти. — Той се обърна към извънземния. — Нужна ни е друга информация, която не е свързана със Сантяго.

— Слушам те.

— Има един ловец на награди по прякор Ангела. Знаеш ли къде е сега?

Последва познатият ритуал, на кого ще навреди и на кого няма тази информация. След това вождът извика един от своите подчинени на име Виторио и двамата поговориха на някакъв език, който Въртю чуваше за първи път. Малко по-късно пазаренето започна. Началната цена беше двайсет хиляди бонапартски франка, но Скитника се засмя и контрира с предложение от седемстотин и петдесет кредита. Десет минути по-късно най-накрая Скитника се предаде при сумата шест хиляди осемстотин и деветнайсет кредита. Извади от джоба си пачка банкноти и отброи необходимите. Виторио се приближи, взе парите, притисна ги до гърдите си и се отдалечи, вървейки заднешком.

— А сега първо ще изпушим лулата на мира, а после ще ви кажа това, което искате — обяви Седящия бик и кимна с глава. Встрани от него се надигна кафяво същество, което Въртю досега беше смятала за пън, извади някъде от гънките на тялото си дълга дървена лула и я поднесе на вожда. Жълтото същество, подобно на гъсеница, също се приближи, стиснало в израстъците си миниатюрен лазер. Седящия бик разпали лулата, дръпна няколко пъти, изпусна дима и направи ужасна физиономия, която трябваше да означава несравнимо удоволствие. Скитника пое димящата тръба от него, дръпна два-три пъти от синкавия пушек и го издиша. Дойде ред на Въртю, но докато й предаваше лулата, той успя да й прошепне:

— Не гълтай дима.

Тя изпълни указанията му, имитира доволна усмивка и предаде тръбата на припълзялото извънземно.

— Защо? — попита тихо Въртю. — Какво имаше вътре?

— Някаква гадна наркотична съставка — отвърна Скитника шепнешком. — Това е един от любимите му номера. Настоява да пушим само, за да ни гледа как се гърчим след това. Дръпни един път и цяла седмица няма да можеш да станеш на крака. — Той се обърна към Седящия бик. — А сега кажи каквото знаеш.

— Виторио ми съобщи, че човекът, който търсиш, в момента се намира на планетата Гленовар в системата Зета Халиот.

Скитника се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Няма вероятност да си сбъркал или да говориш за някой друг?

— Не.

— Добре, давам ти последна възможност за Сантяго. Предложи ми една добра сума и ще я приема без пазарене.

— Казах вече, няма да предам Сантяго.

— Мислех, че живеете от това, да предавате хората.

— Всички други, но не и него.

Скитника се изправи и подаде ръка на Въртю.

— Тогава е време да си тръгваме.

— Не ти ли е нужна някаква друга информация?

— Не.

— Не те ли интересува превозването на антрацитни скулптури от Писгах до Геновейт IV? — подхвърли пернатото извънземно и се опита да имитира усмивка.

— Да, интересува ме, затова съм дал разпореждане да се ограби конвоя, когато премине покрай системата Каробус. Това се е случило… да, преди около час.

— Наистина ли?!

— Съмняваш ли се?

— Ти си много способен злодей, Весели скитнико.

— И аз така мисля. Това означава ли, че съм достоен за член на Великата сиукска нация?

— В никакъв случай. Можеш да си вървиш, оръжията ти са в колата. — Той се обърна и влезе във вигвама си.

— Очертават се сериозни проблеми — поклати глава Скитника.

— Защо? — попита Въртю.

— Ангела е стигнал по-близо до Сантяго, отколкото предполагах.

— По-близо от нас ли?

— Вероятно.

— Но как е възможно? Ако знаеш при кого е сега, защо ние не отидохме първи при него?

— Там е работата, че не знам с кого се е срещнал. Но едно знам със сигурност. Има три или дори четири начина, по които е възможно да се стигне до Сантяго. Ние сме тръгнали по следите на неговата контрабанда, а ако Ангела наистина е на Гленовар, той е надушил финансовите му игри. По дяволите, много е добър! За четири седмици е стигнал там, където за нас ще е необходима година. И то без ничия помощ. Имам чувството, че съвсем скоро, може би най-много след месец, някой ще му каже на коя планета е Сантяго, а ако има и късмет, ще научи точния му адрес и дори номера на стаята.

— Как мислиш, ще научи ли същото Каин от Алтаир?

— Не знам — вдигна рамене Скитника. — Може би.

— Значи ли това, че се съмняваш? — настоя Въртю.

— Казах ти вече, че не знам.

Маккензи остана замислена около минута, а после се обърна към близкия вигвам.

— Хей, Седящи бик, покажи се да те питам още нещо.

Пернатото извънземно излезе от палатката.

— Какво?

— Колко искаш, за да убиеш Ангела?

Седящия бик сведе глава, явно пресмяташе всички разноски.

— Пет милиона кредита.

— Какво?! Сигурно се шегуваш.

— Не. Ако се заема, много от воините ми ще бъдат убити. А ти защо не накараш Сонгбърд? Той ти е партньор и е убиец.

— Защото искам да помоля теб — раздразнено отговори Въртю и се зачуди има ли някой в галактиката, който да не знае, че двамата със Сонгбърд са съдружници.

— Чу вече колко искам. Ще платиш ли?

— В никакъв случай.

Седящия бик се обърна и отново влезе във вигвама си. Въртю и Скитника тръгнаха обратно към колата.

— Как мислиш, накъде ще тръгне Ангела след това? — попита Маккензи.

— Кой знае? Предполагам към системата Ламбда Карос. Всички пари на Сантяго минават оттам.

— Тогава да отидем първи и да елиминираме хората му — предложи тя.

— Ние не знаем името дори и на един човек, а агентите на Ангела са предупредени и ще ни очакват. Трябва ти някой специалист, някой като Каин.

— Е, какво ще предложиш? — погледна го Въртю с очакване.

— Нищо, сега той върши това, за което е най-необходим. От нас тримата Каин има най-голям шанс да преживее срещата с Алтаир от Алтаир. Знаеш ли, Въртю, имаш прекрасни качества — лъжеш, мамиш, изнудваш, ловко блъфираш, незабравима си и в леглото, но все още нямаш качествата на професионален убиец.

Въртю пое дълбоко дъх, а после го изпусна рязко.

— Значи смяташ, че Ангела ще стигне там преди нас, нали?

— Има такава възможност.

Тя се спря и дълго гледа своя нов съдружник, осъзнавайки, че е заложила парите си на губещ кон.

— Може би тогава аз ще трябва да отида на Ламбда Карос, за да го изчакам, с надеждата той да е в подходящо настроение.

— Какво?! — подскочи Скитника. — Да изчакаш Ангела? Какво смяташ, че ще постигнеш?

— Кой знае? Може да открия начин да го заблудя или най-малкото да го забавя. — Въртю го погледна невинно. — Във всички случаи ще сме наясно поне къде се намира и как напредва. Това може да ни е от полза, нали?

— Боя се, че за мен си прекалено прозрачна, скъпа — усмихна й се Скитника. — Как мислиш да го забавиш, когато първо не знаеш с кого ще се срещне, второ къде е той в момента и трето къде отива след това? — Скитника поклати глава. — Не си написала домашното си, Въртю. Ангела винаги работи сам. Никога не взема партньори. Никога.

— Кой е казал, че смятам да ставам съдружник с него? — опита се да изглежда обидена Въртю. — Ще му отклоня вниманието в погрешна посока и толкова.

— Или ще го придружиш във вярната, а нас ще пратиш по дяволите.

— Ти си много недоверчив човек, Скитнико. Може би това се дължи на възпитанието ти като дете.

— А какво ще кажеш, ако твоето поведение ме кара да съм такъв?

— Щом искаш, губи си времето в търсене чия е вината. Аз смятам да използвам моето, за да открия Ангела.

— Прекалено си глупава, скъпа. Не си разбрала нищо от думите на Седящия бик.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нима мислиш, че Сокол се е отказал толкова лесно? Знаеш ли, че единствената причина да не те застрелят, още когато кацна на планетата, е защото си с мен. Аз съм донесъл доста пари на Седящия бик, но щом останеш сама, ти отново се превръщаш в законна плячка.

— Нима мислиш, че ще се разтреперя от тези гъсеници, живеещи в палатки? — разсмя се презрително Въртю.

— Не се знае кого е изпратил Сокол след теб — напомни й Скитника. — Колкото до Седящия бик, той може да не живее в луксозен апартамент, но това не му пречи да е един от най-жестоките убийци.

— Ако остана с теб, ще ме защитаваш ли?

— Индиректно. Повечето хора не биха рискували да ме засегнат.

— Добре, че поне на Каин не му пука да убива.

— Забравяш, че хората, които наемам, са като Каин, скъпа.

Вървяха около минута мълчаливи и вече бяха на няколко метра от колата.

— Знаеш ли кое е най-ценното произведение на извънземното изкуство? — попита Въртю и спря, за да изчака отговора му.

— Да, има една дърворезба на Антарес III, дълга е километър и половина, четири поколения антарианци са работили върху нея и са изобразили цялата история на тяхната цивилизация. Мисля, че тя е най-ценната. Защо питаш?

— Какво би рискувал, за да я притежаваш?

— Хм, всичко, което имам.

— Добре, така си и мислех. Репортажът за Сантяго е най-ценният в галактиката и аз ще рискувам всичко, но ще го направя.

— Тогава трябваше да добавя, че не бих рискувал живота си за тази дърворезба.

— Това е, защото имаш прекалено много и си загубил желанието си. При мен нещата са други. Аз тепърва започвам и ако е необходимо да се срещна с Ангела, за да постигна целта си, ще го направя.

Скитника отвори задната врата, взе пистолетите и ги закачи на колана си.

— Сигурна ли си, че няма да размислиш?

— Напълно.

Той въздъхна.

— Тогава по-добре и аз да дойда с теб.

— Не е необходимо. Ще ви държа двамата с Каин в течение. Смятам, че за теб е най-добре да отидеш на Алтаир и да се срещнеш с него там.

— Не е лошо като идея, но възниква въпросът, как да стигна дотам? Корабът ми е на Голдънрод.

— Ще откриеш начин, сигурна съм. Забрави ли, „ти си много способен злодей“. А сега, ако обичаш, закарай ме до моя кораб.

— И ако откажа?

— Ще тръгна пеш и резултатът ще бъде същия, с тази разлика, че ще кажа на Каин, че работиш за Ангела и да те убие, щом те види.

Скитника не остана много изненадан, въпреки че се опита да изглежда такъв.

— Предполагам, че ще го направиш. — Той помълча замислено. — Най-близката планета е Какаб Касту IV. Не можеш ли да ме закараш поне дотам?

Тя обмисли предложението му и кимна с глава.

— Добре, няколко часа едва ли са от значение, но ти ще заредиш с гориво.

— Не си ми платила половината от парите за Седящия бик.

— Така ли? А питал ли си ме, когато му ги даде? Същата информация можех да получа и от Каин, без да се охарча и с кредит.

— Ако Каин изобщо е жив.

— Ако не е, искам половината от наградата, в случай че ти убиеш Сантяго.

— Господи, каква жена! — въздъхна уморено Скитника.

— Правя това, което трябва да се прави.

— Спести ми твоите изтъркани фрази — сухо я помоли той.

— С тях си уреждам живота.

— Ще размислиш, когато срещнеш Ангела — предсказа Скитника. — Дано тогава Бог е милостив към душата ти, защото тя скоро ще отиде при него.