Майк Резник
Сантяго (26)

24.

Убива, граби и погубва,

нищо го не спира. Тихо се промъква,

нищо не прощава, но и не забравя.

Нивга няма милост, щом враг жив има.

Едно от нещата, които Черния Орфей никога не успя да разбере, беше защо неговият приятел Веселия скитник отказваше да му даде каквато и да е информация за Сантяго, дори и описание на фигурата и лицето му. Той беше сигурен, че Скитника познава Сантяго, но станеше ли дума за това, артистичният бандит бързаше да смени темата. А самият Скитник знаеше много добре защо мълчи. Това, което никой не разбра, дори и Орфей, Въртю Маккензи и отец Уилям, беше, че парите за него бяха само инструмент, за да постигне целта си, а тя бе пълна художествена колекция на извънземното изкуство. Скитника пазеше в тайна онова, което знаеше за Сантяго, не от лоялност към него, а защото търсеше сигурен начин да се добере до колекцията му. Единият му вариант беше да предаде Сантяго на Демокрацията, но така щеше да получи наградата и нищо друго, а вторият вариант бе някой негов приятел да го убие и точно това го накара да дойде на Сейф Харбър.

Веселия Скитник стоеше на един от високите столове до бара и пиеше екзотичен коктейл от ликьори, произведени на Антарес и Ранчеро. В ръката си държеше логическа извънземна игра, чиито парчета редеше с изключителна бързина. От време на време вдигаше очи, за да огледа лицето и фигурата на Лунен ромон или поне това, което можеше да се види под мръсните и окъсани дрехи. Когато най-накрая играта му омръзна, той я сложи в джоба на елегантната си туника и извади стъклен куб, в чиято сърцевина имаше синьо-бяло насекомо, украсено с диаманти. Точно когато вдигна куба към очите си, за да го огледа по-добре, в бара влязоха Каин и отец Уилям.

— Добър ден, Себастиан — поздрави го Скитника с приятелска усмивка. — Виждам, че си получил съобщението ми.

Каин седна на съседния до него стол.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Ще ти кажа след малко. Първо смятам да се погрижа за твоя прекрасен шофьор.

— Това сигурно съм аз? — попита кисело отец Уилям.

— Точно така. Лунен ромон?

— Да, сър? — показа се момичето от кухнята.

— Както виждаш, отец Уилям вече пристигна.

Лунен ромон изчезна за момент, а когато излезе, държеше в ръце огромен поднос, на който имаше печена патица със сметанов сос, а отстрани бе подредена гарнитура от картофи и кнедли.

— Къде да поставя това, сър?

— Възможно по-далеч от мен, ето там, на крайната маса. — Скитника се обърна с усмивка към отец Уилям, който не можеше да откъсне очите си от подноса. — Съжалявам, но искам да говоря насаме с партньора си. Това е за теб, да има какво да правиш, докато свършим.

— Добре, Скитнико. Няма да приема постъпката ти като обида, а само като истински жест в полза на християнството.

Отец Уилям потри ръце и направи знак на Лунен ромон.

— Ще ми донесеш ли една кана бира, детето ми? — Момичето се опита да възрази, но той бързо сложи пръст пред устните си. — Да, помня какво говорихме снощи, но Господ знае, че плътта е слаба. Обещавам, че от понеделник съм на диета.

— Но този път няма да се откажете, нали?

— Няма, освен ако провидението не се намеси.

Лунен ромон поклати глава, но тръгна към бара. Минута по-късно отец Уилям атакува храната си и нищо друго, което ставаше във Вселената, не го интересуваше.

— Радвам се, че отново се срещаме, Себастиан — каза тихо Скитника, така че гласът му да не достига до мляскащия проповедник.

— Бих желал да кажа същото, но нещо ми пречи. Какво правиш тук, Скитник?

— Дойдох, защото сме партньори. Ти проследи контрабандата на Сантяго, Ангела се е заел с финансовата следа, а аз избрах най-лесното — тръгнах след ловците на награди.

— Има планети с доста повече ловци, отколкото тук.

— Така е, но те са от втора класа. Разбрах, че вчера си убил Веднъж Чарли, но не си си тръгнал. Отец Уилям пък стои тук от един месец. Ти какво би си помислил?

— Сантяго не е тук.

— Защо първо от учтивост не ми позволиш да ти задам този въпрос или предпочиташ направо да ме излъжеш? Ако Сантяго наистина не е на Сейф Харбър, тогава то тук скоро ще има конгрес на най-известните убийци в галактиката. Предполагам знаеш, че и Ангела бърза насам?

— Кога ще пристигне?

— След два или три дни. С него е един от партньорите ти.

— Въртю или Теруилиджър?

— Нима не си чул? Теруилиджър наскоро се пренесе в небесното казино.

— Ангела ли го уби?

— Не, Менмаунтин най-после го открил на Сънибийч.

— Казвах му, че не е трябвало да го мами.

— Знаех, че ще си с разбито сърце — иронично подметна Скитника. — Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че Ангела веднага отмъстил за смъртта му?

— Но как? За Бейтс нямаше награда?!

— Изглежда Ангела е един от малкото останали джентълмени. Той взема на работа некомпетентни журналистки и отмъщава за убити нечестни комарджии. — Скитника се усмихна дяволито. — Да си срещал напоследък други такива отдадени на обществото хора?

— Кого имаш предвид?

— Знаеш много добре кого или вече те е включил във великия си кръстоносен поход срещу Демокрацията?

— Не знам за какво изобщо говориш.

— Ако се правиш на глупак, доникъде няма да стигнем. Знам, че е тук и не мога да повярвам, че втори ден си на планетата и още не си го открил.

Каин дълго гледа Скитника преди да отговори.

— Да, открих го.

— И, разбира се, не си го убил?

— Не, не съм.

Скитника се усмихна.

— Знаех си, че няма да го направиш. Дори и Йорик ми каза същото. Не вярвах и че си се отървал от идеализма си, след като цялата ти младост е била пропита с него.

— И аз мисля така.

— Е, какво пък. Добре, че поне коктейлът си го бива. — Той направи знак на Лунен ромон. — От същото, ако обичате, още една чаша.

— Веднага, сър. — Тя се обърна към Каин. — А за вас, г-н Каин?

— Смяна на компанията, ако може.

— Моля, не ви разбрах?

— Нищо, дай ми една бира.

Лунен ромон кимна и взе една халба.

Скитника я проследи как се отдалечава.

— Откакто съм дошъл тук, все се чудя какво толкова е намерил в нея Черния Орфей?

— Едва ли някога ще разбереш.

Скитника се засмя.

— Ха, имам чувството, че току-що ме обидиха. Между другото, къде е нашият приятел Шуслер? Не го видях, когато дойдох.

— Шуслер е мъртъв.

— Мили Боже! Но това е много глупаво, Себастиан. Напълно безплатен кораб и в него имаше цяла банка с безценна информация. Да не говорим за произведенията на изкуството. Загубата е огромна, истинско разхищение.

— Бях му дал думата си.

— Но той беше само машина. Обещанието нямаше никакво значение.

— Напротив, имаше дори по-голямо.

— Хм, с всяка измината минута все повече заприличваш на него.

— На Шуслер ли?

— Не, на него.

Лунен ромон се приближи и поднесе напитките им.

— Благодаря ви още веднъж, че спасихте живота ми, сър.

— Няма нищо. Щастлив съм, че го направих.

— Мълчаливата Ани ви помогна, нали?

— Да, много.

Момичето се усмихна.

— Радвам се. Това означава, че и аз съм направила нещо добро за вас.

— Да, така е.

Тя кимна доволна с глава и тръгна към кухнята да вземе десерта на отец Уилям.

— Какво разбирателство има между вас двамата, направо се разчувствах.

— Щом казваш.

— Как мислиш, ако и аз й спася живота, ще ме заведе ли при Сантяго?

— Съмнявам се.

— Поел ли си някакви задължения към него?

— Все още не.

— Но мислиш по въпроса?

— Предполагам.

Скитника поклати глава и направи кисела физиономия.

— Но това е глупаво, ужасно глупаво.

— Щом мислиш така, по-добре не се срещай с него.

— Този човек притежава най-голямата колекция на извънземно изкуство на Границата, а никой друг освен мен не се интересува от това.

— Мога да ти кажа, че има и най-голямата колекция от ваксина срещу синя треска.

— Кой, по дяволите, се интересува от някаква ваксина! Става дума за безценни произведения на изкуството!

— Говори малко по-тихо — обади се отец Уилям. — Нарушаваш ми храносмилането.

Скитника не го погледна, но понижи гласа си.

— Ти си по-голям глупак и от него. Той поне си мисли, че служи на Бога.

— Може би си прав.

— Започваш да ставаш скучен, Себастиан.

— Добре, какво всъщност искаш от мен?

— Знаеш много добре.

— Ще трябва сам да си го вземеш.

— Глупости. Нали сме партньори.

— Бяхме, преди да кацнем на Рузвелт III. Ти си знаел, че Триокия Били е мъртъв.

— Това не променя нищо.

— Така ли?! И интересно как стигна до този извод?

— Себастиан, Сантяго е мъртъв, разбери го. Ако ти не го убиеш, Ангела ще го направи, съвсем очевидно е. — Скитника вдигна куба с насекомото, за да го разгледа по-добре. — Нима ще му позволиш да ти измъкне наградата под носа?

— Няма да успее да го убие.

— И кой ще го спре? Тази бъчва отец Уилям? Да убиваш някакви безмозъчни грешници е едно, а да се изправиш срещу Ангела е съвсем друго. — Той вдигна погледа си към Каин. — Или мислиш ти да го спреш?!

— Възможно е.

Скитника поклати глава.

— Нямаш никакъв шанс.

— И срещу Алтаир от Алтаир нямах шанс.

— Грешиш много, ако сравняваш Ангела с някой друг. Той е най-добрият.

— Омръзна ми всеки да ми казва това.

— Съвсем ще ти омръзне, когато убие Сантяго и прибере наградата.

— Сантяго се е грижил добре за себе си през последните трийсет години, ще го направи и сега.

— Какви ги говориш, по дяволите? Нима се мислиш за първия ловец, стъпил на Сейф Харбър?

— Не, Макдугъл е бил тук преди четири месеца. Той е убил Триокия Били. Но защо ли ти го казвам, ти го знаеш много добре.

— Не говоря за Макдугъл. Поне още една дузина ловци са кацали на Сейф Харбър, а двама са стигнали и до фермата.

— Каква ферма?

— Същата гадна ферма, където беше преди малко, когато изпратих отец Уилям да ти предаде съобщението. Както виждаш и сам се оправям.

— Но ти не знаеше, че Сантяго е на Сейф Харбър, когато се разделихме.

— Да, но вчера успях да науча. Преди това бях сигурен, че живее на селскостопанска планета, че двама ловци са се опитали да го убият и той ги е погребал някъде из нивите си.

— Кой ти каза?

— Някой, който е работил за него, но се е уплашил от гробовете.

— Това потвърждава мисълта ми, че той умее сам да се защитава.

— Щом обикновени ловци са стигнали до имението му, Ангела ще го убие без проблеми, освен ако… — Скитника замълча за момент… — ти не го изпревариш.

— Няма да стане.

— Не избързвай. Още не си чул какво ще ти предложа.

— Слушам те, но после трябва да си тръгнеш.

— Половината.

— Каква половина?

— Цялата награда, плюс половината му колекция са за теб.

— Престани да ми тикаш в лицето този гаден бръмбар и се разкарай оттук.

— Разбираш ли какво ти предлагам?

— А ти разбираш ли, че вече ти отказах?

— Това е лудост! Дори да делим наполовина колекцията му, твоят дял от нея струва милиони кредити на черния пазар.

— Може би, но аз не съм колекционер.

— Направи една глупава и много погрешна стъпка, Себастиан.

— Това заплаха ли беше?

— Не, само предсказание.

— Добре, ти имаше предложение, което аз отхвърлих. Сега какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Да промениш решението си.

— Няма да стане.

— Тогава ще чакаме Ангела да убие Сантяго.

— Той още по-малко ще се съгласи да дели нещо с теб.

— Струва си да опитам. Ангела не знае къде е колекцията на Сантяго, за разлика от мен. Може да сключим сделка.

— Защо тогава изобщо ме извика?

— Защото смятам, че си разумен човек и защото имахме споразумение, колкото и да се опитваш да отречеш това. С Ангела едва ли ще се разбера. Ако му кажа за колекцията на Сантяго, той може да ме остави и с празни ръце.

— Тогава нека ти обясня нещо, за да престанеш да се тревожиш. Ако вземеш нещо от Сантяго, независимо дали той е жив или мъртъв, аз ще те убия със собствените си ръце.

Скитника мрачно поклати глава.

— Виждам, че ти е направил силно впечатление.

— Чу какво казах, нали?

— Добре. Единственото, което ми остава да направя, е да си запазя стая в хотела на отец Уилям и да изчакам развитието на събитията.

— Като лешояд, който чака някой да умре.

— Много уместно сравнение. Само трябва да знаеш кой хищник да преследваш.

Каин се обърна към отец Уилям, който беше изял храната си и сега почистваше чиниите с една коричка хляб.

— Нашият разговор свърши, ако искаш можеш да дойдеш.

— Или можеш да останеш на мястото си и да се правиш, че нищо не си чул — добави Скитника.

— Аз си хапвах, може Господ да ви е подслушвал. — Той се изправи и се приближи към тях. — Свършихте ли с бизнеса?

— Да, но доникъде не стигнахме — отговори му Веселия Скитник.

— Е, щом е така, какво ще предприемеш, Скитнико? Ще си тръгнеш още сега или ще се опиташ да очерниш още повече грешната си душа?

— Смятам да остана още няколко дни. Това място е чудесно, напълно те разбирам защо си дошъл тук на почивка.

— Прави каквото искаш, но те предупреждавам — ако те спипам около фермата, ще те застрелям като куче.

— Станахте прекалено много кандидати. Може би ще трябва да се наредите на опашка?

— Не забравяй, че за теб има награда.

— Но не трябва да ме убиваш, за да я получиш.

— Нека нечестивият ти скалп не разчита на това. Винаги мога да кажа, че си оказал съпротива при арест.

— Арест ли?! — засмя се Скитника. — Откога стана представител на закона?

— А за какви ни вземаш нас ловците? На Границата ние представляваме закона. Може да не поддържаме реда, но наказваме престъпниците, а това води към уважение и спазване на законността.

— Никога не съм се замислял над тези неща, отче, но в думите ти има известна истина.

— Тогава гледай да не ги забравяш.

— По-добре кажи това на Себастиан, моят партньор, който сега ще помага на един издирван от закона престъпник.

— Знаеш ли какво бих те посъветвал, Скитнико? Върни се на Голдънрод и се любувай на грешната си колекция.

— Мислех, че ще е по-разумно, ако добавя няколко нови експоната към нея.

— Единствената причина, поради която още си жив, е, че Сантяго не е заповядал да те убия. Сега си на планета, която е негова и никой не ти е дал разрешение да идваш тук.

— Ще се опитам думите ти да не се отразят на съня ми.

— По-добре ще е малко да се разтревожиш — намеси се Каин.

— Убийте ме и тогава вие ще се разтревожите — самоуверено заяви Скитника. — Всеки ден изпращам съобщение на Голдънрод, че всичко е наред. Ако не го направя, един от роботите ми ще каже на главорезите ми накъде съм тръгнал.

— Няма да ги е грижа. Всичко, което имаш, ще остане за тях.

— Но има една подробност. Роботът знае, че това е планетата на Сантяго — усмихна се Скитника. — Аз съм съобразителен човек и винаги предварително вземам мерки.

— Виждал съм ги твоите главорези. Нищо не могат да направят.

— Но те прекалено много говорят. Знаеш ли колко съм се чудил как да ги накарам да пазят тайна, но сега не съжалявам за това. Преди да разберете какво става, ще бъдете обградени от редовната войска на Демокрацията.

Каин и отец Уилям размениха погледи.

— Добре, можеш да останеш — каза мрачно проповедникът.

— Благодаря за гостоприемството — отвърна иронично Скитника.

— Но не се ли качиш на кораба си пет минути след като убием Ангела, смятай се за мъртъв. Сантяго не е роден на Сейф Харбър и не е длъжен цял живот да живее тук. Недей да забравяш това и не прави нищо прибързано.

Скитника се изправи на крака.

— Е, мразя да пия и да тръгвам след това, но трябва да си ангажирам стая. — Той се обърна към Каин. — Смятам, че ще размислиш над предложението ми, като се успокоиш.

— Не бях очарован, още когато го чух за първи път.

— И все пак помисли, искам само петдесет процента.

— Изчезвай! — Каин му обърна гръб.

Скитника сви рамене и излезе от бара.

— Добре, Себастиан — каза отец Уилям с усмивка. — Мога вече да кажа, че се гордея с теб.

— Така ли? Защо?

— Погледна врага в лицето и нищо в теб не трепна.

— Скитника не е враг. Той е един от тези, за които се борим и трябва да защитаваме.

— Тази твоя мисъл може да ме накара да изтрезнея.

— Исках да те питам, как се срещна с него?

— Със Сантяго ли?

— Да.

— Той ме избра, точно както и теб.

— Тогава си знаел, още когато кацнах, защо съм дошъл.

— Да, още преди година той реши да те привлече на наша страна. Аз му изказах своите съмнения, когато разбрах, че работите заедно със Скитника и онази жена.

— С Въртю?

— Да, Въртю Маккензи.

— Тя е много интересна личност и имам чувството, че ще извлече най-голяма полза от всички нас.

— Да, така е. Знае какво иска и как да го постигне. Поне за това трябва да й се възхищаваме.

— А сега работи и с Ангела.

— Знаеш ли, предчувствам, че ще е принудена да научи малко повече за него, отколкото й се иска. Не съм чувал той да се увлича по журналистиката.

— Ще ми кажеш ли нещо друго?

— Разбира се, стига да мога.

— Кои са погребани в двата гроба до езерото?

— Двама достойни мъже, които са отдали живота си за нашата кауза.

— Скитника ми каза, че са били ловци.

— Може да са били, това не знам.

— Но той твърдеше, че са искали да убият Сантяго и са стигнали до къщата, преди да ги застрелят.

— Глупости.

— Знаеш ли как са се казвали?

— Не. Всеки, който работи за Сантяго, използва друго име. Защо толкова се интересуваш от тях?

— Двамата си противоречат, а това ме тревожи.

— Тогава не говори повече с него. Сантяго няма причина да те лъже, а Скитника има полза да не ти каже истината. Впрочем, той никога през живота си не е виждал фермата. Любопитен съм, какво ти предложи сега?

— Половината от колекцията на Сантяго, плюс наградата.

— О, това е много щедро. Не знам после как щеше да те излъже.

— Смятам, че отново всичко е планирал.

Лунен ромон излезе от кухнята и двамата мъже спряха да говорят.

— Кога ще пожелаете да поднеса десерта ви, сър?

— Веднага, детето ми, веднага. Себастиан, ти ще ми правиш ли компания?

— Да, ще хапна малко.

Отец Уилям очакваше да чуе обратното и сега изглеждаше съкрушен.

— Лунен ромон, детето ми, за колко ще приготвиш още една шоколадова торта?

— Днес съм изпекла три торти, сър.

— Ох, слава Богу! Донеси ги тук, защото някой може да си тръгне гладен.

— Знаеш ли — засмя се Каин, — все очаквам да умреш от преяждане, но ти се справяш с всичко.

— Имам доста работа и ми е необходима много енергия — отвърна сериозно проповедникът.

— Не знам, това все пак си е твоят живот.

— Не, Себастиан, моят живот принадлежи на Бога, също както твоят принадлежи на Сантяго.

— Защо мислиш така?

— Аз не мисля, а съм убеден.

— Не ми е известно подобно нещо.

— Не е вярно, Себастиан. Сантяго много внимателно подбира хората си и никога не греши. Ти можеше да го убиеш снощи и днес да прибереш най-голямата награда, но не го направи. Току-що можеше да сключиш сделка със Скитника, но вече му отказа. — Гласът му изведнъж омекна. — Може би съзнанието ти още се колебае, но сърцето ти вече е решило всичко.

Каин за момент изглеждаше учуден.

— Да, предполагам, че е така.