Майк Резник
Сантяго (21)

19.

Лунен ромон пътува сред звездите

и сервира на хиляди клиенти.

Изтъпкала земята на стотици планети,

но е събрала само камъчета, а е търсела перли.

Ако не гледаме парцаливите и покрити с мазни петна дрехи, тя беше наистина красиво момиче. Имаше сини очи, които бяха видели много неща, но бяха проронили и много сълзи, здрави рамене, които бяха носили тежки товари, тънки пръсти, които са щели да бъдат нежни и бели при един по-добър живот.

Ако някога е имала друго име, различно от Лунен ромон, тя не можеше да си го спомни. Не можеше да си спомни и планетата, която някога е наричала свой дом.

Беше на деветнайсет години, а вече четири пъти бе срещала Черния Орфей. Той даже се шегуваше, че там, където най-малко би очаквал да я срещне, Лунен ромон вече мие чинии, чисти маси и търка подове. Бардът й посветил един стих, след като за първи път я забелязал на Воорхайт XIV. Той свирел на лютня и пеел своите балади, за да разсее мрачните си мисли, защото около купола, в хлорната атмосфера на планетата, бушувал жесток ураган.

Лунен ромон веднага му допаднала, защото била едно бедно, изоставено дете, чието бъдеще не било по-обещаващо от миналото й. „Откъде ли е дошла? На колко ли планети е била? Какво ли е тръгнала да търси? Няма ли желание да работи нещо по-добро?“ — помислил си Черния Орфей и потърсил отговор на тези въпроси, но тя не успяла да му го даде.

За последен път двамата се срещнали на Трифойл III. Тя обслужвала сама двайсет и пет маси и поръчките непрекъснато закъснявали. Работодателят й започнал да крещи, но Черния Орфей се изправил, защитил я и казал, че щом тя не помни кога е била родена, днес официално обявява датата за неин рожден ден и я кани на вечеря. Тълпата била жадна за алкохол и много ядосана, и сигурно дори на Сонгбърд или Миротвореца щяло да им бъде трудно да отнемат единствената сервитьорка, но Черния Орфей го направил без никакви проблеми.

Той я завел на ресторант, нахранил я, купил й нови дрехи и дори й предложил да я отведе на друга планета, където да й намери по-добра работа. Лунен ромон искрено му отвърнала, че няма нищо против сегашния си работодател и не желае да търси друга работа. Черния Орфей останал с убеждението, че тя се страхува от евентуална емоционална или финансова връзка между тях, която би я задържала на някоя планета малко по-дълго. Двамата си говорили почти до сутринта и Черния Орфей, който бил срещал толкова много жени и мъже, открил за първи път, че не може да проникне в душата на същество, което жадува единствено да скита от планета на планета и нищо друго не го интересува.

Най-накрая, когато вече трябвало да си тръгва, той й предложил няколкостотин кредита, за да си купи билет до следващата планета, но тя ги отказала с думите, че само след един месец ще събере необходимата й сума и че не може да вземе пари от човек, който вече е направил толкова много за нея.

Черния Орфей си заминал и се надявал, че по време на своето пътуване отново ще я срещне, но никога повече не я видял. След много премеждия и разочарования, Лунен ромон се установила временно на Сейф Харбър и точно тук Каин за първи път се натъкна на нея.

Малко след като Шуслер кацна на планетата, Каин избра „Барликорн“, по-големия от двата близки бара и влезе вътре. Заведението беше пусто и той за всеки случай погледна табелата на вратата. Там пишеше: „Никога не затваряме!“. Избра си една маса до стената и седна.

— Идвам след секунда — каза Лунен ромон. Тя носеше огромна кана с бира, която постави на масата за шест човека в средата на залата. Усмихна му се, а после се върна, носейки голяма чиния с печено, която сложи до каната.

— Това ми прилича на истинско месо — отбеляза Каин и преглътна слюнката си.

— Да, така е — гордо отвърна Лунен ромон. — Отглеждаме много телета и свине на Сейф Харбър. Мога ли да ви помогна, сър? Желаете ли меню?

— Първо искам да те попитам познаваш ли един човек на име Триокия Били?

— Да, сър.

— А къде бих могъл да го открия?

— Той е мъртъв, сър.

Каин се намръщи.

— Сигурна ли си?

Лунен ромон кимна с глава.

— Как стана?

— Беше убит от един човек на име Макдугъл. Случи се ей там, от другата страна на улицата.

— Макдугъл Миротвореца?

— Да, това е цялото му име.

— По дяволите! — изруга Каин. — А той имаше ли приятели тук?

— Кой? Г-н Макдугъл ли?

— Не. Триокия Били?

— О, да, всички обичахме Били.

— Едва ли говорим за същия човек.

— Не е възможно, сър. Само един мъж на тази планета се казваше Триокия Били.

— Имаше ли белег на челото си?

— Да, точно над носа.

— И всички харесваха този Били?

— Да, сър. Винаги разказваше весели истории. Много съжалявам, че е мъртъв.

— Как мислиш, кой е най-близкия му приятел на Сейф Харбър?

— Не мога да ви отговоря, сър. Виждала съм го само, когато идваше тук.

— Сам ли идваше обикновено?

— Да, но щом влезеше, започваше да говори с всички.

— Добре, тогава ще остана, за да се видя с някой от хората, които са го познавали. Ще ми донесеш ли една бира?

— С удоволствие, сър. — Лунен ромон отиде до бара и му напълни една халба с пенлива течност.

— Благодаря.

— Трябва да ви кажа, сър, че едва ли някой ще дойде толкова рано.

— А тази група, за която сервира печеното?

— Не е група, а само един човек, сър.

— Шегуваш се. Та ти отнесе сигурно десет килограма месо! Как е възможно един човек да изяде толкова?

— О, това съвсем не е всичко, сър. Във фурната има и шоколадова торта за десерт.

Каин се обърна отново, за да прецени по-добре за какво количество храна става дума.

— Да не се е хванал на бас, че ще изяде цялата тази храна?

— Не, сър. Той всеки ден изяжда по толкова.

— Да не би случайно да е един висок около три метра и половина с оранжева коса? — попита Каин, като само донякъде се шегуваше.

Момичето се засмя.

— Не, сър. Той е съвсем обикновен човек.

— Хм, не бих казал, че е обикновен, щом всеки ден изяжда по толкова. Между другото, забравих да те попитам, кога убиха Триокия Били?

— Ами… сигурно преди пет, шест месеца. — Лунен ромон изведнъж се хвана за устата. — Ох, забравих картофите.

— Трябва да смените този знак отпред. Мислех, че това е само бар.

— Да, така е.

— Но вие сервирате храна, и то каква храна.

— Само за специални клиенти, като отец Уилям.

Лунен ромон тръгна към кухнята, но Каин я хвана за ръката.

— Какво?! Отец Уилям е на Сейф Харбър?

— Да, сър. Той ще дойде тук само след няколко минути.

— А кога е пристигнал?

— Не съм сигурна, сър. Може би преди седмица.

— Не видях палатката му, когато идвах към бара.

— Палатка ли казахте, сър?

— Да, той е проповедник.

— Знам това, сър, но тук отец Уилям е на почивка.

Каин се намръщи.

— Питал ли те е за Триокия Били?

— Не, сър. Причинявате ми болка, сър.

— Прощавай — Каин освободи ръката й. — Сигурна ли си, че не е казал нищо за Триокия Били?

— Не, сър. — Момичето тръгна към кухнята. — Извинете ме, но трябва да донеса картофите му.

— Не е ли споменавал нещо за Сантяго?

Лунен ромон се спря до кухненската врата.

— Защо? Не разбирам каква е връзката, сър.

— Отец Уилям е едновременно проповедник и ловец.

— Но това няма връзка със Сантяго.

— Сантяго е най-търсеният бандит на Границата.

— Сантяго е герой, сър. — Лунен ромон отвори вратата.

— За кого?

Момичето се разсмя, все едно че й беше казал шега, а после изчезна във вътрешността на кухнята. Минута по-късно излезе, носейки огромна чиния изпускащи пара печени картофи.

— Кажи ми какво знаеш за Сантяго? — попита Каин, когато тя се приближи до масата на отец Уилям.

— Аз не го познавам, сър.

— Но защо каза, че е герой?

— Всички казват така.

— Кои са тези „всички“?

— Повечето хора, които идват тук. Още една бира, сър?

— Не, предпочитам да говорим за Сантяго.

— Но аз не го познавам.

— Висок около три метра и половина с оранжева коса — чу се дебел, мъжки глас откъм вратата. — Какво друго те интересува?

Каин се обърна, за да види един изключително дебел мъж, облечен изцяло в черно. На кръста му висяха на показ два големи лазерни пистолета.

— Ти си отец Уилям, нали?

— На твоите услуги — отец Уилям протегна огромната си ръка. — А ти си…?

— Себастиан Каин — каза Каин, учуден от силата на дебелите му пръсти.

— А! Приятелят на Въртю Маккензи, нали?

— Да. А ти си й спасил живота на Голдънрод.

— Господ Бог я спаси, аз съм само Негов служител.

— А какво прави Неговият служител на такава малка и отдалечена от цивилизацията планета?

— Едва ли ще повярваш, ако ти кажа.

— Сигурно няма, но кажи ми и сам ще реша.

— Добре, истината е, че открих каква прекрасна храна готви това дете — той се усмихна на Лунен ромон. — Бях решил да си взема отпуска и след като тук много ми допадна, просто останах.

— Наистина ли сама приготвяш храната?

— Да, сър — отвърна Лунен ромон.

Каин отново се обърна към отец Уилям.

— Така и не разбрах истинската причина, за да дойдеш тук.

Проповедникът се усмихна, но пръстите му се спуснаха надолу към пистолетите.

— Не знаех, че съм задължен да ти я съобщя.

— Само се опитвам да завържем разговор — вдигна рамене Каин.

— Щом не настояваш, не виждам защо да не ти кажа. Кацнах тук преди няколко дни, защото корабът ми се нуждае от ремонт. — Той отиде до масата си. — Нямам нищо против да продължим разговора си, но е голям грях да оставя тази разкошна храна да изстине. Ще седнеш ли при мен?

— Да, но няма да ям. Не се чувствам гладен.

— Колко жалко — излъга отец Уилям. Той взе една извънредно голяма салфетка, сложи я около врата си, придърпа чинията и си отряза парче месо. Пъхна го в устата си и започна шумно да дъвче. — Предполагам, че сега е мой ред да ти задам няколко въпроса, нали? И така, какво прави един толкова известен ловец като Себастиан Каин на Сейф Харбър?

— Дойдох да изпия една бира.

— Бог няма полза от лъжците, Себастиан, аз още по-малко.

— Дойдох да търся един човек, Триокия Били.

— Има ли награда за него?

— Вероятно.

— Вероятно? — повтори отец Уилям, преглътна хапката си и отпи голяма глътка бира.

— Не знам, не бях тук с намерение да го убивам, а да потърся информация.

— За Сантяго, нали?

— Защо мислиш така?

— Защото говорехте за него, когато влязох.

— Смятах, че и тук, както навсякъде, всички говорят за Сантяго.

— Знам още, че сте съдружници с Въртю Маккензи. — Отец Уилям се нахвърли върху картофите, а после отново се върна към печеното. — Какво мислиш, че щеше да научиш от Били?

— Къде да го открия.

— Значи ти мислиш, че ще си човекът, който е убил Сантяго?

— Само ще опитам. Струва ми се, че вече съм твърде близо.

— Защо мислиш така?

— Защото най-голямото престъпление, което може да се случи на Сейф Харбър, е някоя дребна кражба, но тук вече са идвали трима ловци — ти, аз и Макдугъл. Това трябва да означава нещо, нали?

— Макдугъл ли? И той ли е тук? — намръщи се проповедникът.

— Не. Той е убил Триокия Били и си е тръгнал.

— Ето, виждаш ли?

— Какво?

— Съвпадение. Вие двамата сте търсили Били, а аз поправям кораба си.

— А защо Били е бил точно на тази планета?

— Кой знае?

— Мисля, че някой трябва да знае. Той е бил известен убиец, какво може да е търсил тук?

— Най-вероятно се е криел. — Отец Уилям привърши с месото и изтри устата си от мазнината. — Лунен ромон — извика той.

— Така ли се казва момичето?

— Прекрасно име, нали? Извиква образи на мистична романтика, звезден прах и неземна красота.

— Струва ми се, че съм го чувал някъде преди.

Лунен ромон се показа от кухнята.

— Да, сър?

— Мисля, че е време за тортата, детето ми.

Момичето погледна празната му чиния и се намръщи.

— Казах ви и преди, сър, ако не престанете да ядете толкова бързо, съвсем скоро ще се разболеете.

— Все още не съм свършил, детето ми — засмя се отец Уилям. — Все още имам картофи и половин халба бира, но искам да хапна малко торта за разнообразие.

— Няма ли да изчакате малко, за да си починете, а и стомахът ви да смели погълнатата храна?

— Докато се върнеш с тортата, той ще се е оправил. Заля ли я отгоре с белтъчен крем, както ти казах вчера?

— Разбира се, сър.

— Браво, моето момиче! — той й подхвърли една платинена монета.

Лунен ромон ловко я хвана, пусна я в джоба си и тръгна към кухнята.

— Прекрасно дете, но си губи времето тук. Предложих да й дам постоянна работа като готвачка, но ми отказа.

— Може би знае, че не може да разчита да работи дълго при теб, след като те гледа как се тъпчеш.

— Глупости! Господ ми е възложил важна мисия, Себастиан, и аз ще живея дълго, дълго време. Нещо, което не може да се каже за един ловец, който иска да убие Сантяго.

— Но ти също си ловец на награди.

— Да, но аз съм от умните и не търся Сантяго.

— А защо не? От наградата ще има пари за доста църкви.

— От трийсет години се опитват да го хванат и все без успех. Той просто не си заслужава усилията.

Лунен ромон се показа от кухнята, носейки поднос с внушителна по размери шоколадова торта.

— Това е много интересен следобед за мен.

— О, така ли? — Отец Уилям гледаше тортата с нетърпение на малко дете, което бърза да отвори коледния си подарък.

— Да, вече срещнах двама души на Сейф Харбър. Единият мисли, че Сантяго е герой, а другият е ловец, но не се интересува от него.

— Лунен ромон, скъпа, ако отидеш до хладилника и погледнеш по-дълбоко в него, няма ли да откриеш малко сладолед, за да направя тази торта още по-великолепна?

— Мисля, че изядохте сладоледа още вчера, сър.

Отец Уилям изглеждаше съкрушен.

— Моля те, провери за всеки случай.

Момичето се отдалечи към кухнята.

— Лунен ромон — повтори Каин. — Черния Орфей не беше ли написал стих за нея преди няколко години?

— Да, той също като мен й е предложил по-добра работа, но и на него е отказала. Изглежда, че е много самостоятелна млада жена.

— Която обожава да пътува. Чудя се, какво ли прави тук?

— Защо не я попиташ? — предложи отец Уилям и пресуши халбата си. — Все пак, не мисля, че ще я дочакам да донесе сладоледа. Искаш ли да ти отрежа едно парче?

— Не, благодаря.

Отец Уилям отряза една трета от тортата и я сложи в чинията си, а после пъхна огромно парче в устата си. На лицето му се изписа удоволствие, което обикновено беше запазено само за разговорите с Бога.

— Себастиан, не знаеш какво изпускаш.

— Приблизително двайсет хиляди калории, нищо повече.

— Аз проповядвам много, убивам много, това значи, че трябва и да ям много. Господ ме разбира, защото не мога да върша всичката му работа на Границата, ако съм слаб.

— И аз те разбирам, само дано сърцето и стомахът ти да правят същото.

— Господ е нашия пастир, нека той мисли за това.

Лунен ромон се приближи до масата.

— Съжалявам, сър, но в хладилника наистина няма сладолед.

— Нали няма да забравиш утре да купиш?

— Ще се опитам.

— Браво, моето момиче!

— Мога ли да отсервирам картофите ви, сър?

Отец Уилям бързо сложи ръката си върху чинията.

— Не се тревожи за това, детето ми. След малко ще ги довърша.

— Мислила ли си да станеш готвач във флотата? — попита с усмивка Каин.

— О, не, сър. Аз харесвам сегашната си работа.

— Отец Уилям предложи да те попитам, защо си дошла на Сейф Харбър?

— Не знам. Чух, че е хубава планета и дойдох.

— А откога си тук?

Лунен ромон вдигна очи към тавана и започна да движи устните си, изчислявайки наум.

— Следващата седмица ще станат две години.

— Това е доста дълго време, за да останеш на едно място.

— Какво имате предвид, сър?

— Черния Орфей пише, че си била на повече от сто планети.

— Той е много добър човек. Написа стихове и за мен.

— И в тях се казва, че обичаш да пътуваш из галактиката.

— Да, така е.

— Но защо се спря именно тук?

— Сигурно тази планета ми харесва.

— А другите, на които си била?

— Някои от тях са хубави, други лоши.

— А какво е по-особеното на Сейф Харбър?

— Не знам. Хората са дружелюбни, работата ми не е лоша, живея в хубаво и безопасно жилище…

— Лунен ромон, това е достатъчно — прекъсна я проповедникът.

— Но нали ти каза да я попитам?

— Има голяма разлика между питане и разпитване. Остави я на мира.

— Извинявай, ако съм те засегнал, Лунен ромон.

— Не, сър, не сте. Вие и отец Уилям се държите много добре с мен.

В бара влезе един възрастен мъж и Лунен ромон отиде да го обслужи.

— Е, Себастиан — заговори отец Уилям, както си дъвчеше второто парче торта. — Предполагам, че няма да останеш много дълго тук, след като човека, когото търсиш, е мъртъв.

— Сигурно.

— Ще ти кажа, че ми беше много приятно да се запозная и да си поприказвам с теб.

— Ти колко още мислиш да останеш?

— Като гледам как готви това момиче, може и да остана завинаги, но смятам да тръгна все пак след два-три дни. Има толкова много души, които трябва да спасявам, а други по-бързо да изпратя при Сатаната.

— Но не и тази на Сантяго?

Отец Уилям се засмя.

— Не знам, ако случайно се сблъскаме, много ще си помисля, но това едва ли ще се случи. Имам толкова други неща да върша и няма да тръгна да си губя времето в обикаляне на галактиката.

— Ти си интересен човек. — Каин се изправи на крака. — Беше ми много приятно. Надявам се пак да се видим.

Отец Уилям протегна изцапаната си с шоколад ръка и стисна неговата.

— Кой знае, неведоми са пътищата Господни.

Вън вече се беше смрачило, когато Каин излезе от кръчмата и вдиша с удоволствие влажния, хладен въздух. Трите малки луни на планетата бяха изгрели, но светлината им бе оскъдна и той изчака няколко минути очите му да свикнат с тъмнината.

Градът не беше голям, само пет пресечки и площад, и Шуслер бе успял да кацне на около километър от покрайнините му. Каин тръгна по прашния полски път и вървя близо десет минути покрай огромно поле от мутирала царевица, някои стръкове на която имаха по дузина мамули. Някъде далече се чуваше мучене на крави — знаеше, че вече се пренасят ембриони, но за първи път чуваше този звук на толкова отдалечена планета. Вървя още петнайсетина минути, когато Шуслер го забеляза, освети пътя и отвори люка.

— Е, успя ли да научиш нещо от Триокия Били? — попита нетърпеливо киборгът, когато Каин седна в командната кабина.

— Не, той отдавна е мъртъв. Макдугъл го е открил преди четири месеца.

— Съжалявам. — Настъпи моментна пауза. — Знаеш ли, мога да се обзаложа, че Скитника е знаел това.

— Напълно е възможно.

— Накъде ще тръгнем сега?

— Засега наникъде. Нещо странно става наоколо.

— Какво значи странно?

— Сблъсках се с отец Уилям.

— Какво прави толкова далече?

— Каза, че е на почивка.

— Интересно, ала и това е възможно.

— Но защо именно тук и то сега.

— Да, има нещо странно в това толкова ловци да посетят една малка, селскостопанска планета.

— Срещнах и едно момиче, казва се Лунен ромон.

— Не съм я срещал.

— Тя е барманка, нито много красива, нито кой знае колко умна, на около двайсет години.

— Тогава какво интересно има в нея?

— Черния Орфей й е посветил стих.

— Но той е писал за още хиляди хора.

— И вече четирима от тях сме само на километър един от друг, на някаква забутана планета.

— Много интересно. Не съм го разглеждал от тази страна.

— Да, и аз смятам, че е интересно, но както и да е. Това момиче, според Орфей, е било на над сто планети.

— Аз съм бил на над триста. Какво особено има в това?

— Нищо, но то означава, че след като е навършила единайсет години, почти всеки месец е била на друга планета, а тук, на Сейф Харбър, неочаквано решила да остане цели две години. Какво е я накарало да спре да пътува?

— Много добър въпрос. Какъв е отговорът?

— Все още не го знам.

— Не научи ли нещо повече за нея?

— Да. Мисли, че Сантяго е герой.

— Така ли? Защо?

— Не знам, но ще направя всичко възможно, за да разбера. Можеш ли да ми дадеш една информация?

— От какъв род?

— Знам, че тук нямат космодрум, но трябва да има някаква агенция, която съобщава координатите за кацане и следи движението в орбита.

— Да, има такава.

— Добре, свържи се с тях и разбери кога е пристигнал отец Уилям.

Шуслер получи информацията след трийсет секунди.

— След няколко дни ще е тук цял месец.

— А на мен знаеш ли какво ми каза? Че е получил повреда и е кацнал преди седмица. Лунен ромон го потвърди.

— Ако искаш, отново да проверя?

— Не, няма нужда. — Каин се намръщи. — Странно само, какво чака тук?

— Приближаваме се, нали? — каза нетърпеливо Шуслер и гласът му стана още по-мелодичен.

— Да и то много — съгласи се Каин.