Майк Резник
Сантяго (22)

20.

Веднъж Чарли прави грешки,

но нивга не ги повтаря хлапешки.

Сърцето му е черно като антрацит.

Душата му студена е кат’ лед.

За всичко беше виновно името му. Друга причина просто Черния Орфей нямаше, за да го включи в своята балада. Той не беше нито бандит или герой, нито крадец или комарджия, киборг или ловец на награди, изобщо бе един съвсем обикновен, незабележим човек. Беше скитник с истинско име Чарлз Марлоуви Фелчър, който обикаляше от планета на планета и работеше толкова, колкото да изкара достатъчно пари за пиене. Имаше здрава физика, но не беше супермен, а уменията му при бой с юмруци не бяха нищо особено. Той не страдаше от непреодолимо желание да връща дълговете си, а това скоро стана известно и никой не му даваше и един кредит назаем. Най-вече барманите, които преди бяха постоянните му кредитори. На кръста си носеше внушителен звуков пистолет, но не умееше добре да го използва, а когато се опиташе да го направи, се оказваше, че е забравил да го зареди. Но той имаше доста странен прякор и това накара Черния Орфей да му посвети един стих.

Тъй като не беше много словоохотлив, така никой и не разбра защо има прякор Веднъж Чарли. Някои хора казват, че това е защото преди бил женен, но изоставил съпругата си, дошъл на Границата и се заклел никога повече да не живее с жена. Други разказват една доста объркана история, че бил намерил учебник, изброяващ всички възможни престъпления и той се заел да ги върши едно по едно и така полицията никога не можела да разбере, че е един и същи човек. Трети твърдят, че има такъв прякор, защото посещава всяка планета само по веднъж. Някои от неприятелите му (а той не може да се оплаче, че те не са достатъчно на брой) се подиграват, че името му е измислено от Плосконосата Сал, една от най-известните проститутки на системата Тумига, защото Чарли й заплатил за цял уикенд, а успял да се представи само един път.

Черния Орфей не се тревожил толкова откъде е произлязло името му, а бил привлечен от неговата загадъчност и скрито значение. Когато го срещнал за първи път, Чарли не бил изтрезнял, имал главоболие и ужасно настроение, затова стихът бил написан в този си вид.

Стихът за Веднъж Чарли беше едно от последните допълнения към епоса на Черния Орфей, така че повечето хора на Сейф Харбър не го бяха чели. Това, разбира се, беше за добро, защото ако го бяха направили, някой рано или късно щеше да го попита вярна ли е историята с Плосконосата Сал, а после любопитният и Чарли щяха да се озоват в болницата или в местния затвор.

Веднъж Чарли пристигна в типичен за Сейф Харбър ден, горещ, слънчев и влажен. Той веднага се зае да търси работа в най-близките стопанства. Все още се мотаеше наоколо, когато Каин се събуди, взе си душ и тръгна към града.

Тук всичко му приличаше удивително на селата от старата Земя. Къщите бяха същите, малките алеи и дори градинките с трева и цветя пред тях. Архитектурата бе подобна, защото къщите имаха огромни веранди и малки капандури. Каин се спря да огледа една по-подробно и едва сега забеляза, че под дървената фасада проблясва титанова сплав, а отдолу се виждат очертанията на термоядрен реактор. Той продължи да върви и скоро стигна до малък хотел. На предната веранда в плетен люлеещ се стол седеше отец Уилям.

— Прекрасен ден, нали, Себастиан?

— Да, така е. Добро утро, отче.

— Мислех, че вече си заминал да търсиш Сантяго.

— Нямам бърза работа. Реших да опитам закуската на Лунен ромон. Може да открия Сантяго и след трийсет години, така че един или два дена са без значение.

— Чух, че Ангела се е приближил доста до него.

— Всички така казват.

— Нима това не те тревожи?

— Опитвам се да не обръщам внимание. Отразява се на добрия сън.

— Хм, ти си много самоуверен човек, Себастиан Каин. Ако аз бях на твоето място, щях още снощи да си тръгна.

— Да, но не си на моето място.

— Така е. Е, приятно прекарване. Щом мислиш да останеш, каня те да вечеряш с мен. Ще дойдеш, нали?

— Предполагам.

— Не изглеждаш много очарован от поканата ми.

— Ами ти ядеш толкова бързо, че може да ми глътнеш ръката, преди да разбереш, че си направил грешка.

Отец Уилям отметна глава и избухна в гръмогласен смях.

— Харесваш ми, Себастиан, истина ти казвам! — изведнъж той стана сериозен. — Надявам се, че никога няма да се изправим един срещу друг като врагове.

— Мислиш ли скоро да нарушаваш закона?

— Аз ли? Никога.

— И аз също.

— Слушай, защо не седнеш при мен да си поговорим?

— Може би малко по-късно. Трябва да попълня корабните запаси с продукти.

— Върви си в мир, Себастиан. Денят е толкова хубав, че можеш да забравиш колко зло има в галактиката.

Каин кимна и продължи надолу по улицата, докато стигна до малък супермаркет. Отвори вратата и веднага бе лъхнат от приятна хладина.

— Добро утро, сър — посрещна го собственикът, мъж на средна възраст, който грижливо беше сресал косата си, за да прикрие едно оплешивяло място, но само го бе накарал да привлича още повече погледа. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вероятно. Продавате ли книги, списания, вестници?

— Да, но те са от други планети. Тук нищо не се случва и няма журналистическа агенция. Нещо определено ли търсите?

— Да. Има ли някакви материали за Сантяго?

— Нищо, което да заслужава вниманието ви, сър. Само обичайните спекулативни статии, написани от журналисти, които нямат какво друго да правят. Вече е време някой да каже истината за него, след толкова много години.

— А каква е истината?

— Сантяго е велик човек. Човек, когото незаслужено смятат за престъпник.

— Не искам да ви засегна, но в повечето истории, които съм чувал за него, той прилича единствено на бандит.

— Сигурно сте слушали само хора, които не го познават.

— Интересно, а кого е трябвало да слушам?

— Моля, сър?

— Казвам, кого е трябвало да слушам. Кажете ми вие нещо за Сантяго.

— О, почти нищо не мога да ви кажа. Не го познавам.

— Но твърдите, че е велик човек?

— Точно така, сър. Ще откриете списанията тук, на третия ред, точно зад компютърните консумативи.

— Благодаря ви.

Каин хвърли един поглед на старите списания и излезе от магазина.

Следващата му спирка беше бръснарския салон. Докато бръснарят го бръснеше, Каин му зададе същия въпрос. Мъжът го погледна учудено и каза, че никога не е чувал за Сантяго.

Себастиан Каин прекара остатъка от сутринта в скитане из селцето, като се опитваше да завърже разговор с всеки минувач. Към обяд вече знаеше, че половината хора мислят Сантяго за светец, а другите изобщо не са чували за него. Най-накрая се върна обратно към хотела на отец Уилям. Проповедникът все още седеше на мястото си, но сега пиеше някаква напитка от чаша, пълна догоре с лед.

— Здравей, Себастиан. Реши все пак да дойдеш при мен.

— Да, за няколко минути.

— Аз само толкова имам. Наближава обяд и стомахът ми стърже. Как мина сутринта ти?

— Много интересно.

— Радвам се за теб. Не виждам да си се натоварил с продукти.

— Реших да пазарувам по-късно, когато стане хладно.

— Добра идея. След това ще си тръгваш ли?

— Може би.

— И накъде този път, Себастиан?

— Все още не съм решил. А ти?

— Предполагам на Сзандор II или на Грийнуилоу. Отдавна не съм проповядвал на тези планети. По пътя ще мина и през някоя пощенска станция, за да видя какво ново има по стените.

— Тук нямат ли поща?

— Не, тази планета е твърде малка, Себастиан. Писмата се доставят на всеки три седмици от местната химическа компания. Хората от града отиват сами да си ги вземат, а всички останали, когато получават торовете за фермите си.

— Откъде знаеш това? Изглежда не си пристигнал само преди няколко дни.

— Твоят сатанински кораб снощи се е интересувал кога съм пристигнал, нали? Това е много нечестна и неразумна постъпка, Себастиан. Не бива да се съмняваш в думите на Божия служител.

— Не пишеше ли в Библията, че да лъжеш е грях?

— Господ може да прощава и разбира.

— Дали ще прояви същото разбиране и към хората, които тази сутрин ме излъгаха?

— Никой не те е излъгал, Себастиан.

— Поне двайсет души ми казаха, че не са чували името Сантяго.

— Няма нищо чудно.

— Кога трябва да се появи той?

— Кой?

— Сантяго.

— Въображението ти работи, Себастиан.

— Мислех, че ще си говорим, отче.

— А не правим ли точно това в момента?

— Единият от нас говори, а другият продължава да лъже.

Отец Уилям се усмихна.

— Имаш късмет, че съм на почивка. Взел съм много скалпове и за по-малки обиди от тази. Но ако бях на твое място, не бих си пробвал отново късмета.

— Предполагам тогава, че разговорът ни е приключен?

— Не, напротив, но ще го продължим след обяд. Чувствам, че умирам от глад.

Отец Уилям прекоси прашния площад и влезе в бара, следван от Каин. Лунен ромон вече беше подредила масата, но изглежда се притесни, когато видя двамата мъже да влизат заедно.

— Не знаех, че ще дойдете, сър. Не съм приготвила нищо за вас.

— Той ще изяде един от моите сандвичи — каза великодушно отец Уилям.

Каин хвърли поглед към отрупаната с храна маса.

— Сигурен ли си, че седем ще са ти достатъчни?

— Господ ни учи да се жертваме за ближния. — Проповедникът сложи салфетката около врата си и тежко се отпусна на стола. — Лунен ромон, детето ми, нали не си забравила да купиш сладолед?

— Не, вече е в хладилника.

— Прекрасно. Между другото, г-н Каин ще ми е гост и за вечеря.

— Г-н Каин?! — повтори учудено момичето. — Същият, когото наричат Сонгбърд?

— Да, но аз не обичам това име.

— Чувала съм толкова много неща за вас, когато пътувах из Границата. Черния Орфей ви е посветил три стиха! Извинете ме, че не ви познах снощи.

— Не се тревожи. Нали никога не сме се срещали преди, а и аз не държа всички да ме познават.

— Но вие сте толкова известен!

— Не повече, отколкото ти и отец Уилям. И тримата сме в този проклет епос.

Лунен ромон го погледна загрижено.

— Нима не харесвате стиховете на Черния Орфей?

— Не особено. — Каин забеляза, че момичето е съкрушено и побърза да добави. — Но стихът, посветен на теб, е много хубав.

— Наистина ли мислите така? — усмихна се тя отново.

— Да, много е добър. Успя ли да намериш перлите, които търсиш?

— Всъщност, аз не търсех перли, сър. Г-н Орфей измисли това, за да се получи римата.

— А защо си била на толкова много планети? Сигурно си търсила нещо.

— Не знам, може би — сви рамене Лунен ромон.

— Може би с теб търсим едно и също нещо? — подхвърли Каин.

— А вие какво търсите, сър?

— Сантяго.

— Никога не съм го срещала, сър.

— А познаваш ли някой, който го е виждал?

— Не, сър. Дори някой да го е срещал, едва ли ще иска да го каже точно на мен.

— А ти не искаш ли да се срещнеш с него?

— С кого, със Сантяго ли? Той едва ли ще има време да се занимава с обикновено момиче като мен.

— Лунен ромон, детето ми — прекъсна ги отец Уилям, който вече се беше нахвърлил върху храната. — Мисля, че ще изпия още една кана с бира.

— Веднага, сър — тя тръгна към бара.

— Себастиан, започвай да ядеш, защото скоро нищо няма да остане.

— Всъщност, не съм толкова гладен. Ще ям, ако остане нещо.

— Но ти и снощи не беше гладен. Ядеш ли някога изобщо? Я се погледни колко си слаб.

— Ям, когато се прибера на кораба си.

— Мен не можеш ме накара да вляза в това сатанинско нещо. Учудвам се как Господ е позволил човек и машина да се слеят.

— Ако Господ не е искал да създаде човек-кораб, нямало е да създава и съществата граал.

Отец Уилям неочаквано спря да се тъпче.

— Себастиан, можеш да питаш колкото си искаш за Сантяго, но вземаш ли Господ на подбив, предупреждавам те, че се движиш по много тънък лед. Разбираш ли ме?

— Съжалявам, ако съм те засегнал.

— Мен не ме е грижа, ако ме обиждаш, но не бива така да се отнасяш с Бога.

— Тогава се извинявам и на двама ви.

Отец Уилям дълго гледа каменното лице на Каин, опитвайки се да разбере дали отново се шегува, но после се върна към храната си.

Лунен ромон донесе на масата още една халба с бира и Каин се готвеше да започне отново да я разпитва, когато вратата се отвори, Чарлз Марлоуви Фелчър влезе в кръчмата и поръча едно уиски и халба бира. Изглеждаше потен и обезсърчен и наистина беше такъв.

— Добър вечер — каза той и кимна към Каин и отец Уилям.

— Здравей, съседе. Струва ми се, че сега е едва обед — отбеляза проповедникът.

— Да, но ми е причерняло пред очите и ми се струва, че е вечер. Цяла сутрин обикалях тези поля да търся работа.

— На Сейф Харбър трудно ще ти се усмихне късметът.

— Това вече и сам го разбрах. — Веднъж Чарли направи знак на момичето. — Не оставяй тази чаша празна, скъпа.

— После отново се обърна към отец Уилям. — Не знаех, че тази дупка е и ресторант.

— Не е, аз съм само приятел на семейството.

— Тук ли живееш?

— Не, на почивка съм.

— И ти също ли? — той попита Каин.

— Не, аз само си пия бирата.

— Имаш ли име, приятелю? — попита отец Уилям.

— Да, Чарлз Марлоуви Фелчър, но всички ми викат Веднъж Чарли.

— Черния Орфей ми е говорил за вас, сър — каза неочаквано Лунен ромон.

— Каквото и да ти е казал е било лъжа, но нали все пак за това му плащат.

— Той не получава пари отникъде.

— Така ли?! Значи е дори по-голям глупак, отколкото си мислех — засмя се Чарли и пресуши втората си чаша уиски.

— Той не е глупак, а велик поет! — разгорещи се момичето.

— Не са ли те учили някога, че клиентът винаги има право?

— Не и когато обижда Черния Орфей.

— Е, добре, твоя работа. Аз съм тук да си почина и да пийна.

Отец Уилям отново се зае с храната си, а Каин замислено отпиваше от бирата си и реши да не разпитва повече Лунен ромон, докато Чарли не си тръгне или не се строполи под масата. Второто беше много по-вероятно, като гледаше как скитникът пие на един дъх уискито, а после го разрежда с бира.

— Лунен ромон, детето ми, донеси ми още няколко сандвича преди десерта — поръча отец Уилям и вдигна празната си чиния. — Но този път наблегни на сиренето, много го обичам.

— Изглежда, че не е лошо да си приятел на семейството — отбеляза Веднъж Чарли, като надзърна иззад бутилката си.

— Има си предимствата, особено за човек като мен, който винаги дарява заплатата си за църквата.

Чарли се усмихна широко.

— Ти да не си проповедник?

— Да, имам удоволствието да служа на Бога.

— Едва ли ти се отваря много работа на тази забутана планета.

— Нали ти казах, че съм тук на почивка.

— Но това е много тъпо място да прекараш отпуската си.

— Може на теб да ти се струва така, но на мен ми харесва. Все пак аз трябва да почивам. Ти какво работиш, приятелю?

— Сега работя единствено върху съдържанието на тази бутилка — измърмори Чарли, защото езикът му вече се преплиташе.

Лунен ромон излезе от кухнята и постави пълната чиния пред отец Уилям.

— Ей, тези сандвичи изглеждат много вкусни. Мисля, че и аз ще хапна няколко — каза Веднъж Чарли.

— Извинете ме, сър, но те не са в менюто на заведението.

— Щом ги сервираш на един проповедник, нима ще откажеш на мен — честния, трудолюбив работник?

— Наистина не мога, сър. Вземам продуктите от запасите на собственика.

— Не ми пука откъде ги вземаш. Казах ти, че искам сандвичи! Щом той яде, ще дадеш и на мен.

Лунен ромон погледна към отец Уилям и той незабележимо й кимна с глава.

— Добре, сър. Ще ви приготвя сандвичи — отвърна момичето и влезе в кухнята.

— Винаги съм умеел да убеждавам хората — гордо заяви Веднъж Чарли.

Отец Уилям и Каин не му отговориха. След минута Лунен ромон излезе от кухнята, носейки две чинии в ръце. Като мина покрай бара, тя сложи сандвичите пред Веднъж Чарли, а после тръгна към масата на Каин.

— Ах, намерила си ягоди за сладкиша ми с извара! — възкликна доволен отец Уилям. — Браво, моето момиче, на небето Господ ще те превърне в ангел!

— Този сладкиш сигурно е много вкусен? — попита мрачно Веднъж Чарли.

— Най-добрият! Това момиче е истинска магьосница в кухнята.

— Тогава и аз искам едно парче.

— Съжалявам, сър, но това е всичко, което съм приготвила.

— Пак ли да ти обяснявам, скъпа? Казах ти, че искам едно парче.

— Тя говори истината, Чарли — обади се отец Уилям. — Прави сладкиша само за мен.

— Тогава ще направи още един.

— Не мога, сър. Купувам продуктите рано сутринта. Отец Уилям не обича замразени сладкиши, всичко е прясно.

— Ти си отец Уилям?! — обърна се учуден Чарли.

— Да.

— Ловецът?

— Такова е желанието на Господ.

— А имате ли роднинска връзка с това момиче?

— Не.

— Тогава няма значение какво ще правя с нея, нали? — Той се обърна към Лунен ромон. — Размърдай се, искам да отидеш да купиш продукти!

— Не мога да напусна работата си, сър.

Веднъж Чарли сграбчи ръката й и я изви.

— Мислех, че си разбрала. Клиентът винаги има право!

— Пуснете ме, боли.

— Ще те заболи още повече, ако не изпълняваш това, което ти се казва.

— Пусни я, Чарли — каза тихо Каин.

— Ха, още едно мнение ли чувам?! — Веднъж Чарли се обърна към него. — Ти пък защо се месиш?

— И аз съм приятел на семейството.

— Така ли?! Ами защо ти и цялото ти семейство не вървите на майната си!

Каин се изправи на крака.

— Чарли, ти пи прекалено много. Пусни я и изчезвай оттук.

— Какво, заплашваш ли ме?! Да не се окажеш и ти ловец?

— Може и такъв да съм.

— А имаш ли име?

— Себастиан Каин.

— Ти си Сонгбърд?! — намръщи се Чарли. — Какво сте се събрали всички тук, конференция ли имате?

— Имаме един пиян мъж, който си търси белята.

— Хайде, стига глупости. Знам, че нищо не можете да ми направите, за мен няма награда. Аз само разговарям с това момиче, а ти не си пъхай носа, където не ти е работа.

— Пусни я и си тръгни, Чарли, и никой няма да пострада — бавно произнесе Каин.

Изведнъж Чарли бръкна в джоба си, извади автоматичен нож и го опря в гърлото на Лунен ромон.

— Една стъпка, Сонгбърд, и ще я убия!

— Отче, мислиш ли, че наистина няма награда за него.

— Едва ли, Каин. Такъв грешник като него все някъде е направил нещо — отец Уилям отвори расото си така, че двата лазерни пистолета да се виждат.

Веднъж Чарли започна да разбира в каква каша се бе забъркал, но в пияното му съзнание нямаше никакви идеи как да се измъкне от нея. Той затегна хватката си и помъкна Лунен ромон към вратата.

— Сонгбърд, стой си на мястото, иначе ще я заколя.

Каин се обърна към отец Уилям, сякаш за да му каже нещо, но после с едно светкавично движение извади пистолета си и пусна един куршум между очите на Веднъж Чарли. Гърмежът от изстрела отекна в бара. Лунен ромон изпищя, тялото на Чарли с трясък падна на пода, а Каин бързо прегърна момичето.

— Не се тревожи, сега си в безопасност.

— Добра работа, Каин — кимна одобрително отец Уилям. — Слушал съм много за теб, но сега с очите си виждам, че е било истина. — Той се изправи и се приближи до тялото на Веднъж Чарли. — Не ми е познато лицето му, но кой знае.

— Ако го искаш, вземай го — предложи Каин.

— Отстъпваш ми го?!

— Да. Сметни го като дарение към църквата.

— Благодаря ти, мили Боже. Спечелихме още един човек за каузата. — Той извади ножа си за скалпове.

— Лунен ромон, ела с мен отвън. Няма смисъл да гледаш това — каза Каин и изведе момичето през вратата.

— Защо? Какво мисли да прави отец Уилям? — попита тя ужасена.

— Не знам, но по-добре да не сме при него.

Двамата тръгнаха към площада, а отвсякъде към бара прииждаха любопитни хора. Продължиха да вървят още малко, докато край тях не остана никой. Лунен ромон все още трепереше и Каин я погледна загрижено.

— Искаш ли да те заведа на лекар?

— Не, по-добре съм вече. Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

Откъм кръчмата се чу гръмогласният глас на отец Уилям, който съобщаваше на тълпата, че още един грешник е бил изпратен при Сатаната с няколко години по-рано.

— Напълно, сър.

— Радвам се. Ситуацията беше много опасна.

— Вие ми спасихте живота, сър. Защо?

— Ти ми харесваш, а никога не съм можел да търпя хора като Веднъж Чарли.

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Кажи ми истината за Сантяго.

Лунен ромон стоя замислена няколко минути, а после кимна с глава.

— Щом това искате, сър.

— Отец Уилям също го чака, нали? Кога трябва да дойде?

— Сантяго е тук, сър.

— Сантяго е на Сейф Харбър?!

— Да.

— А откога е тук!?

— Сигурно от години. Той живее тук.

— Дяволите да ме вземат! А можеш ли да ме заведеш при него?

— Не, но ще ви запозная с някой, който може.

— Кога?

— Когато искате — вдигна рамене тя. — Може и веднага.

Каин изведнъж усети присъствието на отец Уилям и рязко се обърна. Той стоеше само на няколко метра и държеше в ръка кървавия си трофей.

— Ти си много упорит човек, Себастиан Каин. Уважавам това качество.

— Като си знаел, че Сантяго е тук, защо не си се опитал да го убиеш?

— Той не ми е нужен мъртъв.

— Защо?!

— Имам си свои причини.

— Е, аз пък имам свои, за да го открия.

— Така и разбрах.

— Нямам нищо против теб, отче, но ако се опиташ да ме спреш, ще трябва да те убия.

— Има да си мечтаеш за това — каза отец Уилям и докосна дръжките на лазерните си пистолети.

— Мислиш ли да стоиш тук, докато се върна?

— Ако се върнеш — поправи го проповедникът.

— Ще се видим по-късно, отче. Няма ли да ми пожелаеш успех?

— Нека Бог бъде с теб, синко.

Каин тръгна надолу по улицата, като очакваше всеки момент да чуе свистене от изстрел на лазерен пистолет, но отец Уилям се обърна и потегли към бара. Само думите му останаха да ехтят в съзнанието на Себастиан Каин.