Майк Резник
Сантяго (20)

18.

Саймън Глупака срещнал сладкар, отиващ на пазар.

Саймън Глупака убил сладкаря, отиващ на пазар.

Саймън Глупака е доволен от бандитския живот.

Не за торти ще използва Саймън лъскавия нож.

Той никога през живота си не бе използвал нож, но това беше отново работа на Черния Орфей, който както винаги имаше проблеми с римите си.

А Саймън Глупака бе всичко друго, но не и глупак. Беше завършил математика и лазерна оптика, а също така три малко по-второстепенни науки и бе преподавал в един от известните университети на Лодин XI малко повече от десетилетие. По това време той правел и сериозни инвестиции на стоковите пазари, но се появила дъмпинговата стока кирт, нещо подобно на лодинската пшеница, цените паднали главоломно и го оставили без един кредит, унищожавайки всичките му спестявания. Малко по-късно Саймън разбрал, че професорската заплата няма да му осигури повечето неща, които искал от живота. Тогава изоставил Демокрацията, пристигнал на Вътрешната граница и се захванал с новото си образование, като за първа специалност избрал убийствата, а за втора — бигамията. Саймън убил първите си четири жени и прибрал застраховките на първите три, но тогава се досетил, че пари от убийства могат да се правят не само като застреляш законната си съпруга.

Така той си избрал ново поприще и станал наемен убиец. И понеже имал научни наклонности, предпочитал да използва лазерни оръжия собствено производство, а тъй като не можел да се мери по физически сили с другите ловци, специализирал се в приготвянето на остроумни смъртоносни капани, вместо да излиза в открит двубой. Въпреки новата си професия, той си останал същия скромен и добър човек, който бил и преди, и дори вземал под своя защита всички неграмотни хора, които срещал. Черния Орфей погледнал право в душата му, а него за това го бива най-много и му лепнал прякора Саймън Глупака. Това име му паснало и не след дълго то вече можело да се види под неговата холограма, закачена в пощенските станции из цялата Граница.

Ангела влезе в пощата на космодрума, видя, че лицето на Саймън Глупака все още е там, а после разгледа дали някой от другите издирвани престъпници заслужава вниманието му. Въртю стоеше пред вратата и нетърпеливо го чакаше.

— Мислех, че сме тръгнали след Сантяго, а не след тези долнопробни разбойници.

— Просто навик. А и искам да знам дали Каин не ме е изпреварил. Ако изпусна Сантяго, ще трябва да се заема именно с тези бандити.

— Значи стената в пощата ти е като ежемесечно професионално списание?

— Никога не съм мислил по този начин.

— Защото не си журналист.

Двамата тръгнаха към кораба и стигнаха до него без особени проблеми, дори Въртю остана с убеждението, че местните власти ще са особено щастливи, ако Ангела си тръгне възможно най-бързо от планетата. Влязоха в хангарите за частни космически кораби, но преди да отворят люка, Ангела спря и я хвана за ръката.

— Нещо не е наред.

— Защо, какво е станало?

— Някой е дезактивирал охранителната система.

— Ще избухне ли? — попита предпазливо Въртю.

— Едва ли. Ако имаше бомба, тя щеше да се задейства още щом приближихме кораба.

— Затова ли ме пусна да вървя отпред?

Ангела не отговори, а огледа кораба от всички страни.

— Добре. Отдалечи се малко, аз ще отида да съобщя на охраната.

— Още нищо не се е случило — посрещна го Въртю след няколко минути.

— А ти какво очакваш? Да експлодира само като го гледаш ли?

— Щом няма скрита бомба, какво друго са могли да направят?

— Точно това се опитвам да разбера.

След малко към тях се приближи намръщен офицер.

— Какъв е проблемът?

— Някой е бил на кораба ми, след като го оставих тук.

— Така ли?! Кой?

— Не знам, разчитам вие да ми отговорите.

Офицерът се отдалечи на няколко крачки и проведе тих разговор по радиостанцията си.

— Както разбирам, механикът ви е идвал тук сутринта.

— Механик ли?! Нямам такъв.

— Документите му са били в ред. Дори е имал писмено разрешение от вас да поправи някаква система.

— С чий подпис е било разрешението?

— Предполагам с вашето, г-н Ангел. Самоличността ви от снощи не е тайна за цялата планета.

— А как сте знаели какъв точно е моят подпис?

— Предполагам, че никой не се е опитал да проверява. Механикът имал документи от много известна фирма и те са му повярвали.

— По коя система е казал, че ще работи?

— Нямам ни най-малка представа.

— Защо?

— Вижте, от пет часа търсим в багажното отделение едно избягало животно, което досега трябваше да е на Антарес. Мога да разбера това, което искате, но ще трябва да говоря с нощните смени на охраната и поддръжката, а също да проверя камерите, които следят хангарите.

— Тогава направете го веднага! След това вижте дали изобщо работи във фирмата, от която има документи. Искам също да ми осигурите механик, който да провери всеки сектор от кораба ми.

— Къде да ви намеря, като свършим?

— Ще бъда в ресторанта на космодрума.

— Може да отнеме малко време.

— Постарайте се да стане максимално бързо.

Ангела тръгна към изхода, следван от Въртю. Те преминаха покрай редица от магазини за сувенири, извънземни закусвални и стигнаха до голям ресторант, който предлагаше храна и напитки, подходящи за човешки същества. Ангела пропусна няколко празни маси, за да отиде в края на залата.

— Защо сядаме чак тук? — поинтересува се Въртю.

— Някой е ровил из кораба ми. Докато не разбера какво става, предпочитам да съм с гръб към стената.

— Но нямаш нищо против аз да съм с гръб към вратата, нали?

— Не, изобщо.

— Винаги ли си така внимателен към околните? — саркастично попита Въртю.

— Седни, където ти е удобно. Не съм те канил тук. — Той й посочи празните маси около тях.

— По дяволите, нека да сменим темата. Успя ли да научиш нещо ново тази сутрин?

— Научих името на човека и следващата планета, където трябва да отидем.

— Ще споделиш ли нещо с мен или предпочиташ да си играем на отгатване?

— След като напуснем Сънибийч, ще ти кажа.

— Това е глупаво! — ядоса се Въртю. — Дори да ми кажеш името на планетата, пак няма да знам при кого отиваме там. Нима мислиш, че ще тръгна сама, докато ти чакаш да проверят кораба ти?

— Не.

— Тогава защо се държиш така с мен?

— Слушай ме добре, защото ще ти обясня само веднъж. Ако ти дам някаква информация, ти или ще я използваш, или ще забравиш, че си я чула, защото няма да имаш нужда от нея. Ако ти е излишна, защо изобщо да ти я давам, а ако ти трябва, значи ще я използваш в моя вреда.

— Но ти ми каза, че ще дойдем на Сънибийч.

— Това беше незначителна информация. Ако бе решила сама да се възползваш от нея, не само нямаше да постигнеш нищо, но вече щеше да си мъртва.

— Няма да ти казвам колко съм трогната от доверието ти.

— Аз трудно вярвам на някого, а ти с нищо не си заслужила доверието ми.

— Ами това, което ти разказах за Каин, малко ли ти беше?

— Да предадеш партньора си не е от нещата, които ме впечатляват. Забравих да ти кажа, че тази сутрин минах през хотела и поисках копие от съобщението, което е изпратил Теруилиджър.

— Те нямат право да ти го дадат!

— Да, но след като разбраха другата алтернатива, ми помогнаха с удоволствие.

— Казах ти вече снощи. Смятах да си оставя резервна вратичка, но изцяло съм заложила на теб.

Ангела не отвърна нищо, само я пронизваше с очи.

— Виж, след като ти тръгна за града и ме остави сама на космодрума, можех да хвана първия удобен полет и повече да не ме видиш. Но аз не го направих, нали? Това все пак доказва нещо.

— Доказва, че имаш силно развито чувство за самосъхранение.

— Само не знам защо изобщо си губя времето да говоря с теб — нацупи се тя.

— Защото искаш да откриеш Сантяго. — Той направи знак на сервитьорката и поръча две кафета. — Проблемът е, че май той ни откри първи.

— Мислиш, че Сантяго е проникнал в кораба ти?

— Не лично, разбира се, но го е направил някой, който работи за него.

— Защо тогава не те е убил?

— Хм, мисля, че това не е толкова лесно, колкото може да ти се струва.

— Но какъв е смисълът да влиза в кораба ти? Едва ли е предупреждение, защото знае, че няма да се откажеш.

Ангела поклати глава.

— Точно това най-много ме тревожи. Няма никаква логика, а Сантяго не е глупак.

— Може да е работа на Каин или Скитника. Те имат сметка да те забавят.

— Да, но това няма да им е достатъчно. Ако се бяха решили да дойдат дотук, щяха да предприемат и нещо друго.

— Все още не е проверен целият кораб, на него може и да има бомба.

— Казах ти вече, ако имаше, тя щеше да експлодира, още щом се качихме на стълбичката.

Сервитьорката им поднесе двете кафета и те я изчакаха да се отдалечи.

— Може да е бил някой приятел на Бейтс — предположи Въртю.

— Той едва ли има приятели — отвърна Ангела. — И нима само това ще му е отмъщението — да влезе в кораба на убиеца? Всичко е работа на Сантяго, но защо действа по такъв странен начин?

В ресторанта влезе млада жена, облечена в син работен костюм и тръгна към тяхната маса.

— Извинете ме, вие ли сте г-н… г-н Уилям Дженингс?

— Да, какво има?

— Току-що проверих целия ви кораб. Ще ми трябва още малко време, за да ви дам пълен доклад за състоянието му, но със сигурност някой е проникнал вътре.

— Предполагам, че не открихте експлозиви?

— Не. Този, който е влизал, е искал само да ви забави с няколко дни, а не да ви убие.

— Колко дни?

— От това, което проверих досега, поне три дни. Частите са сложни и трябва да се доставят от друга планета. Ще ви струва много пари. Искате ли предварителна оферта?

— Не. Направете всичко, което е необходимо, възможно най-бързо.

— Къде да ви открия, когато корабът е готов?

— Аз ще идвам всеки ден да проверявам как вървят работите. Как е вашето име?

Жената му подаде визитната си картичка и излезе от ресторанта.

— Все още ми изглеждаш загрижен — отбеляза Въртю.

— Да, така е. Каква може да е целта на Сантяго, като ме задържи три дни на Сънибийч? Не може да съм толкова близо до него.

Ангела изпи кафето си и поръча още една чаша.

— Защо не се преместим в бара? — предложи Въртю.

— Защото искам да мисля трезво, докато разбера какво става тук.

Те останаха мълчаливи няколко минути, а после към тях се приближи офицерът от охраната.

— Събрах малко информация за механика, който…

— Никога не е работил в тази фирма, всички документи, които е показал, са били фалшиви — прекъсна го Ангела.

Офицерът въздъхна тежко и кимна с глава.

— Ужасно съжалявам. Някой от нашите го е пропуснал. — Той извади от джоба си двуизмерно копие от личната карта на механика. — Ето, това е той. Познавате ли го?

Ангела внимателно разгледа холограмата, подписа и отпечатъка от палеца на мъжа.

— Не — каза накрая. — Имате ли нещо против, ако запазя това?

— Ни най-малко. Ще извадя още едно копие от компютъра, ако е необходимо. Ние ще продължим разследването, но предполагам, че и вие имате… собствени източници. — Ангела не отговори нищо. — Извинете. Чака ме работа.

— По издирването на този мъж, нали?

— Да-а, но малко по-късно. Скенерът в багажното отделение се е повредил и сега трябва да проверяваме всички…

Ангела го прониза с поглед.

— Ако не са го открили до утре сутрин, лично ще се заема с разследването — обеща офицерът, усмихна се нервно, тръгна заднешком и се блъсна в една маса. После се обърна и бързо излезе от ресторанта.

— Имаш ли нещо против, ако погледна холограмата?

— Не, заповядай.

Въртю разгледа внимателно брадясалото лице на картата.

— Обзалагам се, че вече се е обръснал, ако по начало брадата му е била истинска.

Тя му върна холограмата, Ангела й хвърли един последен поглед, сложи я в джоба си, остави няколко монети на масата и се изправи.

— Хайде, да вървим.

— Къде?

— Няма да получим отговорите, които ни интересуват, ако цял ден стоим в този ресторант. А бюрокрацията на космодрума и пръста няма да си мръдне. Може пък всичко да се окаже вместо проклятие, божия благословия.

— Какво имаш предвид? — учуди се Въртю.

— Ако успея да открия мъжа, който е повредил кораба, той може да ми каже къде е Сантяго, а това ще ни спести няколко седмици.

— А как ще го открием?

— Няма да го търсим „ние“. Това е моя работа. Ти се прибираш в хотела и ме чакаш.

— Върви по дяволите!

— Дръж си езика, ако искаш да дойдеш с мен, когато напусна тази планета.

Въртю се готвеше да протестира, но нещо в безцветните му очи я накара да замълчи.

Излязоха от ресторанта и стигнаха до паркинга на колите под наем.

— Отново ли ще ползваме различни коли?

— Не, ще пътуваме заедно.

— Да вярвам ли на ушите си? Това проява на учтивост ли е?

— Не, искам само да се уверя, че наистина се прибираш в хотела си.

— Пред вратата ми ли ще стоиш?

— Щом веднъж си вътре, не ме интересуваш. Стига ми само да не тръгнеш след мен.

Ангела нае кола и дори по време на краткото пътуване до града стана ясно, че климатичната й инсталация е виждала и по-добри дни. Въртю реши да не се оплаква и с удивление видя, че лицето на нейния спътник остана съвсем сухо, докато тя самата плувна в пот.

Ангела паркира пред входа на „Уелкъм ин“, където група работници подменяха входната врата, изключи двигателя и се обърна към нея.

— Няма да се видим до утре сутринта, освен ако не открия тази вечер нещо по-важно. Тъй като нямам никакви следи, ще започна от най-дребните местни престъпни елементи. Нищо не мога да ти гарантирам, ако решиш да тръгнеш след мен, така че прибирай се в стаята си, вечеряй и си почини.

— Нима мислиш, че ще откриеш кой е повредил кораба ти сред местните дребни мошеници?!

— Не. Този, който го е направил, отдавна е напуснал Сънибийч, но след като трябва да остана тук цели три дни, е по-добре…

Ангела изведнъж млъкна и напрегнато се загледа към ъгъла на улицата. Там се беше облегнал дрипав скитник, който с кутия в ръка просеше от минувачите.

— Сега всичко ми стана ясно — усмихна се Ангела.

— Защо?

— Няма значение. Влез в хотела и си намери едно хубаво място във фоайето.

— Няма ли да ми обясниш?

— Чу какво казах.

— Слушай, горещо ми е, уморена съм и щом ще стоя още няколко дни на тази гадна планета, ще се кача в стаята си, ще си взема сух душ и ще се преоблека.

— Не ти го препоръчвам.

— Нещо започна да ми писва постоянно да се съобразявам с теб.

— Добре, както искаш. Слизай от колата.

— Защо ме караш да не се качвам в стаята си? — попита Въртю, като неочаквано се почувства несигурна в себе си.

— Защото съм допуснал грешка. Мислех, че някой иска да ме спре, но се оказа, че той е след теб. — Ангела натисна бутона, отварящ нейната врата. — Слизай и седни някъде във фоайето.

Въртю този път се подчини мълчаливо. Стъпи на тротоара и без да гледа настрани, влезе в хотела, прекоси фоайето и си избра място, от което можеше скрито да наблюдава входа. Започна напрегнато да изучава лицата на хората, търсейки сред тях евентуалния убиец, но уви, не можа да открие нищо. След около десет минути, които й се сториха цяла вечност, Ангела влезе във фоайето, а пред него вървеше уличния просяк. Като минаха покрай нея, ловецът й направи знак да ги последва. Въртю тръгна след тях и едва когато стигнаха до асансьора, забеляза, че Ангела е опрял малък лазерен пистолет в гърба на просяка.

— Моля ви, сър, правите ужасна грешка — започна да хленчи скитникът, щом тримата се качиха на четвъртия етаж. — Никога през живота си не съм ви виждал. Кълна се в Бога!

— Да, но аз съм те виждал — мрачно отвърна Ангела. — Има те на стената на всяка пощенска станция.

— Но аз никога не съм ходил в пощата.

— Кой е този? — попита най-накрая Въртю.

— Казва се Саймън Глупака, но ти гарантирам, че изобщо не е глупав, а напротив — тъкмо обратното.

— Моля ви, сър, защо отново ме наричате така? Казвам се Робърт Брубейкър. Ето, погледнете паспорта ми.

— Продължавай напред — Ангела притисна пистолета си по-плътно в гърба му.

— Ако наистина е наемен убиец, как се е промъкнал през митницата? — попита Въртю.

— По същия начин, по който и Уилям Дженингс. Ако исках, можех да имам и десет паспорта на името на Робърт Брубейкър.

— Но, сър, това е истинското ми име. Аз съм беден, но честен и трудолюбив човек.

— Да, гарантирам, че си трудолюбив. Спри пред вратата. — Скитникът се закова на място. — Въртю, отвори и веднага се дръпни назад. Искам той да влезе първи.

— След това ще ме пуснете ли да си ходя?

— След това ще си поговорим — обеща Ангела.

Въртю допря палеца си до скенера и щом вратата се плъзна в стената, отскочи назад. Скитникът поклати глава и влезе в стаята. Нищо не се случи. Ангела също го последва.

— Върви до прозореца. — Просякът изпълни заповедта. — Сега седни на всеки един стол, а после на леглото.

Въртю също влезе вътре и гледаше с недоумение всичко това.

— Сигурно си сбъркал. Той не ми прилича на убиец.

— Млъкни. По-добре се върни и затвори вратата.

— Но, моля ви, какво ще правите? — възмути се скитникът. — Нали обещахте, че ще ме пуснете?

— Казах само, че ще си поговорим. — Ангела продължи внимателно да изследва цялата стая. — Е, Саймън, готов ли си да ми кажеш къде си го скрил?

— Какво говорите, сър! Никога не съм влизал тук и името…

— Гардеробът! — извика неочаквано Въртю.

— Саймън, отвори го! — заповяда Ангела.

— Той вече е отворен — обясни Въртю. — Това е холографско изображение.

— Обади се на рецепцията да го изключат.

Няколко секунди по-късно гардеробът се стопи и остана само дълга метална тръба с няколко закачалки на нея.

— Ох, добре, че няма нищо. За момент щях да ти повярвам.

Ангела блъсна скитника и той седна на стола.

— Ти си мъртъв, Саймън. Въпросът е кога ще те убия — сега или малко по-късно.

— Името ми не е Саймън, сър — отчаяно извика просякът. — Казвам се Робърт Брубейкър. Може да приличам на този ваш Саймън, но кълна се…

— Млъкни!

Ангела свърши с огледа на стаята и се насочи към банята. Още щом прекрачи прага, той с усмивка се обърна назад.

— Много умно, Саймън! Направо гениално!

— Не разбирам за какво говорите, сър.

— За начина, по който си го скрил.

— Нищо не съм крил.

— Не си бил сигурен дали в стаята няма да влезе камериерката. Това е причината да не го монтираш на вратата, защото така си щял да убиеш първия човек, който влезе вътре.

— Не разбирам какво искате. Ако трябва, ще вляза и в банята, но после ме оставете да си отида.

— Чудесно, но я виж колко си мръсен и потен. Защо не си вземеш един сух душ?

— Не искам душ. Пуснете ме да си вървя.

— Настоявам.

— По дяволите, що за човек сте вие? Заплашвате ме с оръжие, водите ме тук, твърдите, че съм съвсем друг човек, а сега ме карате да се къпя. Не ви ли е достатъчно? Моля ви, оставете ме да си отида.

— След като се изкъпеш — отсече Ангела.

— Не мога да се съблека пред непозната жена.

— Остани си с дрехите.

Скитникът се обърна към Въртю.

— Моля ви, госпожице, защитете ме. Аз съм само уличен просяк. През живота си не съм сторил нищо лошо.

— Тя няма думата тук. — Ангела го хвана за китката. — Хайде, влизай под душа.

— Добре, добре — измърмори скитникът. — Ти печелиш.

— Значи той наистина е Саймън Глупака? — възкликна учудено Въртю.

— Нали ти казах вече, че е той.

— Но защо го караш да се изкъпе?

— Дори и камериерката да изчисти банята, тя няма да си вземе душ в тази стая, но навън е горещо и прашно и това е първото, което ще направиш ти, щом се върнеш в хотела. Така ли е Саймън?

Скитникът кимна с глава.

— Какво си сложил? Експлозив или лазер?

— Лазерите са по-тихи.

— Но защо си искал да ме убиеш? — попита учудено Въртю.

— Един мъж от Пегас поръча убийството ти.

— Димитри Сокол?

— Да, същият.

— Но той вече опита веднъж на Голдънрод. Мислех, че всичко е свършило.

— Това не е игра, Въртю — обясни Ангела, — и тук няма правила. Дори един път да се е провалил, Сокол няма да се откаже. Щом видях този приятел да се мотае пред хотела, веднага разбрах, че погрешно съм обвинявал човек на Сантяго в саботаж на кораба ми. Саймън е идвал вчера в хотела, изкопирал е отпечатъка от палеца ти и най-важното е разбрал, че аз не съм отседнал при теб. А днес само се е навъртал, за да потвърди смъртта ти. Предполагам, че Сокол е пожелал холограма на трупа или цялото тяло. — Ангела се обърна към Саймън. — Очевидно е, че ти си повредил кораба ми, само за да задържиш нея още няколко дни на Сънибийч. Но защо не си свършил работата си още първия ден?

Саймън не отговори.

— Нима трябва да ти казвам, че пред мен не можеш да се правиш на герой? Ако искаш ми отговори, давам ти десет секунди за размисъл.

Саймън погледна безцветните му очи и реши да каже истината.

— Сокол ме предупреди, че тя пътува с ловци. Първо със Сонгбърд, след това с отец Уилям, а после и с теб. Трябваше да я издебна, когато е сама, за да не попадна на теб. Реших, че ще е най-добре да повредя кораба ти и да я изчакам да се върне в хотела. Повярвай ми, на теб не съм искал да сторя нищо лошо. Дори се опитах да те държа настрани, за да не пострадаш случайно.

— Значи да ме убиеш за теб е нещо съвсем нормално?! — възмути се Въртю.

— Е, ти си знаеш. Сокол няма да иска да те убие без причина.

— Това, което е станало, е между него и мен.

— Заблуждаваш се, Въртю — каза Ангела. Той се обърна отново към Саймън. — Имам един последен въпрос. Колко ти предложи Димитри Сокол?

— Петдесет хиляди кредита.

— Толкова много?! — възкликна Въртю.

— Хайде, Саймън, размърдай се, време е да се изкъпеш — Ангела опря пистолета в гърба му.

— Чакай, не съм искал да те убия — отчаяно запротестира Саймън.

— Ти си търсен от закона, за теб има награда.

— Жив или мъртъв. Обади се на полицията, по-добре ме предай на тях.

— Влизай под душа!

— Но защо? Нали ще вземеш същите пари?

— Аз преследвам един човек, а ти ме спираш за три дни.

— И ще ме убиеш? Но това е лудост!

— Стани и влез в банята или ще те застрелям там, където си.

Саймън се изправи, а по бузите му се стичаха сълзи от страх. Ангела го последва и след малко отвътре се чу кратък, агонизиращ вик.

— Хубава работа! — посрещна го Въртю. — Представяш ли си, този кучи син не виждаше нищо нередно в това да ме убие!

— Ще отида да прибера наградата за Саймън, а след това ще помоля Сокол да заплати повредите на кораба ми.

— Едва ли ще го направи.

— Сигурен съм, че ще го направи — сухо заяви Ангела. — Сега искам да отидеш в банята и да погледнеш Саймън.

— Но защо?

— Защото аз искам.

Въртю вдигна рамене и влезе в банята. Саймън Глупака лежеше по гръб, лицето и тялото му бяха обгорени от лазера, миришеше на изгоряло месо, а от раните му се издигаше черен пушек. Въртю едва не повърна и побърза да се отдръпне назад.

— Господи, изглежда ужасно.

— Той умря от ужасна смърт, а трябваше ти да си на неговото място.

— Защо не го предаде на полицията? Никой не заслужава да умре по този начин.

— Исках да получиш нагледен урок.

— Уби го, за да ми дадеш урок?!

— Саймън щеше да умре, независимо дали щях да го убия аз или полицията. Не го съжалявай, той е убил над двайсет и пет мъже и жени. Напълно си заслужава участта.

— И какво трябваше да науча от това?

— Ти си много смела и съобразителна жена — започна Ангела.

— Благодаря.

— Но нямаш никакво въображение. Действаш прибързано, без да се замисляш за последствията. Исках да погледнеш трупа на Саймън, защото си се заела с работа, която не е забавление, а сериозен и опасен бизнес.

— Знам.

— Исках да потвърдя това убеждение в теб, преди да ти кажа какво мисля.

— И какво мислиш?

— Само за двайсет и четири часа се наложи да убия двама души и ти беше причината за това.

— Бейтс не преследваше мен, а Теруилиджър.

— А защо Теруилиджър стоеше в твоя хотел? Слушай ме много добре. Досега ми носиш само неприятности, особено след като заради теб изоставам с три дни в преследването на Сантяго.

— Накъде биеш?

— До днес бях готов да ти простя всичко и да те оставя да си тръгнеш, когато поискаш. Но вече си ми длъжница — стигнем ли планетата на Сантяго, ще ми платиш дълга си.

— Как?

— Ще ти кажа, като кацнем там. Но ако се опиташ да си тръгнеш или не изпълняваш заповедите ми, ще приема офертата на Димитри Сокол и ще те убия със собствените си ръце.

Въртю вдигна поглед към безжизнените му очи, разбра, че говори истината и това съвсем я ужаси. Ангела я плашеше много повече дори от Сокол или Сантяго.