Майк Резник
Сантяго (7)

5.

На Сократ е трудно да му угодиш

не очаквайте от него и капка пощада.

Той се моли за живота си на колене,

но упътил се е Сократ към ада.

Не бяха много хората на Вътрешната граница, които Черния Орфей не харесваше, но Сократ бе един от тях. Вие сигурно си мислите, че бандити и главорези биха го притеснявали, но не, за него те бяха честни и приятни хора. Имаше едно нещо, което Черния Орфей не можеше да понася и това беше лицемерието.

Някои хора твърдят, че все пак Черния Орфей изпитвал известно уважение към Сократ, в противен случай едва ли би му посветил цял стих. Явно той е знаел, че мъжът, тогава още със старото си име Уитакър Дръм, е управлявал навремето цяла планета, а между другото работата му беше да пише стихове за по-известните хора, а не да ги преценява какви са. Но въпреки всичко, Черния Орфей не бе спестил личното си мнение, определяйки, че мястото на Сократ е в пъкъла. Ако беше написал същото за Халфпени Теруилиджър, вие веднага щяхте да разберете, че се шегува, но явно в Сократ нещо силно го бе раздразнило. Повечето хора на Границата приемаха всеки стих от поезията на Черния Орфей за пълна и абсолютна истина и явно и Сократ е мислел така, защото не преживя дълго след написването на стиха, посветен на самия него.

Всъщност, никой не знае откъде е получил името Сократ, но ако залагаме на сигурно, не му го е лепнал Черния Орфей. Името му е било Уитакър Дръм, когато е писал своите революционни трактати, когато свали старото правителство на Силария все още беше Уитакър Дръм, същото бе и когато изритаха и него самия след четири години. Докато един ден се появи на Деклан IV и вече се казваше Сократ. В началото хвана злокачествена венерическа болест, после със същата сила се зарази и с религия, но нито едно от тези две неща не попречи на работата му като агент, осигуряващ капитали за така наречените рискови бизнеси. Може би сам не е осъзнавал, но на Деклан IV около себе си е имал твърде голяма компания. През тези седем години, през които Сократ живял там, на планетата намерили дом пет заточени президенти, двама крале и един разжалван висш военен от флотата.

Деклан IV и неговото гранично общество се опитваше да се разграничи от своя произход и неуспешно се стараеше да се приближи до шаблона на Демокрацията. Двата мръсни Търговски града сега бяха прераснали в шест огромни мегаполиса. В началото колонизаторите обявили мир, а после почти напълно унищожили шесткраките марсюпайъли, които до преди това били основната форма на живот. После внесли (няколко десетилетия, след като излезли от мода) облекла и забавления от Делурос VIII, насърчили всички търговски вериги да открият тук свои магазини, а след това почти изцяло поели тяхното финансиране, включили отбори във всички интерпланетарни спортни лиги и накрая постигнали изключителни резултати в опитите си за по-бързо замърсяване на атмосферата. Това беше млада колония, лишена от носталгия по миналото си и често прекрасни стари сгради бяха разрушавани, за да отстъпят място на нови, но някой път ужасно грозни постройки. Жителите на планетата твърде късно решили, че убиването на местните жители не е особено цивилизован подход и съвсем неочаквано всеки работодател, училище, наемодател, започнал със зъби и нокти да се бори, за да вземе на работа, да обучава или да настанява останалите няколкостотин коренни жители на планетата. Те от своя страна се оказали много коравосърдечни и приемали само най-добрите оферти, така че скоро почти се замогнали и започнали да имат някакво самочувствие.

Каин и Теруилиджър кацнаха на един сравнително голям космодрум, който бе отрупан с хиляди бляскащи и мигащи реклами, съобщаващи че орбиталният хангар ще бъде завършен най-късно след година. Отне им десет минути, за да преминат през митницата и пет, докато Теруилиджър измисли логична, но напълно фалшива история, защо паспортът му е изтекъл преди седем години и накрая взеха монорелсовата железница до един от мегаполисите, Комънуийл.

— Можеш ли да повярваш? — продължи да се оплаква Халфпени. — През последните десет години съм посетил хиляди планети и за първи път някой ми иска паспорт.

— Забравяш, че вече не сме на Границата. Тук всичко е по-различно.

— А защо не се заядоха с теб?

— Моят си е редовен.

— Защо?

— Когато преследвам някого, не знам какво може да му хрумне. Ако случайно реши да се крие на някоя от планетите на Демокрацията, трябва да го последвам.

Каин извади от джоба си подробна карта на града, която бе купил от космодрума и започна да я изучава. Градът имаше двайсет главни подвижни тротоара, осем север-юг, осем изток-запад и четири диагонални. Той определи къде е адресът, даден му от Розата и състави най-краткия маршрут дотам.

Качиха се на един от североизточните тротоари и пътуваха около десет минути през силно натоварен автомобилен трафик и лъскави сгради от метал и стъкло. След това смениха посоката и като изминаха още двайсет минути, се озоваха на улица, павирана със светли керамични плочки.

Каин отново направи справка с картата.

— Още около две пресечки и сме там.

— Започвам да си спомням какво не мога да понасям в обитаемите планети — възмути се Теруилиджър, когато започнаха да се движат пеша. — Прекалено е пренаселено, улиците са много тесни и не можеш да видиш небето.

— Можеш.

— Можеш, но усещането, след като видиш това малко късче над теб, не е същото — настоя Теруилиджър. — Освен това е мръсно.

— Също като в Търговските градове.

— Не е същото. Там мръсотията е „чиста“. А тук всичко е покрито със сажди, грес и боклуци.

— Много интересна разлика — отбеляза Каин.

— Забравих да кажа, че е шумно — всички коли, хора и дори тротоарите вдигат максимален шум.

— Това е нищо, трябва някога да отидеш до Делурос VIII.

— Не, благодаря. Не смятам за интересно да посетя планета, покрита само от една сграда.

— Не, не е една, а милиони сгради, но те са толкова близо, че изглеждат от орбита като една.

— Не искам да те разочаровам, но не си падам по тези неща. Аз съм се родил на Границата и имам всички намерения там и да умра.

— Особено, ако скоро се срещнеш с Менмаунтин Бейтс.

— Тогава само ще те помоля да си с мен и това ще е краят на Менмаунтин — отвърна самоуверено дребният комарджия. — Между другото, как мислиш да накараш Сократ да ти каже това, което знае?

— При него има само един начин, с пари. — Те пресякоха улицата и Каин провери номерата на сградите. — Мисля, че вече пристигнахме.

След около минута стигнаха до небостъргач, състоящ се от четири сгради „близнаци“, свързани с просторно, общо фоайе. Веднага, щом влязоха в него, към тях се приближи униформено извънземно, приличащо най-точно на шесткрако кенгуру с лице на мечка панда. Съществото се наведе в грациозен поклон и включи устройството си за превеждане.

— Поздрави и привети, нека радостта бъде с вас! Казвам се Уикстол и съм портиер на сградата „Тюдор“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искаме да посетим един стар наш приятел. Къде можем да намерим указателя на сградата?

— Ще бъда поласкан, ако мога да ви помогна. Ще бъдете ли така добри само да ми съобщите неговото име?

— Уитакър Дръм.

— Искрено съжалявам, скъпи приятели. С дълбока скръб трябва да ви съобщя, че в сградата няма обитател с това име.

— Някои хора го наричат и Сократ — каза Каин.

Извънземното разцъфна от щастие.

— О, неземна радост! Слава Богу, Сократ живее в апартамент 2914. Ако благоволите да последвате вашия покорен слуга, ще ви покажа къде са асансьорите.

Уикстол тръгна надясно, а Каин и Теруилиджър закрачиха след него.

— Той ли си е такъв или устройството му за превод нещо не е наред? — прошепна комарджията.

— Не знам, може някой да му е казал, че всички портиери говорят така.

Извънземното ги отведе до асансьора, натисна бутона за двайсет и деветия етаж и им пожела приятно и благополучно изкачване. Малко по-късно те вървяха по облицован с огледала коридор към апартамент 2914. Каин стигна първи до вратата и зачака търпеливо.

— Виждал съм те някъде преди. Как се казваш? — чу се отвътре плътен мъжки глас.

— Каин.

— Себастиан Каин?

— Същият.

— Дяволите да ме вземат, това се казва изненада!

— Здрасти, Уитакър. Доста време мина.

— Как се озова тук?

— Саргасовата роза ми даде адреса ти. Искам да поговорим, ако можеш да ми отделиш малко време.

— За мен ще е удоволствие. Придвижи се само една стъпка вляво, за да може системата за сигурност да те прегледа.

Каин пристъпи настрани и отвътре нещо тихо забръмча.

— Мислиш ли, че за нашия разговор ще са ти необходими два пистолета и нож?

— Не, разбира се.

Вратата съвсем леко се открехна.

— Хвърли оръжията си вътре. Ще ти ги върна, когато си тръгваш. Същото се отнася и за теб, приятелю.

— Аз съм Халфпени Теруилиджър и никога не ходя въоръжен.

— Да, ти си чист. — Вратата се отвори широко. — Хайде, влизайте.

Каин и Теруилиджър пристъпиха в малкия вестибюл, от който оръжията вече бяха прибрани. Пред тях се откри огромен, пищно обзаведен хол. Килимът беше дебел и от най-скъпите, масите и столовете бяха ръчно изработени от твърдо дърво, което растеше само на далечната Дорадус IV, осветлението беше меко и индиректно. Едната стена бе всъщност огромен прозорец, от който целият град се виждаше като на длан. Имаше много произведения на извънземното изкуство и безброй икони и разпятия от злато и сребро. Пълничък мъж с оредяла, побеляла коса, облечен в копринен костюм, стоеше по средата на стаята. На лицето му грееше широка усмивка.

— Е, как си, дявол да го вземе! С какво се занимаваш сега, след добрите стари времена? — Сократ сграбчи Каин в трошаща ребрата прегръдка.

— Станах ловец на награди.

— Така, така, защо не? Да убиваш хора е едно от нещата, които най-добре умееш. По дяволите, не мога да повярвам, след толкова много време! Хайде, сядайте. Да ви предложа нещо за пиене?

— По-късно, може би — отказа Каин и седна на дивана. — Как така си останал без бодигардове?

— За какво са ми? Аз съм почтен бизнесмен и не държа пари при себе си, всичко е на сигурно място.

— Може би все още има хора на Силария, които предпочитат да си мъртъв.

Сократ искрено се разсмя.

— Дори и да ме открият, нещо, в което искрено се съмнявам, те едва ли си спомнят за мен. След като напуснах, там се смениха най-малко пет или шест диктатора. — Той се обърна към Теруилиджър. — Вие също ли сте ловец на награди?

— Не, аз само придружавам г-н Каин и с благодарност приемам офертата ви да пием по нещо.

— Какво да бъде?

— Всичко, което е течно.

Сократ отиде до стената, натисна определено място и там се отвори вратата на малък, но претрупан с бутилки бар.

— Какво ще кажете за уиски?

— Чудесно. — Теруилиджър притегли един стол и седна. Сократ напълни една чаша до средата, подаде му я, а след това отново се обърна към Каин.

— По дяволите, така се радвам, че те виждам след толкова време. Колко изминаха, трябва да са вече двайсет години?

— Двайсет и една.

— Предполагам, че си добре.

— Засега нямам оплаквания.

— И аз също, но да ти призная, тук сякаш живея друг живот. Ново име, нова планета, нова работа и пари.

— Вкусовете ти и любовта ти към лукса не са се променили — отбеляза Каин, като обхвана с жест скъпото обзавеждане.

— Истина е. Все пак, какво е животът без някои луксозни дреболии? Но да видим какво те е довело при мен, след толкова време, Себастиан?

— Информация.

Сократ изведнъж доби съвсем делови вид.

— Купуваш или продаваш?

— Купувам.

— Виж, очаквам посетител след няколко минути, така че ще трябва да бъдем по-кратки, отколкото ми се иска. А по-късно, разбира се, ще вечеряме заедно и ще си спомним старите времена. Какъв род информация те интересува?

— Търся един човек и ти можеш да ми помогнеш да го открия.

— Но, разбира се, ще направя всичко, което е по силите ми. Кой е той?

— Сантяго.

Сократ се намръщи.

— Съжалявам, Себастиан, питай ме за всеки друг и кредит няма да ти взема за информацията.

— Никой друг не ми е нужен.

— А би трябвало. Остави Сантяго на мира.

— Това приятелска препоръка ли беше?

— Да, и то много сериозна. Той просто не ти е по силите, не е на никого по силите.

— А каква работа има тогава с лихвар като теб?

— Аз съм финансист, Себастиан.

— Много добре знам какво си. Това, което не разбирам, е защо изобщо прави сделки с теб, след като очевидно има излишък, а не недостиг на пари.

— От време на време организирам срещи между бизнесмени от различни среди.

— Доколкото виждам, това е основната ти дейност — Каин посочи с глава към многобройните кръстове и икони по стените.

Сократ вдигна рамене.

— Човек прави, каквото може. Всемилостивият ни Бог проявява разбиране, особено след като види моите седмични дарения.

— Аз също ще направя щедри дарения, ако ми кажеш онова, което ме интересува.

— За това и дума не може да става.

— Кажи каква е цената.

— Цена няма, защото информацията не се продава.

— Да ти напомням ли, Уитакър, твоите собствени думи, „всичко, което имам, е за продан“?

— Навярно говориш за Силария?

— Да, позна.

— Но там ситуацията беше съвсем различна. Съборих едно корумпирано и бездейно правителство и…

— И направи нещата толкова по-лоши, че накрая Демокрацията откупи и теб.

— Това е нечестна и напълно незаслужена забележка, Каин.

— Но защо, Уитакър? Аз бях там и с очите си видях как твоите отряди избиха десет хиляди мъже и жени.

— Понякога всички правим грешки, а аз сигурно съм първият, който си ги е признал.

— Убеден съм, че на жертвите им става по-добре от това.

— Трябваше да убия трийсет хиляди — заяви сериозно Сократ.

Теруилиджър се изкикоти.

— Каква ти е идеята? — попита той.

— Че след една революция или трябва да асимилираш своите врагове или да ги унищожиш. Най-голямата глупост е да ги оставиш на свобода да заговорничат срещу теб. На Силария се оказаха прекалено много за асимилиране, трябвало е да ги ликвидирам всичките. Но какво излезе на практика — че аз съм прекалено мекушав, започнах сам да вярвам на това, което крещях по площадите. После деветдесет процента от времето си се пазех да не ме убият, а през останалите десет процента се опитвах да изправя Силария на крака. Нима е учудващо, че се провалих?

— Ти не само се провали, Уитакър — каза Каин, — а остави и истински ад след себе си. Стана по-лошо, отколкото преди да дойдеш.

— Съмнявам се. Може да съм вдигнал данъците и да съм въвел смъртното наказание, но внесох ред в местното законодателство, позволих дори да се проведат и избори.

— За да ти е по-лесно да убиеш победителите?

— Само някои от тях, тези, които открито се бореха и саботираха моя режим. И между другото — той се засмя, — те все пак спечелиха. Сега контролират проклетата си планета, а аз се крия под друго име.

— След като ограби хазната им.

— Компенсирах само пътните си разходи. Демокрацията не ми плати достатъчно, за да напусна поста си и трябваше сам да се погрижа за себе си. — Сократ удобно се облегна в стола си. — Трябва да се научиш да бъдеш реалист, Себастиан.

— Вече съм се научил и ти имаш не малка заслуга.

— Виждаш ли? Няма защо да си отправяме болезнени нападки. И двамата сме станали по-добри. Аз открих Бога и едно скромно състояние, а ти си станал талантлив ловец и реалист. Очевидно Силария е помогнала и на двама ни.

— Откри Бога или го откупи?

— Всичко зависи от гледната точка. Дарявам хиляди кредити всяка седмица на Църквата, възхвалявам го всяка сутрин в молитвите си, а той ми се отплаща като ме закриля и подпомага бизнеса ми. Ползата ни е взаимна.

— Сигурен съм — сухо се съгласи Каин. — Но се отклоняваме от темата.

— Силария?

— Сантяго.

Сократ поклати глава.

— Вече ти казах, не мога да говоря за това.

— Колко ще струва, за да можеш?

— Повече пари, отколкото някога ще имаш. С Демокрацията беше по-лесно, тя само ме свали от власт, но от Сантяго могат да се очакват далеч по-лоши неща.

— И не само от него. — Каин бръкна в един от многобройните си джобове, измъкна малък керамичен пистолет и го насочи към гърдите на Сократ.

— Как успя да минеш през системата за сигурност? — попита той, но повече от интерес, отколкото от страх.

— Не само ти имаш такава система. Забрави ли, че съм ловец. Всеки ден ме проверяват подобни скенери. Молекулярната структура на този пистолет е неуловима за детекторите.

— Колко изобретателно, науката напредва. Но все пак, ако ме убиеш, как ще получиш отговор на въпросите си? — Сократ извади дълга пура от джоба си и я запали.

— Ако не ми кажеш, има ли смисъл да те оставям жив?

— Ти си ловец на награди, убиваш за пари. За моята глава няма награда.

— Не си насилвай късмета — предупреди го Каин. — Ти си човек, който нямам нищо против да убия и безплатно.

— Хм, ние от Силария се оказахме странна сбирщина — изсмя се Сократ.

Теруилиджър се намеси.

— Хей, приятел, на твое място бих се разтревожил. Не кой да е, а Сонгбърд е насочил пистолета си към теб.

— Опитваш се нещо да ми кажеш ли? — попита Сократ и с демонстративно безразличие издуха дим от пурата си.

— Да, че той ще го направи. Това му е работата и окото му няма да мигне.

— Надявам се, че е по-умен от теб. Ако ме убие, няма да научи нищо, а и знае, че скоро ще дойде друг човек.

— Нямам никаква причина да те оставям жив, освен ако не ми кажеш това, което ми трябва. Колкото до твоя посетител, мисля, че отново хитруваш.

— Този път не, Себастиан. — Сократ погледна часовника си. — Тя вече е закъсняла с няколко минути, но ще дойде. Журналистка е и ако ме убиеш, името ти ще се появи в новините оттук до Делурос.

Каин го погледа втренчено около минута, а после се обърна назад.

— Я виж ти, много красива кана. От кого е направена, от санфоритите?

— Не, от робелианците. Защо?

— Сигурно струва около двайсет хиляди кредита?

— Малко повече.

От пистолета на Каин излезе малко пламъче и каната се пръсна на хиляди дребни парченца. Халфпени тихичко извика от изненада.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Себастиан? — Сократ скочи от стола си, но бързо седна, когато оръжието се обърна към него.

— Преговарям. Кажи ми колко си платил за разпятието, украсено с диаманти?

— Да те вземат дяволите, Себастиан! Това е безценно произведение на…

— Имаш десет секунди да ми кажеш това, което искам или ще го видиш за последен път.

— Тогава унищожи всичко, няма да ми е проблем да ги поръчам отново.

— Говориш сериозно, предполагам?

— Напълно. Не ме интересува какво правиш.

— Явно подходът ми е неправилен. Колко струва една колянна капачка?

— Не много скъпо.

— Гледай ти, Уитакър Дръм се оказа и смел човек. Това вече ме учудва.

— Аз не се правя на герой, но знам, че Сантяго може да ми причини много повече болка, отколкото ти.

— Не бих залагал така смело живота си, ако бях на твое място.

— Прекалено добре те познавам и знам, че можеш да направиш всичко, но не и да ме убиеш.

Каин се готвеше да му отговори, но точно в този момент от вратата се чу тих звън.

— Това е тя. — Сократ показа малкия холографски екран. — Съветвам те да оставиш пистолета си на земята и да си тръгнеш, докато все още можеш да го направиш.

— Няма да стане — отсече Каин. — По каква работа идва?

— Вероятно иска същото, което и ти.

Звънът се повтори.

— По-добре да й отворим — обади се Теруилиджър. — Тя сигурно знае, че Сократ е вътре.

Каин кимна и дребният комарджия отиде при малкия команден пулт на стената, точно зад стола на Сократ. Първите два бутона, които натисна, пуснаха музика и намалиха осветлението, но третият отвори входната врата.

Секунда по-късно в стаята влезе руса жена, на около трийсет години. Имаше няколко килограма в повече, но това не пречеше на фигурата й. Туниката и панталоните й бяха практични, а не стилни, на лицето й нямаше никакъв грим. През едното й рамо бе преметната кожена чанта. Жената прецени с един поглед каква е ситуацията и се обърна към Каин.

— Не го убивайте преди да говоря с него — каза тя. — Обещавам ви, че изчакването ще си струва.

— Никой никого няма да убива засега — прекъсна я Сократ. — Все още сме на фазата на заплахите.

Каин се отдръпна няколко крачки назад, така че да наблюдава и двамата.

— Коя сте вие и по каква работа сте тук?

— А може ли и аз да ви попитам същото?

— Може, но аз ви зададох въпроса първи и плюс това имам насочен пистолет.

— Добре, казвам се Въртю^[1] Маккензи. Журналистка съм и правя документални холограми.

— Защо сте тук?

— Дойдох да направя репортаж за Сократ.

— Къде е техническият ви екип?

— Аз сама си върша цялата работа и с това отговорих на всички ваши въпроси. А сега бихте ли направили същото?

— Имам един последен въпрос. Говорили ли сте с Уитакър Дръм досега?

— Кой, по дяволите, е той?

Каин се усмихна доволно.

— О’кей, казахте ми всичко, което ме интересуваше. Теруилиджър, разкарай я оттук.

Комарджията се надигна и тръгна към нея.

— Не се приближавай — каза Въртю и вдигна ръка, за да го спре.

Теруилиджър се усмихна и направи още една крачка. Секунда по-късно Маккензи замахна с крак, удари го под коляното и той се свлече на пода с възмутено охкане.

— Извинявай, приятел, мисля, че бях достатъчно ясна.

— Мили Боже! — възкликна Сократ. — Тук става интересно.

— Млъквай! — избухна Каин.

— Е, готов ли сте да отговаряте на въпросите ми? — попита Въртю, без да обръща внимание на Теруилиджър.

— Добре, какво ви интересува? — рече Каин.

— Как се казвате?

— Себастиан Каин.

— Същият, когото наричат Сонгбърд?

— Да.

— Защо искате да го убиете?

— Не искам, нужно ми е същото, което и на вас.

— И то е?

— Информация за Сантяго.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не знаехте, че Сократ преди се е казвал Уитакър Дръм. Единственото по-забележително нещо, което е направил след като е с ново име, е да се срещне със Сантяго.

— Засегнат съм от отношението ти, Себастиан.

— Какъв е вашият интерес към Сантяго? — попита Маккензи.

— Професионален. А вашият?

— Също. Успях да убедя някои влиятелни хора, че ще направя документален филм за Сантяго, като при това им измъкнах доста пари в аванс.

— И сега е време да се издължите?

— Да, така е, но напредвам много бавно. Отне ми около година да стигна до Сократ, затова и ви казах да не го убивате преди да съм говорила с него. — Тя посочи с глава към Халфпени. — А този кой е?

— Името му е без значение — отвърна Каин.

— Благодаря за комплимента, Сонгбърд. Мисля, че нещо ми е счупено.

— Ако беше счупено, изобщо нямаше да можеш да се движиш — сряза го Въртю. — А сега млъкни и спри да хленчиш.

Теруилиджър я погледна мрачно и започна да масажира крака си.

— И така, г-н Каин — обърна се тя към ловеца, — какво ще правим?

— Вашето предложение?

— Интересите ни са сходни, но не идентични. Щом взема интервюто си, нямам нищо против да убиете Сантяго. Смятам, че репортажът ми няма да ви попречи да си приберете наградата. В такъв случай не виждам никакъв смисъл да се бием до смърт, за да видим кой първи ще получи необходимата му информация.

Каин кимна.

— Което ни отвежда отново при теб, Уитакър.

Сократ се усмихна.

— Нищо не се е променило, Себастиан. Ти не можеш да си позволиш да ме убиеш, а аз не мога да предам Сантяго. Дори и да ми причиняваш болка, няма да получиш нищо.

— Странно защо си мислиш, че Сантяго е по-голям инквизитор от мен.

— Не ставай глупав, Каин — намеси се Маккензи. — Има по-бърз и лесен начин да научим това, което ни е нужно.

— Очаквам предложения.

— Ще му инжектираме няколко милилитра ниатол и той ще ни каже всичко, което искаме.

— За съжаление ловците никога не носят със себе си ниатол.

— Тогава ще се окаже, че имаш страхотен късмет, защото аз дойдох подготвена.

— Значи си очаквала, че може да ти дотрябва?

— Всичко се случва.

Маккензи измъкна едно пакетче от чантата си и започна да го разопакова.

— Нямало е откъде да знаеш, че ще бъда тук. Как смяташе да се справиш с него?

— По същия начин, по който убедих и твоето приятелче да не ме закача. — Тя извади шишенце, обвито в хладилна опаковка и напълни една спринцовка с мътната течност.

— Е, Уитакър, ще стоиш ли мирен или ще трябва да те държа?

— Добре, Себастиан — въздъхна Сократ, — печелите. Оставете този наркотик. Сам ще ви кажа всичко, което искате.

— Много хитро, но вече е твърде късно. Предпочитам да използваме ниатола, може паметта ти да е избледняла. Хайде, вдигни си ръкава.

Сократ изпълни нареждането, а Въртю се приближи към него със спринцовката.

— Това не е ли повече, отколкото е необходимо? — попита Каин, забелязал пълния догоре стъклен цилиндър.

— Ще му инжектирам само два милилитра — отвърна журналистката. — Нямаме време да чакаме течността да се размрази.

— Теруилиджър, ела тук и го дръж, да не би случайно да му хрумне нещо друго.

Халфпени колебливо погледна първо към Сократ, после към Каин.

— Защо ти не го направиш?

— Моята работа е да държа пистолета, а твоята — да слушаш какво ти се казва. Хайде, върви, няма да те ритне.

Теруилиджър предпазливо се приближи към Сократ.

— Маккензи, чувал съм за ниатола, но никога не съм го използвал — каза Каин. — Не ми се е налагало да карам някого да се изповядва. След колко време ще подейства?

— Около деветдесет секунди или малко повече. — Въртю показа на Теруилиджър как да държи ръката на Сократ, откри къде е вената му и започна да инжектира ниатола.

Нещата, които се случиха след това, протекоха толкова бързо, че дори и Каин не успя да реагира.

С невинен жест Сократ дръпна от пурата си, а после я залепи върху ръката на Въртю Маккензи. Тя извика изненадано и отскочи настрани. Теруилиджър се опита да направи нещо, но само се озова между тялото на Сократ и насочения пистолет.

— Лягай на пода! — изкрещя Каин и сякаш още преди да изрече това, дребният комарджия вече беше на земята.

Сократ изля цялото съдържание на спринцовката във вените си, без някой да успее да му попречи.

— Ти загуби, Себастиан — каза той с иронична усмивка.

— Тъпо копеле, какво направи! — изкрещя Маккензи. — След по-малко от минута ще си мъртъв.

— Така поне е безболезнено — прошепна Сократ.

— Е, щом скоро ще срещнеш твоя господ, надявам се поне да ти прости всички грехове.

— Не се тревожи за мен, Себастиан, ние с него се разбираме много…

Думите му се провлачиха и той се строполи по очи на пода.

— По дяволите! — избухна Маккензи. — Кой би могъл да очаква, че ще направи подобно нещо. — Тя се наведе, отвори клепачите му, а после отново ги затвори. — Мъртъв е.

— Наистина ли? — учудено попита Теруилиджър.

Никой не му обърна внимание.

— Благодаря ти, Маккензи — саркастично подхвърли Каин. — Свърши добра работа.

— Само не ми се прави на началник — сопна се тя. — Ако си знаел, че това ще се случи, трябваше да ми кажеш.

— Трябваше да го направя както бях решил.

— Също нямаше да успееш. Не разбра ли, че той беше готов да изтърпи всичко, но не и да предаде Сантяго. — Въртю замислено изгледа Сократ. — По дяволите, що за човек е той, щом внушава такъв страх в тези, които го познават?

— Може би ще е по-добре за теб да не научаваш отговора на този въпрос. Просто върни парите, които си взела — предложи Каин.

— Не мога, вече похарчих по-голямата част — въздъхна тя. — Трябваше да направя репортажа, а и вече загубих около година от живота си.

— Познавам хора, които от трийсет години са след Сантяго.

— Но никой не е стигал толкова близо — възрази Въртю. — Ако журналист направи репортаж и холограми на Сантяго, ще бъде не по-малко известен от него самия. Ще му трябва склад за наградите, които ще получи. Ще може сам да си избира следващата работа и парите, за които да я свърши. Усилията си заслужават.

— Добре тогава, приятно преследване.

— Все още не съм се предала — упорито заяви тя. — Имам и други следи.

— О, така ли? — наостри уши Каин.

— Е, Себастиан? — погледна го Маккензи.

— Какво?

— Ще ти кажа какво знам, ако и ти направиш същото.

— Защо не, това е сделка.

— Но има едно условие.

— Слушам.

— Ще държим постоянна връзка, всеки ще осведомява другия докъде е стигнал.

— И как ще става това?

Маккензи посочи с пръст към Халфпени.

— Използвай него. И без това не става за друго.

— Ей, по дяволите, изчакайте една минута! — възмути се комарджията.

— Не става — поклати глава Каин. — Не мога да му намеря кораб.

— Нека използва твоя, няма да бъдем толкова надалеч.

— А не мислиш ли, че той ще изчезне с него и ще го продаде на първата планета?

— Хей, по дяволите, защо говорите така, все едно не съм в стаята? — намеси се Теруилиджър.

— Млъкни! — отряза го Въртю. — Предложи му десет процента от наградата и ще спечелиш лоялността му.

— Досега не съм му предлагал никакъв процент. Защо да променям това?

— Защото следите ти бяха дотук.

Каин замислено сведе глава.

— Но ако и твоите следи са същите като моите, сделката се разваля.

— Съгласна съм.

— Няма ли поне да ме питате какво мисля? — обади се Халфпени.

— Искаш ли десет процента от двайсет милиона кредита, за да правиш каквото ти се каже?

Теруилиджър няколко секунди гледа объркано към Въртю, докато проумя какво му се предлага.

— Навит съм.

— Щях да се учудя, ако не беше. Е, щом това е уредено, трябва да се оправим и с тялото.

— Аз ще имам грижа — измърмори Каин. — Това ми е работата.

— Не забравяй да минеш през пощата, може да има награда за него.

— Ще го направя.

— Мисля, че заслужавам половината, все пак ниатола беше мой.

— Ти журналистка ли си или ловец на награди? — сухо я попита Каин.

— Да кажем, че съм ниско заплатена журналистка.

— Добре, ако има награда, вземаш половината.

— Знаеш ли — обади се Теруилиджър, който внимателно я оглеждаше, — ти можеш да бъдеш много привлекателна, стига само да положиш малко повече усилия.

— Жалко, че не мога да кажа същото за теб. — Тя се обърна пак към Каин. — Е, Сонгбърд, готов ли си да си сравним бележките?

— Напълно.

— Странно защо, но имам чувството, че нашите отношения ще бъдат дълги и може би ще станат дори приятелски — предсказа Въртю.

— Стига да носят доходи, друго не ме интересува — отвърна Каин.

— Това се подразбира.

— Никога не се е подразбирало — възрази той с усмивка.

Въртю му протегна ръка.

— Партньори?

— Да, партньори.

Двамата стиснаха ръце над неоплакания труп на Уитакър Дръм.