Майк Резник
Сантяго (14)

12.

Жадува той за докосване на плът със плът

и чуди се защо съдбата

не слага край на дългия му път.

Тъгува за жена, защото никога не ще я има

и Шуслер Киборга е най-злощастната машина.

Черния Орфей е срещнал много уникални екземпляри по време на своите странствания из Вътрешната граница. Убийци и комарджии, проповедници и ловци на награди, милионери и просяци, светци и грешници, търсачи на приключения и особняци, но никой от тях не можеше да се сравнява с Шуслер Киборга, а неговата трагедия беше в това, че той дори не искаше да бъде уникален.

Да вземем за пример отец Уилям. Той обичаше да държи речи и да е център на вниманието, а Шуслер се опитваше да бъде незабележим. Сократ се стремеше към властта, а Шуслер я отричаше. Сонгбърд търсеше уединението, а Шуслер го ненавиждаше. Ангела беше убил вече толкова хора, че не знаеше колко са на брой, а Шуслер обожаваше живота на другите и презираше своя. Саргасовата роза не желаеше дори и най-обикновените човешки контакти, а Шуслер копнееше за тях. Мъжете, жените и извънземните, за които Черния Орфей бе писал, бяха ярки и интересни личности, а самият Шуслер беше дори още по-колоритен, но копнееше да бъде незначителен.

Повечето хора виждаха в него някакво чудо на науката, едно невероятно преливане на човек и машина. Само Черния Орфей надзърнал под лъскавата му обшивка, не се спрял да разгледа чудесата на извънземната технология и отишъл право към изстрадалата душа на Шуслер, а после написал това, което видял.

Двамата се срещнали само веднъж и то на Алтаир III, но Орфей прекарал при него цял ден и цяла нощ, докато чуе пълната му, тъжна история. След това на другата сутрин Бардът продължи пътуването си сред звездите, а Шуслер отново останал без надежда, че някога животът му ще завърши.

Нещата започнали да се променят, когато Веселия скитник се приземил на Алтаир III. Предполага се, че двамата биха се разбирали добре, защото единият бе отгледан от извънземни, а другият беше техен продукт, но жаждата на Скитника да притежава чужди неща отблъснала Шуслер, който намирал думата „частна собственост“ за обидна. Ала след като и двамата имали сходни интереси, свързани с Каин, те бързо стигнали до споразумение.

Беше късен следобед, когато Себастиан Каин излезе от лабиринта и прикри очите си с ръка, за да ги предпази от лъчите на яркото жълтеникаво слънце. Той огледа околността и забеляза до купчина червеникави скали малък, извънземен кораб. До него стоеше елегантно облечен мъж, но щом го забеляза, веднага тръгна към Каин.

— Не мога да скрия радостта си, че се справи така блестящо с нея — бяха първите му думи, изречени с доста странен акцент.

— Ти ли си Шуслер?

— Не, казвам се Веселия скитник.

— А, да, Въртю Маккензи ми изпрати съобщение, че може да се натъкна на теб. Не ти ли се струва, че малко си излязъл от полето си на действие?

— Не, в никакъв случай, щом ти си тук. Въпреки че има и по-добри планети. На Алтаир няма нищо, само прах и бръмбари.

— Ако сте сключили сделка с Въртю, предупреждавам те, тя си е между вас двамата — заяви твърдо Каин. — Къде е Шуслер? На кораба ли?

— Хм, ако трябва да сме точни, той е самия кораб.

— Какво искаш да кажеш? — Каин размаза с ръка кацналото на врата му оранжево насекомо.

— Шуслер е киборг.

Каин се обърна към кораба, който блестеше под яркото слънце.

— Никога не съм виждал такъв киборг.

— Е, значи вече си видял. Дори Черния Орфей му е посветил три четиристишия.

— Той пише прекалено много. Все не ми остава време да прочета новите неща.

— Трябвало е да опиташ. Сега щеше да знаеш кой е Шуслер.

— Сериозно ли говориш? Нима наистина Шуслер е кораб?

— А защо да те лъжа?

— Мога да ти кажа хиляди причини. — Каин пропъди рояк мушици, които се опитваха да влязат в очите му. — Как общуваш с него?

— Има специално устройство. Същото, като обикновения корабен интерком.

— Отивам да говоря с него.

— Шуслер няма да избяга никъде, защо не поговориш първо с мен?

— За какво?

— За Сантяго, например.

— Не ме интересува.

— Какво, Сантяго вече не те интересува?

— Ти не ме интересуваш. Чувал съм достатъчно за теб.

— Всичко, което си чул, са лъжи.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Всеки, който е казал истината за мен, отдавна е заровен под земята. — Той извади една тънка цигара и я запали. — Ако не искаш да говорим за Сантяго, какво ще кажеш да побъбрим за Въртю?

— Какво знаеш за нея?

— Това, което ти каза Алтаир, е истина. Въртю отиде да се срещне с Ангела.

— Откъде знаеш какво ми е казала Алтаир?

— Бях на първата ложа по време на вашата малка схватка — усмихна се Скитника, тръсна цигарата си и улучи един десетокрак жълто-червен алтаирски бръмбар.

— Как успя да го направиш?

— С помощта на нашия приятел Шуслер. Той се включи към нейния компютър. Ако трябва да бъда искрен, знаех, че си дошъл при Алтаир за информация, която тя никога нямаше да ти даде. В такъв случай не виждах смисъл и двамата да рискуваме живота си. Открих Шуслер и с него през цялото време те подкрепяхме морално. Все пак, не стана ясно какъв беше този театър накрая.

— Ти какво видя?

— Нищо особено. Тя се опитваше да те накара да я пренесеш през някакъв невидим за нас поток, а също да хвърлиш пистолета си, който наричаше пръчка. Така ли беше?

— Нещо подобно.

— Възхищавам се от теб, Себастиан Каин. Ти наистина си добър. Всеки букмеймър би заложил десет към едно за Алтаир, защото все пак тя се намираше на собствена територия.

— Добре, че вашата морална подкрепа обърна нещата. Какво щеше да направиш, ако тя ме бе убила?

— Почти нищо. Ако ти беше мъртъв, а Въртю при врага, щях да остана без съдружници.

— Има нещо по-лошо от това да останеш без партньори, Скитник. Да имаш такива, които те предават. Защо тя реши да отиде при Ангела?

— Мислех, че няма нужда от обяснения. Стигна до убеждението, че той е с по-големи шансове първи да открие Сантяго.

— Това Въртю ли го каза?

— Не, разбира се. Тя ми обясни, че отива при него, за да го изпрати по фалшиви следи.

— Глупости.

— Точно така. Но не бива да приемаме всичко толкова сериозно. Доколкото познавам Ангела, тяхната среща и животът на Въртю ще продължат най-много десет минути.

— Не, Скитнико. Въртю Маккензи знае как да се защитава и ще му е трудно да я убие. — Каин остана замислен около минута. — Добре, щом Въртю е с Ангела, защо мислиш, че търся друг съдружник?

— Няма нужда да търсиш, той е пред теб — отвърна Скитника със самоуверена усмивка.

— Какво смяташ, че можеш да направиш, ако евентуално станем партньори?

— Много повече от Въртю. Първо, аз съм работил за Сантяго и ще го разпозная.

— Това мога да го свърша и сам.

— И как ще го познаеш, по белега ли? — Скитника се засмя. — Какво ще стане, ако е с ръкавици или си е направил пластична операция? А знам и други неща. Например, къде Ангела ще има най-големи неприятности, познавам повечето хора, които работят за Сантяго, знам къде са складовете му за крадени стоки. Е, какво ще кажеш, може ли Въртю Маккензи да направи нещо подобно за теб?

— Какво искаш в замяна на всичко това?

— Нищо, което заслужава твоя интерес. Ако страдаш от угризения, може да ми дадеш част от наградата, но това ще решиш сам.

— Какви са твоите интереси към Сантяго? — настоя Каин.

— Знаеш ли с какво се занимавам?

— Да, грабежи, контрабанда, убийства.

Скитника се засмя.

— Исках да кажа, освен това.

— Предполагам, че ще ми съобщиш.

— Най-точната дума ще бъде, че съм колекционер. Ти искаш парите от наградата, мен те изобщо не ме вълнуват. Интересуват ме някои неща, които знам, че Сантяго притежава. Въртю, преди да отиде при Ангела, ми каза, че интересите ни са паралелни, но не се пресичат и поне за това се оказа права. Желанията ни никога няма да ни изправят един срещу друг и не виждам причина защо да не работим заедно.

— Защо не се зае сам със Сантяго? Така можеше да спечелиш и наградата, и предметите.

— Аз не съм убиец — поклати глава Скитника. — Не знам какво се опитваше да ти направи Алтаир от Алтаир, но съм сигурен, че на твое място аз нямаше да изляза жив от лабиринта. Ти ще се справиш много по-лесно със Сантяго. Какво ще кажеш от мен информацията, а от теб работата? Това е честна сделка.

— Ще трябва да обмисля всичко.

— Направи го, но по-бързо.

— Защо? Ще си намериш друг убиец ли? — саркастично попита Каин.

— Не, в никакъв случай. Избрал съм теб — отвърна Скитника съвсем сериозно. — Все пак ти уби Алтаир от Алтаир, а знаеш ли само колко ловци досега са се опитвали да го направят? — Скитника смачка тлъсто насекомо, кацнало на бузата му. — Не забравяй, че това е състезание. Всяка наша загубена секунда дава предимство на Ангела.

— Мисля, че спомена за някакви проблеми, с които ще се сблъска?

— Да, но те само ще го забавят, няма да го спрат.

— Защо не предложиш услугите си на него?

— Защото той няма нужда от никого. — Скитника протегна ръка. — Е, споразумяхме ли се?

Каин погледна ръката му, но не я стисна.

— Хайде, нищо не можеш да загубиш — настоя Скитника.

Най-накрая Каин почти насила кимна с глава.

— Добре. Дано само информацията ти не се окаже фалшива.

— Не се безпокой, няма такава опасност.

— Да направим проверка. Къде Въртю мисли, че ще се срещне с Ангела?

— Ако има късмет, на Ламбда Карос III.

— А ако няма?

— Или на Ню Еквадор, или на Кестадос IV. Зависи какво ще научи на Ламбда Карос.

— Халфпени Теруилиджър е в кораба ми. Какво ще кажеш да го изпратя след Въртю Маккензи? Така ще знаем със сигурност къде е Ангела.

— Имаш ли му доверие?

— Вярвам, че ще се води от собствения си интерес. Ако остане с мен, може само да забогатее.

— Извини ме за любопитството, но щом е на твърда заплата, защо не дойде да ти помогне, когато влезе в лабиринта?

— По същата причина, която изтъкна и ти. Той е комарджия, а не убиец.

— Туш! — засмя се Скитника. — Да не би да говорим за същия Теруилиджър, който е измамил Менмаунтин Бейтс?

— Да, това е другата причина, която го кара да бъде лоялен към мен — потвърди Каин. — А сега, ако нямаш какво да добавиш, ще отида да поприказвам и с Шуслер.

Скитника захвърли цигарата си в праха и смачка фаса с ток.

— Добре, ще дойда с теб. Предупреждавам те да не бъдеш груб с него. Някой път се държи странно, но ни е необходим.

— Той?! Искаш да кажеш Шуслер?!

Скитника кимна.

— Не само аз разполагам с информация, а неговата е доста интересна. Знае всяко място, на което е била Алтаир и всеки човек, с когото се е срещала. Щом не е получила директно от Сантяго поръчката за убийството на Кастартос, вероятно Шуслер знае поне откъде е дошла.

— А аз какво да му предложа? — попита Каин. — Щом е кораб, едва ли ще приеме пари.

— Сигурен съм, че Шуслер ще измисли нещо.

— Не съм толкова убеден. Щом е поискал да стане космически кораб…

— От нашия малък разговор разбрах, че думата „поискал“ едва ли е най-подходящата.

Те стигнаха до кораба и страничната врата се отвори веднага.

— Ти върви, аз ще изпуша още една цигара.

— Защо не го направиш вътре? — стана подозрителен Каин.

— Шуслер мрази да се пуши в стомаха му. Твърди, че му се повдигало.

Каин се намръщи и влезе през люка на кораба. Озова се в ярко осветена командна зала. Екраните, уредите за управление и интериорът бяха по-различни от всичко, което бе виждал досега. Дори и дигиталните монитори показваха данните си на някакъв непознат език.

— Шуслер, тук ли си?

— Винаги съм тук — отвърна му приятен, мелодичен глас.

— Аз съм Себастиан Каин.

— Знам, виждам те.

— Ти можеш да виждаш?!

— Да, свързан съм с разнообразни сензорни устройства.

— Значи виждаш не само навън, но и вътре?

— Аз чувам, имам обоняние, виждам на огромни разстояния и имам хиляди други усещания, които са непознати за хората.

— Сигурно е много полезно?

— Ако ти харесва да бъдеш кораб.

— А на теб харесва ли ти?

— Не.

— Защо тогава си кораб?

— Случи се преди седемнайсет години. Бях бизнесмен и пътувах за една конференция на Алфа Прего. Получих повреда и катастрофирах на Калкос II.

— Никога не съм чувал за такава планета.

— Тя е извън Границата. Населена е от раса, наречена граал.

— И за нея нищо не знам.

— Нищо чудно, защото Демокрацията все още не е чувала, че те изобщо съществуват. Както и да е, катастрофирах на тяхната планета и когато ме открили и извадили от тялото ми парчетата метал, от него не останало почти нищо. Успели да ми спасят живота, един Господ знае как, а след пет месеца, когато излязох от комата, ми предложиха два варианта: да ме оставят да умра, бързо и безболезнено или да живея като киборг. Бях млад, живееше ми се и исках да видя толкова неща, затова избрах второто.

— Но защо са те направили кораб?

— Защото на тази планета произвеждаха единствено кораби. Използваха частите, които имаха под ръка.

— Можели са да използват изкуствени органи. Моето око е изкуствено, но с него виждам много по-добре отколкото с онова, което загубих.

— Само че те бяха извънземни.

— Можели са да се свържат с някоя близка планета.

— И да го бяха направили от мен беше останало съвсем малко. Искаш ли да видиш човешките ми останки?

— Да, защо не.

— Приближи се до този компютър вдясно от теб.

— Този ли?

— Да.

— Всички надписи са на неразбираем език.

— Да, на граалски са. Докосни третия бутон отляво надясно на най-горния ред.

Каин натисна бутона и пред него зейна малък отвор. Вътре имаше черна кутия, не по-голяма от двайсет сантиметра, а към нея водеха хиляди кабели и тръби.

— Господи! Само това ли е останало от теб?

— Сега разбираш ли защо не са си направили труда да търсят изкуствени органи? — мрачно попита Шуслер, преди отворът да изчезне. — Все пак те са извършили истински чудеса. Когато искам да свия пръстите си, променям налягането на жироскопите си. Когато огладнея, подавам гориво към изкуственото си тяло. Когато искам да говоря, специална електронна система чете мислите ми и ги превръща в това, което чуваш. Нали разбираш, аз не контролирам този кораб, аз самият съм кораба. Сам следя своите функции, ориентирам се в пространството, свързвам се с планети, други кораби, защитавам се с всички известни оръжия, ако това е необходимо. Все още не знам какви са максималните ми способности. Граалските компютри не използват двоичната система и сега всеки ден продължавам да откривам по нещо ново.

— Звучи доста интересно — подхвърли Каин, без особен ентусиазъм.

— Напротив, звучи ужасно.

— Е, по-добре е, отколкото да си мъртъв.

— Когато бях млад и аз мислех така. Но се оказа, че съм грешил. Ако желая, мога да анализирам въздуха, да го разделя на молекули и атоми, да го направя подходящ за дишане, но самият аз не мога да го дишам. Мога да приготвя което ястие от галактиката ти хрумне, но не мога да го опитам. — Шуслер замълча за момент, а когато продължи, гласът му беше още по-мелодичен. — Мога да преброя порите на една женска ръка, да ти дам точния й химически състав, да измеря пръстите й до милиардна част от милиметъра, но не мога да я докосна.

— Защо, след като си толкова нещастен, не си опитал да се самоубиеш? Едва ли е толкова трудно да се разбиеш на първата планета или да се приближиш до някоя звезда.

— Всеки човек би постъпил така, но не и една машина.

— Но ти си човек — възкликна Каин. — Само носиш този кораб, както аз — дрехите си.

— Бих искал да е така, но уви, не е. Аз съм кораба, а корабът — аз. Двамата сме едно неразделно цяло и граалските конструктори ми вградиха два закона, които не мога да нарушавам. Първо, да предпазвам собственото си съществуване.

— И второ?

— Струвах доста средства на граал, трябваше да си възвърнат част от тях, като ме продадат на търг. Така втората ми директива стана да се подчинявам на новия си собственик за период от трийсет стандартни галактически години.

— А кой е собственикът ти?

— Беше Алтаир от Алтаир.

В този момент Веселия скитник влезе в командната кабина.

— Ох, ужасно е горещо отвън. — Той се отпусна на едно от ергономичните кресла. — Каин, Шуслер зададе ли ти въпроса?

— Какъв въпрос?

— Е, щом не знаеш, вероятно не ти го е задал. Нали, Шуслер?

— Не, все още не съм.

— За какъв въпрос говорите? — повтори раздразнено Каин.

— Имаме да обсъдим много неща, преди да стигнем до него.

— Знаеш ли, Каин, предложих му много добра работа на моята планета Голдънрод, но той отказа.

— Никога няма да превозвам крадени стоки.

— И ти също можеш да се смяташ за крадена стока. Имаш още тринайсет години, докато ти свърши договора.

— Не съм крадена стока, аз принадлежа на Каин.

— Какво?! — извика учуден Каин. — Това не е алтаирски закон.

— Записано е в договора ми с граал. Когато разбраха, че новия ми собственик Алтаир от Алтаир често нарушава основните човешки закони, те открито уточниха, че ако някой ловец на Демокрацията я убие, аз ставам собственик на този ловец. След като прибереш наградата за Алтаир, аз ставам твоя собственост.

— Глупости, Шуслер, не искам да ставам твой собственик.

— Чакайте малко — намеси се Скитника. — Не си заслужава сега да спорим за това.

— Шуслер, когато бях в лабиринта, останах с впечатление, че искаш да ми помогнеш — Каин гледаше към мястото, където бяха останките на човека Шуслер. — Какво имаше предвид?

— Че ще ти кажа къде е била Алтаир, с кого се е срещала и за какво е разговаряла.

— Можеш да прехвърлиш тези данни на моя корабен компютър и след това се чувствай свободен, нямам нужда от теб.

— Нали ще изпратиш Теруилиджър с твоя кораб на Ламбда Карос — обади се Скитника.

— Защо пък да не използва твоя? Нали сме съдружници.

— Не това е единственият проблем. Системите ни използват различни езици, не мога да прехвърлям информация.

— Стига глупости! Нали знам, че координатите са валидни за цялата галактика. Каква е истинската причина, за да не го направиш?

— Моля те, нека остана с теб! — отвърна Шуслер с нотки на отчаяние в гласа. — Толкова отдавна не съм говорил с човешко същество. — Каин изглежда се колебаеше и киборгът продължи. — Ще правя всичко, което пожелаеш, докато открием Сантяго. Ще те водя, ще те храня, ще те отбранявам, в замяна единствено на компанията ти.

— И нищо друго?

— Докато открием Сантяго. Тогава ще имам само една молба към теб.

— Каква?

— Да ме убиеш — отговори Шуслер Киборга.