Майк Резник
Сантяго (13)

11.

Ела, ако смееш, ела, но внимавай.

Ела в бърлогата на Алтаир от Алтаир.

И кажи една молитва за глупавите хора,

попаднали в клопката на Алтаир от Алтаир.

Прекалено много истории за Алтаир от Алтаир се разказват на Границата. Някои твърдят, че и тя като Веселия скитник е отгледана от извънземни, но за разлика от него, е намразила своята собствена раса. Други твърдят, че изобщо не е човешко същество и може да си променя формата, когато поиска, а също да омайва жертвите си с прелъстителна песен на сирена.

Омир от Троя, който се обяви за Народен поет и прекара половината от живота си, опитвайки се неуспешно да напише сага за Границата, която да има по-голям успех от епоса на Черния Орфей, се кълнеше, че Алтаир е мутантка, която убива враговете си с мисловни гръмотевици, пронизващи съзнанията им.

Имаше дори една група на Уолпиргус III, планета, колонизирана от вещици и сатанисти, която вярваше, че Алтаир от Алтаир до съвършенство е овладяла черната магия и може да донесе смърт и разрушения само с едно проклятие или клетва.

Ако говорим за Черния Орфей, той както винаги отишъл при самата нея, за да разбере истината. Струвало му цял месец, докато я открие, а после изчакал още една седмица, за да получи разрешение да я посети. И когато най-после те се срещнали, Орфей съвсем неочаквано открил, че тя е най-красивата жена, която бил виждал след смъртта на Евридика.

Той си тръгнал само след двайсет минути и за това време не успял да разбере дали наистина е жена, но се убедил, че е една от най-добрите и жестоки професионални убийци. Орфей никога не споменал нищо повече за нея и макар да й посветил няколко стиха, когато някой го питал за Алтаир, той веднага гледал да смени темата. Нещо се било случило през тези двайсет минути, докато били заедно, и то оставило траен белег в паметта му, чак до неговата смърт.

Един от хората, които съжаляваха, че Черния Орфей не е описал какво е преживял, беше и Себастиан Найтингейл Каин. Сега той дори не предполагаше какво предстои да му се случи. Две седмици му бяха необходими, за да разбере факта, че Алтаир не живее на Алтаир III, а под повърхността на самата планета.

Преди два часа слезе там, извади пистолета си и навлезе в сложен лабиринт от тунели и канали, който водеше към нейната квартира. Струваше му десет хиляди кредита само, за да разбере откъде да влезе, а следващите два дни прекара в игра на криеница с трима мъже, които го преследваха още от космодрума. Най-накрая, когато се убеди, че след него няма никой, навлезе в подземния свят на Алтаир от Алтаир.

Температурата бързо спадаше и въздухът стана застоял и влажен. Всички коридори бяха осветени от синкава светлина, но никъде нямаше указания или знаци. След около час Каин се озова на мястото, откъдето беше тръгнал. Изруга наум, извади ножа си и започна да прави резки по стените там, откъдето бе минал вече веднъж. Реши да върви още около час и ако дотогава не открие Алтаир, да излезе на повърхността и да убие човека, който му бе продал тази информация, а след това вероятно да търси друг източник. Имаше и друг вариант — да се върне в хотела, тримата мъже да го последват и там по познатите начини да научи от тях каквото му трябваше.

Продължи напред, като се чудеше не е ли най-добре да не си губи времето, а да излезе още сега на повърхността. Изминаха няколко минути, когато избягвайки коридорите, които вече бе маркирал, стигна до тунел, разделен на два ръкава, единият от които не светеше с познатото синьо, а с яркочервено. Без да се колебае, той тръгна по него. Продължи да напредва и скоро светлината стана още по-силна. Изведнъж коридорът свърши и Каин се озова в малък вестибюл, водещ към огромна зала. Опита се да направи още една крачка, но усети, че нещо го отблъсква. Пред него имаше невидимо електронно поле. Приближи се по-внимателно и разгледа вътрешността. Стените бяха от някакви изкуствени призми, които излъчваха мека, жълтеникава светлина, таванът не се виждаше, защото се губеше нагоре в тъмнината. В единия ъгъл имаше огромен аквариум, пълен с различни водни извънземни същества. Стените му не бяха от стъкло, а от зеленикаво електронно поле. В самия център на залата бе разположена работна маса с компютър и пет монитора, първият с някакви данни, а другите четири следяха различни секции от лабиринта. Вляво имаше две кожени кресла — едното бе празно, а на другото седеше необикновено красива жена. Лицето и тялото й бяха човешки, но в толкова идеална пропорция, че повече приличаха на извънземни. Кожата беше млечно бяла, косата — дълга и гарвановочерна, очите бяха тъмносини, всичко от формата на устните до малките уши и трапчинки на бузите, бе съвършено. Тялото й беше облечено в къса рокля, прикриваща съвсем малко от него, а металическата материя, от която бе направена, променяше цвета си, когато жената се движеше или дишаше.

— Добре дошъл, Себастиан Каин — заговори тя с музикален глас. — Отдавна наблюдавам как се справяш с лабиринта ми.

— Ти ли си Алтаир от Алтаир?

— Разбира се.

— Идвам от доста далеч, за да говоря с теб.

— Ще ми бъде много приятно. Имаме толкова общи неща помежду си. Впрочем, затова и те оставих и да стигнеш дотук. Ти си едва третия човек, който влиза в тази стая.

— Все още не мисля, че съм влязъл.

— Трябва да се защитавам — извини се тя. — За главата ми има награда, а ти си ловец.

— Не съм дошъл за това, а само да поговорим.

— Защо тогава се движиш с пистолет в ръка от мига, в който влезе в лабиринта?

— Не си само ти, която се безпокоиш за живота си. Аз няма да съм първия мъж, който си убила.

— И двамата сме професионални убийци. Искаш ли да сключим временно примирие?

— За какъв период?

— Ще ти съобщя по-късно.

— Съгласен съм.

— Тогава остави пистолета си във вестибюла. Ще го вземеш, когато си тръгваш.

— Няма да стане.

— Поне го прибери в кобура.

Каин го направи и Алтаир натисна един бутон пред себе си.

— Силовото поле е дезактивирано, можеш да влезеш.

— Благодаря.

Каин влезе в залата и пристъпи по меката материя, която променяше постоянно цвета си от стъпките му.

— Отдавна искам да се срещна с теб, Себастиан Каин.

— Така ли?!

— Да — каза тя. — Да си убиец е доста самотна професия и рядко някой идва при мен, още по-малко колега.

— Ние не сме колеги. Ти може да си убиец, но аз съм ловец на награди.

— Ала по много неща нашите професии си приличат — изтъкна тя. — Безкрайното очакване и преследване на жертвата, моментът, когато дърпаш спусъка, мислите, които ти идват след това, самотата, угризенията на съвестта… Не си ли съгласен?

— Може би, но разликите са много повече. Най-съществената е, че ти ще убиеш всеки, ако получиш пари за това, а аз само този, който е престъпник.

— Да, истина е. Дори сред ловците, ти оставаш забележителна личност.

— В какъв смисъл?

— Повечето ловци, които сега се правят на борци за справедливост, са имали криминално минало. Макдугъл Миротвореца е бил контрабандист, Жил Сан Питие и Барнаби Уилър — бандити, дори Ангела е бил убиец, само ти винаги си бил на страната на закона.

— Грешиш. И за мен имаше награда.

— Това беше твърде отдавна и ти си се сражавал на страната на бъдещото правителство.

— Откъде знаеш?!

— Доста неща знам за теб, Себастиан. Ако искаш да живееш по-дълго, трябва добре да познаваш лицето на врага си.

— Аз не съм твой враг.

— И Сантяго не ти е враг. Защо искаш да го убиеш?

— Какво те кара да мислиш, че съм тръгнал след Сантяго?

— Кой друг би те отвел толкова далеч от Кийпсейк? — вдигна рамене тя. — Отговори на въпроса ми, защо искаш да го убиеш?

— Имаш ли представа каква е наградата за него?

— Взел си достатъчно други награди и нямаш нужда от пари.

— Всеки се нуждае от пари, независимо колко има.

— Човек като теб сигурно се ръководи и от други причини.

— Да, ако го убия, това ще значи нещо.

— Ах! — усмихна се тя. — Знаех си, че си различен! Аз съм извършила хиляди убийства, но никога не съм постигнала нещо значимо.

— Ами президента на Алсатия IV?

— В следващия миг вече имаше нов президент и какво се промени? Не, Себастиан, красотата да убиваш е, че нищо няма значение и че винаги има много работа. Единствен ти от убийците, които познавам, искаш името ти да се свързва с нещо значимо.

— Кажи ми нещо за убийците, които познаваш.

— Имаш ли някого предвид?

— Сантяго.

— Никога не съм го виждала.

— Аз не мисля така.

— Защо?

— Убила си един мъж на име Кастартос.

— Не виждам никаква връзка между двамата.

— Кастартос се е опитал да предаде Сантяго, но е постъпил глупаво, защото е споделил плановете си с Джонатан Стърн. Предполагам, че Сантяго е поръчал смъртта на Кастартос и ако го е направил директно, ти би трябвало да знаеш къде се намира.

— Сантяго никога не прави нещо сам, винаги използва посредници.

— Познаваш ли някой от тях?

— Не е твоя работа.

— Страхуваш се да не научи, че сме се срещали?

— Той вече знае.

— Откъде и как?

— Сантяго знае всичко.

— Защо всички се опитват да го представят като супермен?

— Той също е човек и може да бъде убит, както всеки друг. Вие с него много си приличате.

— Искаш да кажеш, защото и двамата можем да бъдем убити?

— Това също — отвърна Алтаир със странна усмивка.

Изведнъж в аквариума до тях настъпи раздвижване. Издължена яркооранжева риба без очи се стрелна към дъното и изрови от пясъка жълто-черно ракообразно. Тя стремително го изнесе на повърхността и атакува коремните му части. Водата около тях веднага се оцвети в розово, а в последвалото пиршество се включиха още няколко същества, всички от различни видове.

— Прекрасни са, нали? — каза Алтаир и на лицето й имаше почти извънземно възхищение. — Знаеш ли, те са жестоки, защото убиват не само, за да се хранят, но и за удоволствие.

— Много интересно — отвърна с безразличие Каин.

— Обичам да ги гледам с часове. Има едно създание, което се крие в пясъка. Оцветено е като утринно слънце и другите непрекъснато го търсят, но все не могат да го открият. Нарекла съм го Сантяго.

— А коя риба е Алтаир от Алтаир?

— Никоя. Аз убивам само срещу възнаграждение.

— Никой не говори за убиване. Искам само да науча къде се крие Сантяго. Готов съм дори да ти дам и процент от наградата, стига информацията ти да е полезна.

— О, така ли?!

— Десет процента от наградата, без никакви рискове.

— А знаеш ли какво ще направя, ако се опиташ да убиеш дори и една моя риба?

— Какво?

— Ще те убия. И знаеш ли защо? Защото ще се опиташ да вземеш нещо, което не ти принадлежи.

— Нима искаш да ми кажеш, че Сантяго е твой?

— Да, той е мой.

— Тогава защо е още жив?

— Защото наградата расте всяка година, а аз съм достатъчно търпелива. Ще изчакам още малко и тогава ще го убия.

— И сега наградата е прекалено голяма.

— Изчакай още година и ще видиш.

— Не се ли страхуваш, че някой ще те изпревари?

— Нима мислиш, че той може да бъде убит толкова лесно? Забравяш кой е Сантяго.

— Защо тогава не ми дадеш информацията, която имаш?

— Няма да ти помогне с нищо.

— Остави на мен да преценя.

Алтаир тежко въздъхна.

— Не разбираш ли, че има и по-ценни неща от информацията?

— Например?

— Твоят живот, например. Само Черния Орфей е излязъл жив оттук, но ти си същия самотник като мен и ще те оставя да си тръгнеш. Върни се на Кийпсейк и потърси някоя по-лесна награда.

— След като открия Сантяго — отговори той и застана нащрек.

— Излиза, че си глупак. Дори сега, когато говорим, Въртю Маккензи бърза към Ангела, за да те предаде.

Каин изглеждаше учуден само за момент — после вдигна рамене.

— Няма да ми е за първи път да ме предадат, а на нея срещата с Ангела няма да й донесе нищо.

— Да, така е. Време е и аз да се срещна с него, за да сложа край на това — съгласи се Алтаир от Алтаир.

— Навлязъл е в твоя територия?

— Да.

— Ако започнеш да убиваш всеки ловец, който е тръгнал след Сантяго, ще имаш доста работа.

— Повечето са само незначителни прашинки сред необятния космос. Дори Макдугъл и Джони Уан-Ноут няма да намерят Сантяго. Единствените ми конкуренти сте ти и Ангела.

— А Жил Сан Питие?

— Ангела го уби миналата седмица. Жил го откри на Гленовар и му предложи помощта си. Ангела никога не е понасял конкуренцията.

— Бях го предупредил да не ходи при него.

— Разбираш, предполагам, че аз имам всички причини да постъпя с теб както Ангела с Жил Сан Питие.

— Не бих ти го препоръчал.

— Забрави за пистолета си, Себастиан Каин. Няма да ти помогне с нищо.

— Ще ме извиниш, но не съм склонен да ти повярвам. — Той извади оръжието си и го насочи към нея.

— И как ще ме убиеш? Куршум в главата? Това ли е запазеният ти знак?

— Нямам такъв.

— Всички добри убийци имат запазен знак. Покойният Жил Сан Питие убиваше със стоманения си юмрук, Миротвореца — с лазерния си молив, Менмаунтин с голите си ръце, само Ангела не е толкова сантиментален и убива с каквото му падне.

— А какъв е твоят запазен знак?

— Ако си любопитен, ще ти го покажа.

Изведнъж подземната зала на Алтаир III изчезна, все едно че беше холографска прожекция. Каин откри, че се намира на брега на кристалночист поток, а познатото слънце на Силария кара очите му да сълзят. Беше бос и тревата нежно гъделичкаше ходилата му. От другата страна видя, че стои прекрасно русокосо момиче с проста синя блуза и вдигната до коленете пола.

— Помогни ми, Себастиан, не мога да дойда.

— Хайде, плитко е. Ще успееш.

— Не, ще падна, а не умея да плувам.

— Няма да паднеш.

— Моля те, не ме измъчвай — тя протегна ръка. — Помогни ми!

— Добре, идвам.

Каин докосна с крак студената вода и веднага го отдръпна. Всичко беше истинско, сякаш се случваше сега. Обичаше това момиче, но не можеше да си спомни името му.

— Казвам се Дженифър.

— Да, точно така. Дженифър.

— Моля те, побързай, Себастиан. Страх ме е.

— Идвам, не се бой.

Каин прекоси потока само с пет стъпки, чувствайки приятната хладина на водата.

— Виждаш ли, няма нищо страшно — засмя се той.

— Моля те, пренеси ме на другата страна.

— Дай си ръката. Ще вървим заедно.

— Не мога, речните камъни ще наранят ходилата ми. Моля те, пренеси ме на другия бряг.

— Добре, щом това искаш — въздъхна Каин.

— Няма ли да оставиш пръчката?

— Каква пръчка? — намръщи се той.

— Тази, която държиш в ръката си. Не можеш да ме вдигнеш, ако не я оставиш.

— Да, права си.

— Хвърли я, Себастиан. Може да ми скъсаш роклята.

Той отстъпи назад, поколеба се дали да хвърли пръчката.

— Нещо не е наред.

— Какво, Себастиан?

— Не знам. Може би роклята ти.

Изведнъж полата й стана тъмночервена, а блузата — елегантна и ослепително бяла.

— Така по-добре ли е, Себастиан?

— Да, много си красива.

— Хайде, пренеси ме от другата страна. Нямаме време.

— Закъде бързаме?

— Знаеш много добре — усмихна му се дяволито Дженифър.

— Нещо не е наред — повтори той, озадачен.

— Какво има, Себастиан?

— Не знам. Дай ми минута, за да помисля.

— Моля те, нямаме време. Не ме измъчвай така.

— Почакай. Ей сега ще си спомня.

— Хайде, Себастиан. Хвърли пръчката и ме прегърни.

Каин направи каквото искаше тя.

— Благодаря ти — каза Дженифър със странна усмивка. — Щастлив ли си, Себастиан?

— Предполагам — отвърна той и направи опит да се усмихне.

— Толкова се радвам.

— Какво е това в ръката ти? — попита Каин, забелязвайки някакъв лъскав предмет.

— Цвете — отвърна тя. — Прекрасно, сребърно цвете.

— Много е хубаво — отбеляза той и усети, че безпокойството му нараства.

— Вземи го, за теб е.

Каин се протегна да вземе цветето, но вместо това приклекна, вдигна пръчката, насочи я към Дженифър и я стисна с всички сили. Последва оглушителна експлозия и той отново се озова в подземната зала на Алтаир III. Самата Алтаир беше паднала по гръб, между очите й имаше голяма червена дупка, а пръстите й все още стискаха сребърна кама.

Каин остана неподвижен, докато се отърси от това, което предполагаше, че е хипноза. След няколко минути ръцете му спряха да треперят и той прибра пистолета си в кобура.

— Трябваше да ме попиташ. На Силария няма течаща вода — измърмори той на себе си. Приближи се до Алтаир от Алтаир и я провери за някакви признаци на живот, но такива липсваха. — По дяволите, трябва пак да започвам отначало!

— Не е задължително.

— Кой си ти? — Каин се огледа и извади пистолета си.

— Името ми е Шуслер — гласът идваше от компютъра. — Ако тръгнеш обратно и следваш стъпките си, ще се срещнем на изхода на лабиринта.

— Как ще те позная?

— Едва ли ще е голям проблем. Поне това мога да ти обещая — отвърна тъжно гласът.