Майк Резник
Сантяго (3)

1.

Жил Сан Питие е шеметен чекрък,

с очите на сокол, със стоманен юмрук.

За миг той ще изпие цял един галон

и където да иде, Смъртта е негов компаньон.

Никой досега не бе написал история на Вътрешната граница, затова Черния Орфей реши да я пресъздаде в музика. Нека кажем, че неговото име не беше наистина Орфей (макар наистина да бе негър). Носеха се слухове, че преди да се влюби, е бил аква-културист на системата Делурос. Момичето се казвало Евридика и той така се увлякъл по нея, че изоставил имението си и когато вече нямал какво да й даде, приел името Черния Орфей и прекарвал повечето от дните си в писане на сонети и любовни песни, посветени на нея.

А когато любимата му починала, Орфей взел решение да остане на Вътрешната граница и да пише епични балади за търговците, „ловците“, престъпниците и безделниците, с които се срещал. Всъщност, тук е станало традиция всеки да се смята за новодошъл и турист, докато Черния Орфей не добави към песента една-две строфи за него.

Но както и да е, Жил Сан Питие^[1] сигурно му е направил силно впечатление, защото досега му е посветил цели девет стиха, което е ужасно много, ако си Омир за цели петстотин свята. Вероятно това се дължеше на стоманената му ръка. Никой не знаеше какво се бе случило с истинската, но един ден Жил се появи с лъскав стоманен юмрук на края на лявата си ръка, заяви, че е най-добрият ловец, който се е родил, излюпил, окучил и ожребил, а след това се зае да доказва, че не е далеч от истината. Както повечето ловци на награди, Жил Сан Питие спираше само на граничните планети и разбира се, като всички останали, ходеше по един и същи маршрут. Това беше причината сега да е на Кийпсейк, в търговския град Моритат и в кръчмата „Дрогерията на Джентри“. Точно в този момент Жил Сан Питие ядосано удряше по дървения бар със стоманения си юмрук в очакване да бъде обслужен.

Старият Джеронимо Джентри, който беше прекарал трийсет години в изследване на планетите от Вътрешната граница, преди да зареже всичко и да открие кръчма с публичен дом на Моритат, където внимателно изпробваше всеки продукт, преди да го предложи на клиентите си, се приближи с пълна бутилка алтаирски ром. Жил Сан Питие се протегна да я вземе, но старецът бързо отдръпна ръката си.

— Цените се покачиха напоследък… — многозначително подхвърли той.

Питие извади от джоба си пачка банкноти и ги тръшна пред него.

— Я виж ти, долари от Мария Тереза! — кимна одобрително Джентри и постави бутилката на бара. — Откъде ги изрови? Рядко ги виждам.

— Системата Корвус.

— Свършил си малко работа там, а?

Жил Сан Питие се усмихна мрачно.

— Аха. Малко. — После извади от джоба на ризата си три обяви със снимките на братята Сулиман, които до тази сутрин бяха висели на стената в пощата. Сега грозните физиономии бяха зачеркнати с по един голям, червен X.

— Какво, и тримата ли?

— Да.

— Застреля ли ги или използва това? — старецът посочи стоманения му юмрук.

— Да.

— Какво да?

— Да, застрелях ги или използвах това.

Джентри вдигна рамене.

— Скоро ли ще тръгваш пак?

— След няколко дни.

— И накъде този път?

— Това си е моя работа.

— Мислех само да ти дам един приятелски съвет.

— Например?

— Ако мислиш да ходиш към Претийп IV, откажи се. Сонгбърд^[2] току-що се върна оттам.

— Искаш да кажеш Себастиан Каин?

Джентри кимна.

— Имаше доста пари, така че предполагам е намерил онова, което е търсел.

Жил се намръщи.

— Явно ще трябва да си поговоря малко с него. Системата Претийп има знак „Чупка!“

— Така ли? Че откога?

— Откакто аз го поставих. И няма да оставя някакъв си ловец на глави да бракониерства и да прибира плячката наготово. Къде мога да го открия?

— Тук.

Жил Сан Питие извърна глава, за да огледа салона. Комарджия с побелели коси, облечен в ослепително нови дрехи от блестяща лъскава материя стоеше на далечния край на бара и изглежда, че му вървеше. Млада жена с меланхолични очи беше седнала сама на масата в ъгъла. В полутъмната кръчма се намираха двайсетина мъже и жени, които тихо разговаряха на групи или мълчаливо отпиваха от чашите си.

— Не го виждам.

— Рано е, но ще дойде.

— Откъде си толкова сигурен?

— Само аз имам пиячка и толкова хубави момичета в Моритат. Къде другаде мислиш, че ще отиде?

— Има твърде много други планети наоколо.

— Така е, но човек се уморява от това безкрайно разнообразие. Питай мен най-добре, бил съм къде ли не.

— Какво търсиш тогава на Границата?

— Омръзнаха ми тълпите хора, тук те са много по-малко. А стане ли ми тъжно и самотно, моите дами са винаги при мен. Виж, ако искаш да чуеш историята на моя живот, ще трябва да си купиш няколко бутилки от най-доброто ми пиене. После ще се преместим оттук в някоя от задните стаи и ще започна с глава първа.

Ловецът на награди се пресегна към бутилката.

— Мисля, че ми е добре и без твоята история.

— Ей, само да знаеш какво изпускаш. Направил съм дяволски интересни неща, виждал съм гледки, които дори убиец като теб не е и сънувал.

— Някой друг път.

— Ти губиш — вдигна рамене Джентри. — Искаш ли чаша за рома?

— Не ми трябва.

Жил Сан Питие надигна бутилката, отпи няколко големи глътки и избърса уста с опакото на ръката си.

— Кога мислиш, че ще дойде?

— Ще имаш време за едно бързо, ако за това ме питаш. Дай ми само минутка да видя дали моите най-нежни цветя не са заети… — Изведнъж Джентри замръзна, вперил очи във вратата. — Опа-а, ето го, тъкмо влиза. Изглежда, че ти е писано още малко да изкараш без любов. — Той помаха с ръка към новодошлия. — Как си, Сонгбърд?

Високият, слаб мъж с изпито лице и тъмни, изморени от живота очи се приближи към бара. Якето и панталоните му бяха в някакъв неописуем нюанс на кафявото и техните многобройни джобове бяха пълни с безформени издутини, които можеха да значат абсолютно всичко тук, на Границата. От цялото му облекло изпъкваха единствено обувките, но не защото бяха нови, а напротив — бяха удивително стари и грижливо пазени от случайно попадане на боя върху тях.

— Името ми е Каин и ти го знаеш.

— Да, ама никой не те нарича така.

— Ще ми казваш Каин, ако искаш да говоря с теб.

— Но в песните на Черния Орфей ти си Сонгбърд — настоя упорито Джентри.

— Виж какво, аз не мога да пея, не съм птица и не ме интересува как ме нарича някакъв некадърен певец.

— Е, добре, щом толкова настояваш. Между другото, какво ще пиеш?

— Той ще пие алтаирски ром като мен — намеси се Жил Сан Питие.

— Това ли ще пия? — обърна се към него Каин.

— Да, аз черпя. — Ловецът на награди вдигна пълната бутилка. — Хайде, Себастиан Каин, ела да седнем на някоя маса. Искам да си поговорим.

Каин го изгледа как се отдалечи към средата на салона, поколеба се за момент, но после сви рамене, надигна се от бара и го последва.

— Чух, че си извадил късмет на Претийп IV — обади се първи Жил Сан Питие, когато двамата се разположиха един срещу друг.

— Късметът няма нищо общо с това. — Каин се изтегна назад в удобния си кожен стол. — Разбрах, че и ти не си се посрамил.

— Не съвсем, играх нечестно.

— Какво искаш да кажеш?

— Наложи се да застрелям третия, а предпочитам да ги довършвам с това. — Жил Сан Питие вдигна нагоре стоманения си юмрук. — Твоят човек създаде ли ти проблеми?

— Малко.

— Преследвал си го надалече?

— Не много.

— Май не си най-сладкодумния разказвач, който някога съм срещал.

— Приказките са без стойност, само губене на време.

— Не винаги. Хари Сулиман ми предложи трийсет хиляди кредита, за да му пощадя живота.

— И?

— Благодарих му за офертата, осведомих го, че главата му вече е оценена на петдесет хиляди и му я напълних с олово.

— А после му измъкна и трийсетте хиляди и ги предаде на властите като добросъвестен гражданин — подигравателно допълни Каин.

Жил Сан Питие се намръщи.

— Ако щеш вярвай, но нищо не съм му взел. Това копеле имаше в себе си само някакви мизерни две хиляди кредита.

— Хм, изглежда, че и престъпниците вече нямат достойнство.

— Никакво. Не можах да простя на това копеле, че ме лъже така нагло. Кажи ми, Каин, накъде мислиш да тръгваш сега?

— Професионална тайна. Знаеш много добре, че не бива да питаш.

— Така е — съгласи се Жил Сан Питие. — Но и аз, както всеки, понякога нарушавам професионалната етика. Например, ти знаеше, че не трябва да убиваш на Претийп IV, но все пак си го направил.

— Човекът, който преследвах, отиде там — спокойно отвърна Каин. — Не съм искал да действам непочтено, но четири месеца труд щяха да ми отидат на вятъра, само защото си мислиш, че имаш нотариален акт за цялата звездна система.

— Аз открих и разработих тази система, Каин. Дал съм и име на всяка нейна планета. Все пак, отговорът ти ме задоволява и ще простя нарушението, което си извършил, пресичайки границите ми.

— Не съм те молил да ми даваш оправдателна присъда.

— Прощавам ти по собствено желание, но само този път. Ала не е зле запомниш, че тук, на Границата има правила, които трябва да се спазват.

— Така ли? Изобщо не съм забелязал.

— Въпреки това те съществуват и са създадени от хора, които изискват спазването им.

— Ще го имам предвид.

— Постарай се да го направиш.

— Или какво, ще ми пръснеш главата с металната си ръка?

— И това е възможно.

Каин се ухили широко.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Жил Сан Питие.

— Ти си ловец, нали?

— Е, и?

— Ловците на награди не убиват безплатно, трябва да намериш някой да ти плати.

— Случаят е друг, аз трябва да защитавам това, което е мое. Искам да съм сигурен, че си ме разбрал добре. Ако още веднъж те хвана да се шляеш на моя територия, ще се наложи да ми опиташ удара. — Жил Сан Питие стовари юмрука си върху масата и на нея се образува голяма вдлъбнатина. — А мога да те уверя, че той е достатъчно силен.

— Щом казваш.

— Тогава гледай да отбягваш Претийп.

— Не ми е известно там да ме чака някаква неотложна работа.

— Това не е точният отговор, който исках да чуя.

— Предлагам ти да се задоволиш с него, защото е най-добрият, който ще получиш.

Жил Сан Питие го гледа втренчено около минута, но накрая сви рамене.

— Може да минат години, преди някой да реши отново да се скрие там. През това време няма причина да не се държим приятелски един с друг.

— Напълно си прав, винаги съм искал да живея в разбирателство с колегите си — сговорчиво се съгласи Каин.

— Хм, избрал си грешна професия, ако наистина мислиш така.

— Може и да си прав.

— Е, както и да е. Ще говорим ли?

— За какво?

— Как за какво? За какво си говорят двама ловци, когато седнат с бутилка ром на масата?

Така започна и разговорът им за Сантяго.

Говориха за планетите, които вероятно беше посетил, за престъпленията, които може би беше извършил. Бяха чули за обира в минната колония на Бимор VIII, но и двамата се отнесоха скептично. Сантяго едва ли би си губил времето за подобни дреболии. Обсъдиха и ограбването на керван товарни автоматични кораби около Антарес. Каин твърдеше, че това със сигурност е дело на Сантяго, а Жил му опонира с предположението, че по същото време е ръководел тройното политическо убийство на Дорадус IV. Размениха информация на кои планети са били те, а и другите ловци напоследък, без да открият и следа от него.

— Е, кой е по петите му сега? — попита Жил Сан Питие, когато свършиха с небивалиците.

— Всеки.

— Исках да кажа, напоследък?

— Чух, че Ангела се е преместил в този район.

— А защо мислиш, че е тръгнал след Сантяго?

Каин само го погледна, без да отговори.

— Глупава забележка — призна Жил Сан Питие. — Ангела е може би най-добрия сред нас.

— Всички така казват.

— Доколкото знам, той работеше само на Външната граница, далеч зад Пръстена.

— Значи е решил, че Сантяго вече не е там.

— Хм, мога да ти изброя един милион места, където знам, че Сантяго го няма. Какво е накарало Ангела да дойде насам? Да не би да има информация?

Каин вдигна рамене.

— Всичко е възможно.

— Вероятно е така — замислено продължи Жил Сан Питие. — Не би прекосил половината галактика, ако не е имал сериозна причина. А къде ли му е базата?

— Има толкова много планети, избери си една.

— И все пак, заслужава си да го открие човек. Ангела със сигурност знае нещо.

— Дори и да го откриеш, едва ли ще говори с теб.

— Мисля, че ще говори. Единственото, за което ловците не лъжат, е Сантяго. Докато той е жив, ние ще изглеждаме жалки и безпомощни в очите на хората.

— Може Ангела да не мисли като теб. Все пак идва от съвсем друго място.

— Е, тогава ще се наложи да му обясня някои основни правила — заяви Жил Сан Питие.

— Желая ти успех.

— А не искаш ли да дойдеш с мен и заедно да го потърсим?

— Работя винаги сам.

— Аз също. — Жил Сан Питие си спомни, че има бутилка с ром и отпи една голяма глътка. — А къде чу за него?

— Бях на системата Меритония.

— Мисля тогава да тръгна натам към края на седмицата. — Жил Сан Питие се изправи на крака. — Беше ми много приятно, че си побъбрихме.

— Благодаря за рома — отвърна му мрачно Каин, загледан в празната бутилка, от която почти не беше пил.

— За теб винаги, колега. Само направи усилие да избягваш Претийп. Ще ми е много неприятно да ти давам нагледен урок как наказвам нарушителите на частната ми собственост.

— Наистина ли ще ти е толкова неприятно?

— Ако говорим сериозно, не чак толкова.

Отговор не последва и минута по-късно Жил Сан Питие остави празната бутилка, заедно с достатъчно пари, за да плати още една за Каин, обеща на Джентри, че ще намине отново и ще опита и другите му артикули, а после излезе от бара. Мракът и горещият влажен въздух на Моритат го подсетиха, че е гладен и той тръгна да търси подходящо място за вечеря.

Джентри привърши с обслужването на момичето с меланхоличните очи, след което донесе нова бутилка на масата на Каин.

— Какво пък е това?

— Нещо, което приготвят на Алтаир — отвърна старецът. — По вкус напомня джин.

— Аз не обичам джин.

— Знам — ухили се Джентри. — Затова и съм толкова сигурен, че ще ме поканиш да го изпием заедно.

Каин въздъхна тежко.

— Хайде, сядай, старче.

— Благодаря, нали нямаш нищо против, ако седна? — Джентри внимателно се отпусна на стола срещу Каин, отвори бутилката и отпи една глътка. — М-м, хубаво нещо. Вземи, опитай.

— Знаеш ли, че можеш да си спестиш дяволски много пари, ако не купуваш чаши. Като гледам, никой наоколо не ги използва.

— Парите никога не са били проблем за мен, а от това, което чувам, и ти заработваш добре.

Каин не каза нищо и старецът отново надигна бутилката.

— Спомена ли ти Безмилостния да не ходиш на Претийп?

Каин кимна.

— Ще му обърнеш ли внимание?

— До следващия път, когато имам работа там.

Джентри се засмя.

— Много добре, Сонгбърд, харесваш ми. Старият Стоманен юмрук вече се мисли за по-голям от панталоните си.

— Омръзна ми да ти казвам, че името ми не е Сонгбърд.

— Ако не искаше да ставаш легенда, не трябваше да идваш на Границата. Знаеш ли, че след двеста години хората ще те помнят само с това име?

— След двеста години няма да ми се налага да ги слушам.

— Има и още нещо — продължи старецът. — Сонгбърд не е обявен за издирване. А холограмата на Себастиан Каин съм я виждал на стената.

— Това беше много отдавна.

— Не се защитавай, пред мен поне няма нужда. Аз съм стар човек, виждал съм обявени награди за главите на повечето ловци, но това изобщо не ме засяга, аз съм в друг бизнес. По дяволите, дори ей сега Сантяго да дойде и да поиска една от моите птички, веднага ще му предложа най-добрата.

— Доколкото знам, вече е идвал веднъж.

— Хорски приказки. Той е човек, който не може да остане незабелязан.

— Висок над три метра, с оранжева коса? — попита иронично Каин.

— Ако тръгнеш да търсиш подобен човек, сигурно ще мине много, много време, преди да се видим отново.

— А как мислиш, че изглежда?

Старецът се замисли и отново надигна бутилката.

— Не знам — призна той. — Но в едно съм сигурен. Има такъв белег — описа с пръст върху масата буквата S — на дясната ръка.

— Как не.

— Вярно е! — разпали се Джентри. — Познавам човека, който го е видял с очите си.

— Глупости. Никой не го е виждал или поне, ако го е срещал, не е знаел, че е той.

— Така си мислиш ти, но този мъж е прекарал в затвора няколко седмици с него.

Каин изглеждаше отегчен.

— Старче, Сантяго никога не е бил арестуван. Ако беше, всички щяхме да знаем как изглежда.

— Не им е било известно кого са хванали.

— А твоят приятел как е научил тогава?

— Бандата на Сантяго нахлула в затвора, за да го освободи и един от хората му го извикал по име.

— Празни приказки.

— Виж какво, седнал съм тук да ти предлагам услуга, а ти си вириш носа. Имаш дяволски късмет, защото ако бях по-млад, щях да ти покажа как постъпвам с грубияните.

— За каква услуга говориш?

— Мислех си, че ще се заинтересуваш кой е моят приятел и къде можеш да го откриеш.

— Има още една дузина ловци, които са ти постоянни клиенти, защо реши точно на мен да дадеш тази информация?

— Ами знаеш ли, думата „дадеш“ не е най-точната — ухили се Джентри. — За такова име, за името на човек, който е прекарал известно време със Сантяго, ще трябва да се заплати някаква сума.

— Може би.

За момент настъпи мълчание.

— Все още не съм чул твоето предложение.

— Да се върнем към въпроса ми — каза Каин. — Защо избра точно мен?

— О, не си мисли, че си само ти. Преди два месеца продадох информацията на Барнаби Уилър, но по тайния канал разбрах, че някакъв тип го очистил. Миналата седмица предложих същата сделка на Макдугъл Миротвореца, но той пък не пожела да се изръси. Ако и с теб не излезе нищо, ще се опитам да изкуша и стария Стоманен юмрук, преди да се е възползвал от някое от моите бедни, невинни създания. — Джентри се ухили. — Както виждаш, еднакво лоялен съм към всички свои клиенти.

— Но Сантяго го преследват вече повече от трийсет години. Ако наистина имаш информация, която си струва парите, защо си чакал толкова дълго?

— Да ти кажа право, нямам нищо против Сантяго. Никога не ми е причинявал зло. А и колкото повече време остане на свобода, толкова по-дълго и вие ловците ще киснете на Границата, за да го търсите. А колкото по-дълго стоите тук, толкова повече пари ще похарчите в „Дрогерията на Джентри“.

— И какво обърна така сърцето ти?

— Чух, че Ангела се е преместил от тази страна. Не искам някой пришълец да прибере наградата.

— А защо мислиш, че ще успее? — попита Каин.

— Знаеш какво разправят за него, че е най-добрият. Мога да се обзаложа, че Черния Орфей ще напише поне още двайсетина стиха, когато се срещне с него. Така, че… — Старецът надигна бутилката. — Обичам да залагам на сигурно. Ако Ангела вземе парите, веднага ще си тръгне, а ако го направиш ти, сигурен съм, че една голяма част ще оставиш при мен.

— Ако не се оттегля.

— О, ти няма да се оттеглиш — убедено заяви Джентри. — Хора като теб, Ангела, Сан Питие прекалено обичат да убиват, за да се откажат. Това е в кръвта ви, превърнало се е в начин на живот.

— Аз не обичам да убивам — възрази Каин.

— Сега ще ми кажеш, че се налага да убиваш, защото имаш нужда от пари — каза старецът със сарказъм. — Това съм го чувал от всички ловци.

— Не.

— Така ли? Тогава ти си първият честен човек, когото познавам. Я ми кажи тогава, колко души си убил, преди да станеш ловец? Ей така, без пари. Двама, трима?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Войник ли си бил?

Каин помълча преди да отговори.

— Някога си го мислех, но се оказа, че греша.

— Това пък какво означава?

— Няма значение, минали работи. — Каин се надигна леко и изпъна краката си под масата. — Добре, да чуя какво ще ми поискаш за името.

— С каква валута ще работим?

— С каквато предпочиташ.

— Ами предполагам, че кредити ще свършат работа, въпреки че не бих се отказал от Бонапартски франкове или долари от Мария Тереза, ако ти се намират.

— От десет години не съм виждал Бонапартски франкове, едва ли са вече в обращение.

— Ами, има ги още на системата Биндер.

— Хайде, да не губим време. Колко искаш в кредити?

— Мисля, че десет хиляди ще са достатъчни.

— Какво?! За името на човек, който не си сигурен дали е видял Сантяго преди десет или двайсет години? — Каин поклати глава. — Прекалено много е.

— Не и за теб — каза Джентри. — Разбрах колко си взел за последния, който си пречукал.

— Ами ако твоят приятел е мъртъв или се окаже, че не е виждал Сантяго?

— Тогава ще ти дам едномесечен безплатен пропуск за моята градина. Ще можеш да наторяваш цветята ми, когато пожелаеш.

— Снощи посетих градината ти, има нужда от плевене.

— О, престани да хленчиш, Каин. Откога си на Границата?

— Вече единайсет години.

— И през това време да си срещал някой, който е виждал Сантяго? Не си, нали? Сега ти предлагам нещо, дето не си го и сънувал и то за мизерна част от парите, които си прибрал от Претийп, а ти се пазариш като дабихски търговец на кожи! Ако само ще си седиш на стола, ще обиждаш най-красивите създания на Границата и ще спориш със стареца, който е неспособен да ти отвърне, няма да можем да се споразумеем.

Каин го изгледа за момент, после заговори:

— Знаеш ли какво? Ще ти дам двайсет хиляди…

— Има някаква уловка — рече с подозрение Джентри.

— Има едно условие — отвърна Каин. — Да не казваш името на никой друг.

Джентри се намръщи.

— Никога ли?

— За шест месеца.

— Намали на четири.

— Съгласен съм, но ако ме излъжеш, моли се Бог да е милостив към душата ти, защото аз няма да бъда.

— Хей, нямам никаква причина да те лъжа. Само двама от вас очаквам да пристигнат в следващите четири месеца. Единият по всяка вероятност е мъртъв, а другият едва ли ще има толкова пари. Не всички си вършат работата като теб и Сан Питие.

— Добре. Къде да открия този човек?

— Още не съм видял парите.

Каин измъкна от джоба си пачка банкноти и отброи първите двайсет. Джентри ги взе, внимателно ги изследва една по една срещу светлината, накрая кимна и ги пъхна в джоба си.

— Чувал ли си някога за Порт Етранже?

— Не. Къде се намира?

— Това е седмата планета на системата Билърмейн. Човекът ще бъде там.

— Името му?

— Стърн.

— А как ще го открия?

— Само кажи на някой, че го търсиш. Той сам ще те намери.

— Как изглежда?

— Много приятен тип, стига да свикнеш с някои негови чудатости.

— Като например?

— Ами пие прекалено, лъже на карти, не е особено любезен към хора и животни, стопроцентово мрази жените и свещениците, известен е и с това, че често си има проблеми с полицията. Но общо погледнато, не е по-лош от повечето, които се навъртат тук и дори може би е по̀ стока от някои.

— Да му кажа ли, че ти ме пращаш?

— Стига да го накараш да те изслуша — каза Джентри. — Кога мислиш да тръгнеш?

— Тази вечер — изправи се Каин.

— По дяволите, знаех си! Щом толкова бързаш, щеше да дадеш и трийсет хиляди.

— Не бързам за никъде, просто няма причина да оставам тук.

— Разполагам със седем прекрасни причини да останеш. Всичките са грижливо подбрани и обучени от любимото дете на Моритат, тоест от мен.

— Сигурно другия път.

— И къде мислиш да похарчиш останалите си пари?

— За мен по-важно е дали всичко, което ми каза, е истина. — Каин тръгна към вратата, но после се спря замислен. — Между другото, предполагам, че твоят приятел Стърн ще иска да му бъде заплатено за това?

— Ами, сигурно. Щом човек веднъж е продал душата си на дявола, после цял живот събира пари с надеждата да си я откупи. — Джентри се разсмя с удоволствие. — Приятно прекарване, Сонгбърд.

— Не ме наричай така.

— Знаеш ли какво, донеси тук главата на Сантяго, а аз ще опра пистолет в челото на Черния Орфей и ще го накарам да ти каже правилно името.

— Дадено.